Ключови фрази


1

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 279
София, 21.06.2022 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1478 от 2022 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№272772/07.03.2022г., подадена от С. Н. М. чрез процесуалния ѝ представител адв.Д. Т., срещу решение № 260299, постановено на 21.01.2022г. от Софийски градски съд, I-ви въззивен брачен състав по в.гр.д.№11438/2020г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на С. Н. М., че С. Т. М. е изключителен собственик на апартамент №12, неходящ се в [населено място], [улица](понастоящем [улица]) №12, вх.Б, ет.3 поради пълна трансформация на негово лично имущество (дарени средства) на основание чл. 23, ал. 1 СК.
Касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК по следните правни въпроси:
1.Представлява ли ново възражение на ответника възражението, че дарителят обективно не разполага със средствата, които се твърди да са били дарени от него, в случай че ответникът още с отговора на исковата молба вече е възразил, че средствата не са били лични средства на дарителя, а са били общи на семейството? Длъжен ли е съдът да вземе предвид становището на ответника, подадено преди приемането на окончателния доклад по делото, както и нови обстоятелства, твърдяни от ответника, преди приемането на окончателния доклад?
Поставя този въпрос с оглед оплакванията си за неправилност на извода на въззивния съд, че направеното от нея възражение, че бащата на С. Т. не е разполагал със сума в размер на продажната цена към съответния момент, за да може да я дари, е преклудирано, защото не е било заявено в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК.
Поддържа, че още с отговора на исковата молба е твърдяла, че средствата за покупка на имота не са били лични средства на бащата на ищеца, а са били средства на семейството на С. М. и С. Т. М., т.е. релевирала е възражение относно произхода на средствата още в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, което становище въззивният съд не е взел предвид и не е коментирал събраните доказателства във връзка с установяване на това обстоятелство.
Поддържа, че възражението и новите обстоятелства са различни правни понятия, като обстоятелствата се въвеждат посредством фактически твърдения и съответно само възраженията се преклудират по реда на чл. 131 ГПК, докато новите обстоятелства могат да се твърдят до приемане на окончателния доклад по делото и се преклудират по реда на чл. 146, ал. 3 ГПК, в какъвто смисъл са решение №549 от 29.10.2010г. по гр.д.№56/2010г. на IV г.о. на ВКС и решение №290 от 15.08.2011г. по гр.д.№1211/2010г. на I г.о. на ВКС.
Счита, че е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по отношение на първата част от формулирания въпрос – и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото ясното дефиниране на понятието „ново възражение“ би могло да има съществено процесуално значение по всички дела и би довело до развитие на правото с цел страните да има предвидимост за своите процесуални задължения като обем и обхват, вкл. да са наясно с пределите на формулираните от тях възражения (какво обхващат тези възражения и какво не обхващат, съответно какво би било ново възражение).
2.В доказателствена тежест на коя страна е да установи произхода на вложените средства за придобиване на конкретната вещ, придобита възмездно по време на брака – на този, който поддържа, че следва да се приложи разпоредбата на чл. 19, ал. 3 СК (отм.) съответно действащата разпоредба на чл. 21, ал. 3 СК или на този, който поддържа влагането на личните средства.
Счита, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение №355 от 09.01.2012г. по гр.д.№430/2011г. на II г.о. на ВКС и решение №2480 от 01.11.2019г. на САС по в.гр.д.№75/2019г.
3.В случай, че ответникът по иска по чл. 21, ал. 4 СК е релевирал изрично възражение, че лицето, което се твърди, че е дарило средства на ищеца, не е разполагало с необходимите финансови средства, за да може да ги дари, изследването на това обстоятелство относимо ли е по делото, съдът следва ли да прецени дали са налице доказателства, че дарителят е разполагал с необходимите средства и следва ли ищецът по делото да установи това обстоятелство?
Счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос, субсидиарно по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се на следната съдебна практика: определение №212 от 04.05.2020г. по гр.д.№4398/2019г. на I г.о. на ВКС; решение №214 от 20.12.2019г. на П. по в.гр.д.№355/2019г.; решение №2782 от 16.04.2013г. на СГС по в.гр.д.№638/2013г., недопуснато до касационно обжалване с определение №568 от 15.11.2013г. по гр.д.№5237/2013г. на I г.о. на ВКС; решение №84 от 11.07.2019г. на ВнАС по в.гр.д.№289/2019г., недопуснато до касационно обжалване с определение №301 от 12.06.2020г. по гр.д.№381/2020г. на II г.о. на ВКС.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, ответникът по касационна жалба С. Т. М., чрез процесуалния си представител адв.Я. З. К. от САК, изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение съображенията са следните:
С. Т. М. е предявил срещу С. Н. М. иск за признаване по реда на чл. 23, ал. 1 СК, че процесният апартамент, придобит по време на техния брак, е негова индивидуална (лична) собственост, с твърдението, че всички парични средства за заплащането на имота са осигурени от неговите родители и изплатени в брой на продавача И. Е. лично от баща му Т. М. К.. Твърди, че само той е посочен като купувач в нотариалния акт и средствата за заплащане на цената на апартамента са дарени от баща му само на него, и поради тази причина баща му лично заплатил цената на продавача вместо да предава парите на сина си, което било потвърдено и от продавача с издаването на разписка.
В писмен отговор С. Н. М. оспорва така предявения иск като оспорва отразеното в представения с исковата молба н.а.№......., том...., дело №..........от 10.04.1997г. обстоятелство, че продажната цена е заплатена изцяло в брой от Т. М. К., баща на бившия ѝ съпруг. Твърди, че това не отговаря на истината и не означава, че е направено с негови лични средства, нито пък са налице доказателства за трансформация на лично имущество на бившия ѝ съпруг или на неговите родители, т.е. имотът е придобит изцяло с общи средства по време на брака в режим на СИО. Поддържа, че към момента на придобиване на собствеността върху този недвижим имот е имала значително по-дълъг трудов стаж и по-високи доходи от тези на бившия ѝ съпруг, като представената разписка от И. Н. Е. – продавач на имота, удостоверява единствено и само обстоятелството, че сумата на продажната цена ѝ е била предадена физически от Т. М. К., а не че паричните средства са били негови лични.
В постъпило на 18.11.2019г. становище по изготвения от първоинстанционния съд доклад, С. Н. М. е заявила, че прецезира обстоятелствата, на които се основават възраженията ѝ, като навежда доводи, че процесният имот е закупен изцяло с общи средства на съпрузите, генерирани от трудовата им дейност, докато Т. М. К. (погрешно посочен в становището като Г.) от дълги години бил пенсионер и не разполагал със свои собствени финансови средства. Оспорва и наличието на дарствено намерение от страна на Т. М., като твърди, че той е имал намерение да изпълни свой морален дълг към семейството, а именно да се отблагодари, че живее безвъзмездно в закупен имот със средства на семейството през 1992г. – апартамент, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] закупен със средства от доходи от трудова дейност на С. М. и С. М. в Испания с цел безвъзмездно подпомагане на брата на С.. Поискано е Т. М. Г. да бъде призован като свидетел, както и да бъдат издадени удостоверения, по силата на които са се съберат данни от НАП за декларираните доходи от Т. М. Г. за периода 1990-1997г., както и за трудовото му възнаграждение за този период и за доходите и трудовото възнаграждение на страните по делото.
Тези доказателствени искания са уважени от първоинстанционния съд – удостоверенията са издадени и е допуснат разпит на Т. М. като свидетел. С молба от 30.01.2020г. Т. М. К. е уведомил съда, че не желае да свидетелства, като посочва, че с оглед напредналата си възраст и редица заболявания (доказателства за което представя), явяването му като свидетел му създава изключителни затруднения, тъй като се придвижва с бастун, а също не вижда и не чува добре.
Въззивният съд е изложил съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 23, ал. 1 СК, лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество, като за да настъпи трансформация на лично имущество, по време на брак в законов режим на общност, е достатъчно с имущество, лична собственост, да бъде придобита собствеността върху друго имуществено благо. Посочено е, че уважаването на установителния иск по чл. 23, ал. 1 СК предполага съдебно установяване и потвърждаване при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на обстоятелствата, че страните по делото са настоящи или бивши съпрузи, факта на придобиване на недвижимия имот (описан в исковата молба) по време на брака, придобивната стойност на имота (според вида на възмездната сделка с вещно-правен ефект), размера на вложените средства, които имат личен произход по смисъла на чл. 22 СК и са еквивалентни на придобивната стойност на имота и влагането именно на тези средства при придобиването на имота.
Прието е, че сочените предпоставки безспорно се установяват от събраните по делото доказателства – решение по гр. д. №26042/2012 г. на СРС, 86 състав, нотариален акт за покупко- продажба на недвижим имот, разписка от И. Н. Е. и показанията на свидетеля В. В., като от представения нотариален акт от 10.04.1997 г. и разписка от И. Н. Е. от същата дата се установява, че бащата на ищеца – Т. М. К., е заплатил цената на недвижимия имот изцяло и в брой на продавача. Съобразено е, че действителната цена на придобивана от съпрузи вещ, както и произходът на средствата, с които е заплатена, подлежат на доказване с всички доказателствени средства, включително и със свидетелски показания, като след съвкупната преценка на доказателствата по делото е прието, че действителната стойност на процесния недвижим имот възлиза на 2 000 000 лв. и тази придобивна стойност на имота е заплатена изцяло и в брой на продавача И. Н. Е. от Т. М. К., баща на купувача С. Т. М..
Посочено е, че във въззивната жалба, подадена от С. Н. М., са изложени доводи, че нотариалния акт и разписката обективират единствено физическо предаване на покупната цена на имота от бащата на ищеца на продавача, субсидиарно - че не е доказано дарствено намерение на бащата на ищеца единствено към сина, а не към семейството, които съдът счита за неоснователни. В контекста на събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че това плащане е направено с дарствено намерение и то в полза единствено на ищеца С. Т. М., като е посочил, че това се подкрепя от обстоятелствата, че дарителят е баща на ищеца, че плащането е извършено на основание на договор за покупко-продажба на недвижим имот, по който страна е единствено ищеца, както и от показанията на свидетеля В. В., който е заявил, че преди около двадесет години, когато се събирали на рождени дни с ищеца и семейството му, бащата на ищеца се хвалел, че е осигурил децата си с по един апартамент; ответницата не присъствала тогава на тези рождени дни - тогава са се карали с ищеца и Т. не бил доволен от снаха си и даже я обвинявал, че заради нея ищецът е започнал да употребява алкохол. Посочено е, че по делото няма ангажирани доказателства, че сумата е заплатена в полза и на двамата съпрузи.
Що се отнася до възражението на С. Н. М., че бащата на С. Т. М. не е разполагал със сума в размер на продажната цена към съответния момент, за да може да я дари, въззивният съд е приел, че същото е преклудирано, защото не е заявено в срока за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК.
При така изложените от въззивния съд съображения и при установените по делото факти и обстоятелства, следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Трайна и непротиворечива е практиката на ВКС, че установената в Семейния кодекс презумпция за съвместен принос е оборима, като в тежест на бившия съпруг, който поддържа, че имотът е придобит изцяло с негови лични средства е да установи наличието на твърдяната трансформация. Всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията и възраженията си и с оглед на това в производството по иск за трансформация на лично имущество в тежест на ищеца е да опровергае установената в СК презумпция, като проведе пълно обратно доказване, че вложените от него при закупуването по време на брака на вещ средства са от извънбрачен произход. Това обаче може да се осъществи освен чрез пряко доказване на този твърдян факт и чрез косвено доказване – с установяването на факти, които са индиция, че правнорелевантният факт се е осъществил, но за да обосноват изискващото се пълно доказване, те трябва да създават сигурност за това като изключват всякаква друга възможност (решение №843 от 21.03.2011г. по гр.д.№315/2010г. на IV г.о. на ВКС). В същия смисъл са и посочените от касатора в изложението решения на ВКС. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е приел, че уважаването на установителния иск по чл. 23, ал. 1 СК предполага съдебно установяване и потвърждаване при условията на пълно и главно доказване от страна на ищеца на придобивната стойност на имота, размера на вложените средства, които имат личен произход по смисъла на чл. 22 СК, които са еквивалентни на придобивната стойност на имота, както и влагането именно на тези средства при придобиването на имота, за които предпоставки е приел, че се установяват от събраните по делото доказателства. В обжалваното решение липсва извод за необходимостта ответницата по така предявения иск да доказва, че цената на имота е платена с общи на бившите съпрузи средства. Посочено е кои обстоятелства С. Н. М. оспорва с подаването на въззивната жалба (че нотариалният акт и разписката обективират единствено фактическото предаване на покупната цена на имота от бащата на ищеца на продавача, както и че не е доказано дарственото намерение на бащата на ищеца единствено към сина му, а не към семейството), които оспорвания обаче в контекста на събраните доказателства въззивният съд е приел за неоснователни.
Изводите на въззивния съд изцяло съответстват на трайно установената практика на ВКС по въпросите, свързани с доказването при предявен иск за установяване на трансформация на лично имущество по СК (вече посочена по-горе), както и на практиката на ВКС, касаеща правната същност и последици на действията и изявленията, установени от събраните по делото доказателства.
Както е прието в решение №400 от 20.01.2015г. по гр.д.№1756/2014г. на IV г.о. на ВКС, съгласно чл. 73, ал. 1 ЗЗД всяко задължение може да бъде изпълнено от трето лице, като изпълнението на третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника така, както ако самият длъжник би изпълнил. Плащането от трето лице създава облигационна връзка между платилия чуждото задължение и длъжника. Именно тази конструкция е приложима и по настоящето дело, с което и в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд се е съобразил, приемайки, че нотариалният акт и представената по делото разписка установяват извършено от Т. М. К. плащане към продавача на основание договора за покупко-продажба, страна по който е единствено С. Т. М., и поради това плащането е извършено с дарствено намерение единствено към С. Т. М., доколкото по делото няма доказателства сумата да е заплатена в полза и на двамата съпрузи. Този извод е основан както на съответстващ на практиката на ВКС извод, че договорът обвързва само страните по него (както нотариалният акт и разписката, сочещи като платец на задължението за цената Т. М. К., така и обстоятелството, че плащането на сумата е извършено от Т. М. К. вместо купувача С. Т. М. (негов син) и съответно създава облигационно отношение единствено между тях, но не и спрямо съпругата на С. Т. М.) – както последователно и непротиворечиво приема ВКС в своята практика, при решаване на въпроса на кого е дарена определена парична сума следва да бъде отчетено между кои лица е бил сключен договорът за дарение и ако е сключен само между единия съпруг и неговите родители, т.е. изразено е съгласие само този съпруг да бъде надарен, респ. само той е изразил воля за приемане на дарението, не може да се приеме, че по силата на този договор подареното придобива и другият съпруг (решение №84 от 26.04.2016г. по гр.д.№4903/2015г. на I г.о. на ВКС и посочените в него решение №81 от 15.03.2011г. по гр.д.№172/2010г на II г.о. на ВКС и решение №279 от 15.07.2010г. по гр.д.№529/2009г. на I г.о. на ВКС). Именно в този смисъл въззивният съд е изтълкувал обстоятелството, че с подписването на нотариалния акт, съдържащ отбелязването, че Т. М. К. заплаща продажната цена, само спрямо С. Т. М. са възникнали облигационните отношения по повод това плащане. Поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжалване по втория, поставен в изложението правен въпрос.
Следва да се отбележи, че в проведеното на 15.11.2021г. открито съдебно заседание във връзка с направените във въззивната жалба оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд е дал указания на страните, че имат възможност да предприемат онези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция. Процесуалният представител на С. Н. М. е заявил във връзка с дадените указания, че доверителката му е представила доказателствата, с които разполага и не прави нови доказателствени искания. С оглед на това следва да се приеме, че извършените от въззивния съд съдопроизводствени действия съответстват изцяло на практиката на ВКС, вкл. на указанията по приложението на процесуалния закон, дадени с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№1/2013г. и не е налице поддържаното основание за допускане на касационното обжарване по първия, както и по третия, поставен в изложението въпрос.
Следва да се отбележи също така, че възражението на С. Н. М., че извършеното от Т. М. К. плащане на цената по договора за покупко-продажба не е направено с негови лични средства, а със средства на двамата бивши съпрузи е направено още с отговора на исковата молба и всички събрани в тази насока доказателства въззивният съд е взел предвид, като доказателствената тежест при подобно оспорване е различна от посочените по-горе правила, доколкото принципно се презюмира, че всеки извършва определено плащане със свои собствени средства докато не се докаже нещо различно ( и като се има предвид, че по смисъла на чл. 73, ал. 1 ЗЗД Т. М. К. е платил чуждо задължение).
По отношение на доводите, свързани с извода на въззивния съд, че няма да се произнася по възражението, че Т. М. К. не е разполагал със сума в размер на продажната цена към съответния момент, за да може да я дари на сина си, приемайки го за преклудирано, следва да се отбележи, че това възражение по естеството си е огледално на вече направеното с отговора на исковата молба, че цената е била платена от Т. М. К. със средства на двамата бивши съпрузи, което обаче С. Н. М. не е доказала по делото (както е приел въззивният съд). Поради това следва да се приеме, че в настоящия случай и с оглед неговите особености не е налице и поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по останалите въпроси, поставени в изложението – тези въпроси по същността си изразяват поддържаната от касатора защитна теза в процеса (вкл. досежно разпределяне на доказателствената тежест и необходимостта определени твърдени от касатора факти да бъдат доказани), която обаче не е била споделена от въззивния съд и в този смисъл не биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване.
Следва да се отбележи също така, че сочените от касатора при обосноваване на искането за допускане на касационното обжалване по третия въпрос съдебни актове не съставляват практика на ВКС, която да може да послужи като основание за допускането – посочени са актове на апелативни съдилища, както и определение на ВКС, което не съставлява практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №260299 от 21.01.2022г., постановено от Софийски градски съд, Гражданско отделение-Брачни състави, I въззивен брачен състав по в.гр.д.№11438/2020г.
ОСЪЖДА С. Н. М., ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на С. Т. М., ЕГН [ЕГН] сумата от 900 лв. (деветстотин лева), представляваща направените по делото разноски.
В останалата част определението е окончателно.
Председател:

Членове: