Р Е Ш Е Н И Е

№ 73

гр. София, 23.04.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдия Янчева гр. дело № 890 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 - чл.293 от ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба на Н. К. А., подадена срещу решение № 219 от 6.12.2016 г. по гр. дело № 613/2016 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е отменено решение № 1019 от 11.07.2016 г. по гр. дело № 3146/2015 г. на Пловдивския окръжен съд и е отхвърлен предявеният от Н. К. А. срещу Д. А. В. и С. Г. В. иск по чл.108 от ЗС за признаване правото на собственост на ищцата върху първи етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], ведно с 1/2 ид.ч. от сутерена на сградата, представляваща еднофамилна двуетажна сграда с идентификатор .............. по КККР на [населено място], и за осъждане на ответниците да предадат владението върху имота.
Жалбоподателката поддържа, че въззивното решение е неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Позовава се на обстоятелството, че възлагателното постановление, от което черпят права ответниците, е влязло в сила на 29.05.2014 г., но преди това изпълнителното производство е било прекратено по право на основание чл.433, ал.1, т.4 от ГПК поради отмяна на акта, въз основа на който е бил издаден изпълнителният лист. Счита, че по аргумент от чл.496, ал.2 от ГПК вещнопрехвърлителното действие на постановлението за възлагане не е настъпило, тъй като то не е влязло в сила към момента на прекратяване на изпълнителното производство.
В срока по чл.287 от ГПК е подаден отговор от Д. А. В. и С. Г. В., които считат касационната жалба за неоснователна.
Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса: Придобива ли право на собственост купувач на публична продан, ако преди влизане в сила на възлагателното постановление е било отменено изпълнителното основание.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение на ВКС, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290, ал.1 и чл.293 от ГПК, приема следното:
Първоинстанционното дело е образувано по искова молба на Н. К. А., с която срещу Д. А. В. и С. Г. В. е предявен иск с правно основание чл.108 от ЗС.
Ищцата твърди, че с нейната сестра Л. К. К. са съсобственици на основание договори за покупко-продажба с покойните им вече родители на следния недвижим имот: еднофамилна двуетажна жилищна сграда с идентификатор ............. по кадастралната карта на [населено място], находяща се в [населено място], [улица], със застроена площ от 103 кв.м, разположена в поземлен имот с идентификатор .............., с площ от 175 кв.м. Излага, че на основание нотариален акт № .../28.12.1989 г., т..., дело № .../1989 г. на нотариус Д. Р. при ПРС притежава правото на собственост на целия първи жилищен етаж, състоящ се от кухня, две стаи, коридор и санитарен възел, ведно с 1/2 ид.ч. от сутерена и от правото на строеж, а К. притежава 1/2 ид.ч. от сутерена и от правото на строеж. През 1991 г. ищцата предоставила на дъщерята на нейната сестра - С. Г. В., и нейния съпруг Д. В. своята част от имота за ползване. В началото на 1992 г. и до лятото на 2008 г. ищцата няколко пъти заминавала да работи в Италия. След окончателното й завръщане Д. В. й заявил, че ще придобие по давност нейната част от имота, тъй като тя била изразила съгласие за това и тъй като той е извършил преустройство на жилищната сграда. След като ищцата се противопоставила на това намерение, В. я затворили в къщата и насилствено я накарали да подпише писмена декларация по смисъла на чл.183 от ЗУТ. За тези им действия те били осъдени с влязла в сила присъда по НОХД № 357/2010 г. по описа на ПРС, X. н.с. С решение по гр. дело № 959/2011 г. на ПОС, III гр.с. ищцата била осъдена да заплати на Д. В. на основание чл.74, ал.2, във вр. с чл.72 от ЗС сумата от 22 148.50 лв., представляваща увеличената стойност на имота на ищцата вследствие на извършени от него подобрения. Това решение било потвърдено с решение на Пловдивски апелативен съд по въззивно гр.д. № 845/2012 г. Въз основа на издаден изпълнителен лист по делото, В. завел изпълнително дело № 00042/2013 г. по описа на ЧСИ Ат. А.. С постановление за възлагане от 23.05.2013 г. на съдебния изпълнител имотът на ищцата бил възложен на Д. В.. Междувременно по касационна жалба на Н. А. ВКС допуснал касационно обжалване на въззивното решение. С решение № 159 от 14.06.2013 г. по гр. дело № 1492/2013 г. ВКС отменил решението на П., отхвърлил иска по чл.74, ал.2, във вр. с чл.72 от ЗС и върнал делото на същия съд за произнасяне от друг състав по предявения от Д. В. иск с правно основание чл.59 от ЗЗД. С влязло в сила решение от 23.07.2014 г. по въззивно дело № 724/2013г. на П. искът на В. по чл.59 от ЗЗД бил отхвърлен като неоснователен. През това време изп. дело № 00042/2013 г. на ЧСИ Ат. А. било преобразувано в изп. дело №04690/2013 г. по описа на ЧСИ Н. В.. Последният с постановление от 9.09.2014 г. прекратил изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.4 от ГПК - поради влязъл в сила съдебен акт, с който е отменен актът, послужил като основание за издаване на изпълнителния лист. Ищцата твърди още, че по силата на решението на ВКС по цитираното дело й бил издаден обратен изпълнителен лист против В. за сумата от 23 117.30 лв. Като счита, че с прекратяването на изпълнителното производство окончателно са преустановени изпълнителните действия, а извършените такива се считат за обезсилени с обратна сила, т.е. публичната продан следва да се счита за нестанала, ищцата моли съда да постанови решение, с което да осъди ответниците да й предадат владението на собствения й имот, а именно: първи жилищен етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], състоящ се от кухня, две стаи, коридор и санитарен възел, ведно с 1/2 ид.ч. от сутерена на сградата, представляваща еднофамилна двуетажна сграда с идентификатор ................ по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], със застроена площ от 103 кв.м, разположена в поземлен имот с идентификатор ............, с площ от 175 кв.м.
Ответниците са оспорили иска. Същите не спорят, че заведеното от тях дело срещу ищцата на основание чл.72-чл.74 от ЗС и чл.59 от ЗЗД е приключило в полза на последната, като исковете са отхвърлени с влязло в сила решение. Считат, че са собственици на процесния имот по силата на постановлението за възлагане, което представлява самостоятелен титул за собственост. Посочват, че съгласно чл.433, ал.3 (сега ал.4) от ГПК прекратяването на изпълнителното производство не засяга правата, които трети лица са придобили преди това въз основа на извършени изпълнителни действия. В., освен че бил взискател по изпълнителното дело по отношение на облигационното вземане, участвал и като купувач на публичната продан, която била проведена законосъобразно преди постановяване на решението на ВКС, с което искът на ответниците е бил отхвърлен. Отделно от това ищцата се снабдила с обратен изпълнителен лист за връщане на сумата от 23 117.30 лв., с което е преодоляна опасността да се стигне до неоснователно разместване на блага и което според ответниците е единственият способ за защита в хипотезата, при която принудителното изпълнение е приключило и впоследствие искът е отхвърлен.
За да отхвърли иска по чл.108 от ЗС, въззивният съд е приел, че между страните по спора се е развило предходно съдебно производство по предявен от Д. А. В. срещу Н. А. иск по чл.74, ал.2, във вр. с чл.72 от ЗС за заплащане стойността на извършени подобрения в собствения на ищцата процесен имот. С решение № 536/28.03.2012 г., по гр. дело № 959/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, потвърдено с решение по гр. дело № 845/2012 г. на Пловдивския апелативен съд, Н. А. била осъдена да заплати на Д. В. сумата от 22 148.50 лв. Въз основа на невлязлото в сила осъдително въззивно решение, в полза на Д. В. бил издаден изпълнителен лист и образувано на 8.02.2013 г. изпълнително дело. Принудителното изпълнение за паричното задължение било насочено върху процесния имот, същият бил изнесен на публична продан и възложен на ответника Д. В. с постановление за възлагане от 23.05.2013 г., влязло в сила на 29.05.2014 г. Междувременно с решение № 159 от 14.06.2013 г. по гр. дело № 1492/2013 г. на ВКС, II г.о. било отменено решението, въз основа на което е издаден изпълнителният лист и бил отхвърлен предявеният от В. иск по чл.74, ал.2, във вр. с чл.72 от ЗС. С постановление от 9.09.2014 г. изпълнителното производство било прекратено на основание чл.433, ал.1, т.4 от ГПК. Въззивният съд се е позовал на нормата на чл.433, ал.3 (сега ал.4) от ГПК и т.10 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, като е посочил, че при прекратяване на изпълнителното производство всички предприети по него изпълнителни действия се обезсилват по право, с изключение на изпълнителните действия, от извършването на които трети лица са придобили права, какъвто според съда е настоящият случай. Обосновал е също, че съгласно чл.496 от ГПК постановлението за възлагане има вещноправно действие от влизането му в сила, същото е деривативен придобивен способ и се ползва със стабилитет. Правата на купувача при публичната продан могат да отпаднат само в изрично уредените от закона хипотези: при последваща отмяна на постановлението за възлагане, при успешно провеждане на иска по чл.496, ал.3 от ГПК или в хипотезата, когато длъжникът не е бил собственик на имота, тъй като стабилитетът на постановлението за възлагане не важи за продажбата на чужд недвижим имот. Приел е, че в конкретния случай тези основания не са налице. Постановлението за възлагане е било обжалвано от ищцата по реда на чл.435, ал.3 от ГПК, но с решение № 1818/13.11.2013 г. по гр. дело № 3315/2013 г. на Пловдивския окръжен съд жалбата й на поддържаните основания е била оставена без уважение и същото е влязло в сила на 29.05.2014 г. Същевременно съдът е счел, че не може да се произнася по действителността на влязлото в сила постановление за възлагане и да прави преценка за допуснати нарушения на закона при извършването на публичната продан, доколкото ищцата не навежда доводи, попадащи сред предвидените в чл.496, ал.3 от ГПК. При тези съждения въззивният съд е формирал решаващия извод, че ищцата не се легитимира като собственик на процесния имот на твърдяното придобивно основание, тъй като с прекратяване на изпълнителния процес не е отпаднало постановлението за възлагане в полза на ответника.
По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е постановено Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, представляващо задължителна съдебна практика. В същото – т.1, е прието, че възлагането при публична продан на привиден кредитор не поражда вещнопрехвърлителен ефект. Съгласно мотивите на тълкувателното решение правото на принудително изпълнение на взискателя предпоставя съществуването на изпълняемото право. По тази причина изпълняемото право на взискателя спрямо длъжника е предпоставка за допустимост на изпълнителния процес. Липсата на изпълняемо право отнема материалноправната основа на принудителното изпълнение. Тогава удовлетворяването на взискателя е лишено от правно основание и недължимо полученото подлежи на връщане. Когато несъществуването на изпълняемото право е установено при висящо изпълнително производство, последното се прекратява, а правните последици на извършените изпълнителни действия се заличават с обратна сила. Несъществуването на изпълняемото право може да бъде установено и след приключване на изпълнителния процес. В никакъв случай привидният кредитор не може да запази правата, придобити в материалнонезаконосъобразния изпълнителен процес. Той винаги дължи да върне всичко получено, дори и в качеството на купувач от публична продан (поради своята недобросъвестност, в това качество той не може да придобие нито възложената му движима вещ на оригинерно основание, нито възложения му недвижим имот с кратка давност), тъй като то е получено без основание. При възлагане на имота, върху който е насочено изпълнението, в полза на взискателя, и при отпадане на изпълнителното основание, въз основа на което е предприето принудителното изпълнение върху имота, последният ще се счита собственост на длъжника поради липса на изпълняемо право, което да оправдае прехвърлянето на собствеността. Прехвърлянето, извършено от съдебния изпълнител в полза на привидния кредитор, е лишено от правно основание, вследствие на което е недействително (арг. от чл.55 от ЗЗД). Привидният взискател дължи връщане на полученото без основание. Липсата на правно основание води до неправомерност на създаденото икономическо състояние и задължение за възстановяване на предишното положение.
По смисъла на тълкувателното решение под привиден кредитор следва да се разбира лице, което няма изпълняемо право, без да е необходимо установяването на някаква негова недобросъвестност или злоупотреба с право – противно на становището на ответниците по касационната жалба, заявено пред настоящия съдебен състав във връзка с постановките на Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
По основателността на касационната жалба и с оглед възприетото във визираното по-горе тълкувателно решение, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС намира следното:
Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество е неправилно.
След издаване на постановлението за възлагане от 23.05.2013 г. по изп. дело № 00042/2013 г. по описа на ЧСИ Ат. А., с което процесният имот е бил възложен на Д. А. В., с влязло в сила съдебно решение е било отречено вземането на В. срещу Н. А., а оттам – и изпълняемото право, във връзка с което е било образувано изпълнителното дело. При това положение, съгласно възприетото в т.1 от Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС, постановлението за възлагане няма вещнопрехвърлителен ефект и Н. К. А. се легитимира като собственик на процесния имот. Последният се владее от ответниците (обстоятелство, признато за безспорно от първоинстанционния съд), като това владение е без валидно правно основание. Налице са, следователно, всички предпоставки за уважаване на ревандикационната претенция.
Правно ирелевантно за настоящото дело е обстоятелството, че Н. А. се е снабдила с обратен изпълнителен лист за връщане на сумата от 23 117.30 лв. Връщането на процесния имот, посредством уважаването на предявения ревандикационния иск, е последица, която следва да настъпи с оглед постановките на Тълкувателно решение № 4 от 11.03.2019 г. по тълк. дело № 4/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Обратното би означавало да се зачете ефектът на публичната продан, а това е недопустимо. Ако по издадения обратен изпълнителен лист са били събрани суми, отношенията между страните следва да бъдат уредени на плоскостта на неоснователното обогатяване.
Така изложеното обуславя отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго за уважаване на иска по чл.108 от ЗС.
Н. А. има право на направените по делото разноски за всички съдебни инстанции. В тази връзка съдът намира за неоснователно възражението по чл.78, ал.5 от ГПК, направено от насрещната страна. Договореното и заплатено от жалбоподателката адвокатско възнаграждение за представителство пред касационната инстанция, възлизащо на 3 000 лв., не надхвърля минималното такова (3 141.37 лв.) по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 219 от 6.12.2016 г., постановено по гр. дело № 613/2016 г. на Пловдивския апелативен съд, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.108 от ЗС по отношение на Д. А. В., ЕГН [ЕГН] и С. Г. В., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], че Н. К. А., ЕГН [ЕГН] от [населено място], ж.к „М.-4”, [жилищен адрес] ап.№ ... е собственик на следния недвижим имот: първи жилищен етаж от жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], състоящ се от кухня, две стаи, коридор и санитарен възел, ведно с 1/2 ид.ч. от сутерена на сградата, представляваща еднофамилна двуетажна сграда с идентификатор ............. по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], със застроена площ от 103 кв.м, разположена в поземлен имот с идентификатор .................., с площ от 175 кв.м, И ОСЪЖДА Д. А. В. и С. Г. В. да предадат владението на същия имот на Н. К. А..
ОСЪЖДА Д. А. В. и С. Г. В. да заплатят на Н. К. А. разноски по делото за всички съдебни инстанции в размер на 8 433.50 лв. (осем хиляди четиристотин тридесет и три лева и 50 ст.).
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: