Ключови фрази

2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
612

София, 28.07.2022 г.



Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 5162 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. К. А., с адрес в [населено място], против въззивно решение № 266229 от 25 октомври 2021 г., постановено по в.гр.д. № 7139/2020 г. по описа на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение № 77262 от 27 април 2020 г., постановено по гр.д. № 12824/2019 г., по описа на Районен съд София, за отхвърляне на предявения от А. иск с правно основание чл. 225, ал. 1 ЗСВ за осъждане на Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца сумата от 50850,72 лева, представляваща разлика между полагащото му се обезщетение при освобождаване от длъжност „следовател“ с повече от 20 години стаж на такава длъжност в размер на 20 брутни трудови възнаграждения и полученото от А. обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е вероятно нищожно, както и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В нарушение на процесуалния закон Софийският градски съд не взел никакво отношение по твърденията за допуснато процесуално нарушение от председателя на първоинстанционния състав на разпоредбите на чл. 22 ал. 1, т. 2 и ал. 2 ГПК поради наличие на основания за самоотвод. Освен това неправилно не били допуснати две доказателствени искания, касаещи издаването на писмени справки от страна на ответника на основание чл. 190, ал. 1 ГПК. Поддържа се още, че полученото от ищеца обезщетение през 1995 г. му е било заплатено за трудов стаж в качеството на следовател и други офицерски длъжности в МВР, включително и за отбита редовна военна служба в органите на Министерство на отбраната и една година стажант съдия в Софийски градски съд; че всяко получено от следователя обезщетение до 26.07.1994 г. не се счита за обезщетение, получено от органите на съдебната власт; че няма приравняване на изпълняваната до девоенизирането длъжност „следовател“ в МВР, съответно в изпълнителната власт, на длъжността „следовател“ в орган на съдебната власт; че придобитият стаж се зачита като стаж в органите на съдебната власт по силата на чл. 139г, ал 1 ЗСВ /отм./ и чл. 225, ал. 1 ЗСВ; че законът не допуска приравняване на стаж на следовател и друг стаж като офицер към МВР и стаж положен в орган на съдебната власт. Освен това от страна на въззивната инстанция не е бил извършен анализ на обезщетението по чл. 66, ал. 1, т. 5, вр. чл. 68, ал. 1 ЗМВР от 1991 г. /отм./, за да се види, че не е била предвидена и възможност да се откаже или отложи получаването на това обезщетение при окончателно освобождаване от длъжност или при евентуално пенсиониране. Твърди се, че при съответно последващо освобождаване се приспадат не получените като брой заплати, а сумите по тях, тоест размерът на получените като обезщетения суми по чл. 225, ал. 1 ЗСВ при евентуални предходни освобождавания. Излагат се и оплаквания за неправилност на изводите на въззивния съд относно действието на измененията на ЗСВ (ДВ. бр. 11 от 07.02.2020 г.). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. първо и трето ГПК за допускане на касационното обжалване.
В срока за отговор Прокуратурата на Република България, чрез юрк. Е. З., изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество.
Във въззивното решение се приема за безспорно установено, че през периода от 1980 г. до 23.07.2018 г. ищецът е заемал различни следователски длъжности в системата на МВР и на съдебната власт, като във връзка с девоенизирането и напускането на структурите на МВР, на осн. чл. 66, ал. 1, т. 5 ЗМВР /отм./, вр. ПМС № 59/13.03.1995 г., и вр. § 4 и 5 ПЗР ЗСВ, и вр. Разпореждане на Министерски съвет № 72/13.09.1994 г., през 1995 г. той е получил обезщетение в размер на 8 брутни трудови възнаграждения, съобразно размера им към този период; на заседание от 18.07.2018 г. на Прокурорската колегия на Висшия съдебен съвет е взето решение за освобождаване на А. от заеманата длъжност „следовател“ в Национална следствена служба, считано от 23.07.2018 г., на основание чл. 165, ал. 1, т. 1 ЗСВ, поради навършване на 65 години; със заповед № РД-08-1280/20.07.2018 г. на главния прокурор е прекратен актът на ищеца за заемане на длъжност и в негова полза е определено парично обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 12 брутни месечни възнаграждения, което е получено от него. Не се спори между страните, че ищецът има повече от 20 прослужени години в органите на съдебната власт и размерът на паричното обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ се равнява на 20 брутни месечни възнаграждения. От правна страна въззивният съд приема, че съгласно чл. 1, ал. 1 от ПМС № 59/13.03.1995 г. за определяне размера на обезщетенията при прекратяване на служебните правоотношения на следователите и помощник-следователите от Национална следствена служба (обн. ДВ. бр. 26/21.03.1995 г.), при освобождаване на следователите и помощник-следователите по чл. 66, ал. 1, т. 5 ЗМВР (отм., но действал към датата на издаване на постановлението) се изплаща еднократно парично обезщетение, съобразно прослуженото време на тези длъжности или като офицери и сержанти от МВР в съответните размери, а съгласно чл. 1, ал. 2 от същото постановление за прослужено време по ал. 1 на следователите се признава и трудовият стаж, придобит на длъжностите, посочени в чл. 127, ал. 5 ЗСВ, като пет години се зачитат за три години или в същото съотношение. Следователно обезщетението, изплатено на ищеца през 1995 г., е било заплатено в качеството му на следовател, като какъвто той е продължил да работи вече в системата на съдебната власт. Приема се, че независимо от структурното звено, в рамките на което са осъществявани функциите на длъжността „следовател“ в различните периоди, става въпрос за една и съща длъжност с идентични функции, която през различни периоди от време се е намирала в различни държавни структури, като водещи са функциите на длъжността, а не в коя структура е следствената служба. След като прослуженото време до 1995 г. е било зачетено като трудов стаж на ищеца и обезщетението от осем брутни трудови възнаграждения е изплатено за длъжността „следовател“, въззивният съд споделя извода на първата инстанция, че ищецът вече е получил част от паричното обезщетение, включено в гратификацията по чл. 225, ал. 1 ЗСВ, в размер на 8 брутни месечни възнаграждения при прекратяване на правоотношението му за длъжност „следовател“ при демилитаризирането на службата. За неотносими към изхода на спора са приети въпросите относно това дали стажът на ищеца, послужил като основание за получаване на обезщетението по чл. 68, ал. 1 ЗМВР /отм./, е бил прекъсван, респективно каква е била неговата продължителност, тъй като релевантният факт е самото получаване на обезщетение по чл. 68, ал. 1 ЗМВР /отм./. При отчитане еднократността на дължимото обезщетение по чл. 225 ЗСВ и обстоятелството, че прослужените години като следовател се включват като такива в органите на съдебната власт, се приема, че при повторно освобождаване от съдебната система се дължи разликата за допълнително прослужените след първото освобождаване години, в случая - 12 месечни брутни възнаграждения. Въззивният съд приема, че редът и начинът на изчисляване на обезщетенията, определен с решение на ВСС, на основание чл. 225, ал. 4 ЗСВ (нова - ДВ, бр. 11 от 2020 г.), не намира приложение за случаите на освобождаване от длъжност на магистрат преди 11.02.2020 г., тъй като става въпрос за материалноправни разпоредби, които имат действие само занапред (чл. 14, ал. 1 ЗНА) - от влизането им в сила, както и по отношение на заварени (висящи) към същия момент правоотношения.
Касационният съд приема, че не са налице определените в закона предпоставки за допускането на касационното обжалване.
Обжалваното решение не е нищожно. Според тълкуването, дадено от ВКС в решение № 668 по гр. д. № 1790/2009 г., I г.о., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната му власт, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Нито един от сочените пороци не се наблюдава в обжалваното въззивно решение. В случая страната обосновава доводите си за нищожност на твърденията си, че първоинстанционното решение е постановено при наличие на основания за отвод на съдията докладчик, което обстоятелство не е било съобразено от въззивната инстанция, въпреки съответните оплаквания във въззивната жалба. Наличието на такъв порок обаче не би могъл на обоснове нищожност на съдебния акт – такъв акт би бил само неправилен поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила (решение № 69 по гр.д. № 4941/2014 г., III г.о.; решение № 101 по гр. д. № 1001/2020 г., II г.о. – и двете на ВКС.)
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът преповтаря доводите си за неправилност на въззивното решение, като не е успял да формулира общото основание за допускане на касационното обжалване - не е заявен правен въпрос съобразно критериите, дадени в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК. Касаторът се е задоволил да посочи банкетно, че Софийски градски съд се е произнесъл по съществени материалноправни въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, без да ги уточни. Въпрос не може да бъде изведен и от пълния текст на изложението и при съпоставянето му с касационната жалба. Липсата на правен въпрос изключва допускането на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Не е налице и бланкетно посоченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, доколкото не се констатира неправилност до степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на решението, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, а преценка по твърденията в жалбата за нейното наличие да се установяват от материалите по делото.
При този изход на спора на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение № 266229 от 25 октомври 2021 г., постановено по в.гр.д. № 7139/2020 г. по описа на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА М. К. А., ЕГН [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Д“, ет. 3, ап. 127, да заплати на Прокуратурата на Република България сумата от 100,00 (сто) лева разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: