6 Р Е Ш Е Н И Е № 321/2017 г. гр.София, 05.02.2018 г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 1159/2017 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Средно общообразователно училище „С. С.“, [населено място], представлявано от директора Г. Д., чрез адвокат Т. Д., срещу въззивно решение № 1513/21.11.2016 г., постановено от Окръжен съд Пловдив по в.гр.д. № 2288/2016 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 686/20.06.2017 г. само в частта по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, включително лихвата за забава върху присъдената главница по чл. 225, ал. 1 КТ от 3775,23 лв. и съдебноделоводните разноски. Обжалването е допуснато поради установено противоречие с възприетото в решение № 169 от 29.03.2011 г. по гр.д. № 1699/2009 г. на IV г.о. ВКС по въпроса: в случаите, когато работникът/служителят е започнал работа по нов трудов договор, който е прекратен в рамките на шестмесечния период след първото уволнение, за остатъка от този период дължи ли се обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ. Отговорът, даден по чл. 290 ГПК от състава на ВКС по гр.д. № 1699/2009 г., е отрицателен, като напълно се споделя и от настоящия съдебен състав. Обезщетението по чл. 225, ал. 1 и 2 КТ е за вредите, причинени на работника/служителя от признатото за незаконно уволнение. Повторното оставане без работа няма връзка с незаконното уволнение, поради което няма как да се ангажира отговорността на работодателя по първото незаконно уволнение. Когато в рамките на шестмесечния период след незаконното уволнение, работникът или служителят е постъпил на работа при нов работодател по трудов договор със срок, изтекъл в рамките на шестте месеца, първоначалният работодател дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за периода преди и след времетраенето на срочния трудов договор, а по време на изпълнението му, ако работата е била по-ниско платена и обезщетение по чл. 225, ал. 2 КТ. В тази хипотеза причинноследствената връзка между незаконното уволнение и вреда от неполучаване на трудов доход не е прекъсната - с постъпването си на работа по срочно трудово правоотношение служителят е ограничил размера на вредите от незаконното уволнение, но не е реализирал постоянния доход, следващ се при безсрочно трудово правоотношение, обезпечаващ нормалното поемане на непосредствените нужди за съществуване. Срокът на договора по чл. 70 КТ е за изпитване – прекратяването му не е резултат от изтичане на определен период от време, а на преценката, че работникът или служителят не е годен да изпълнява съответната работа; определеният в чл. 70, ал. 1 КТ срок е за проверката, а не за периода, за който се сключва договорът. Повторното оставане без работа в тази хипотеза няма връзка с незаконното уволнение. В този случай работодателят, прекратил незаконно трудовото правоотношение не дължи обезщетение след постъпване на работника на новата работа, независимо дали новото трудово правоотношение е прекратено в рамките на шестмесечния срок след незаконното уволнение. Настоящият състав не споделя разбирането, възприето в решение № 154/20.05.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 899/2012 г., че в хипотезата на чл. 225, ал. 1 КТ се изисква само да бъде установено обективно състояние на безработица в периода от шест месеца след уволнението, като без значение са други обстоятелства, произтичащи от други трудови взаимоотношения на уволнения работник и служител, вкл. работа по трудов договор, сключен със срок за изпитване и прекратен преди изтичане на срока по чл. 225, ал. 1 КТ. Не може да се поставя въпросът дали работникът/служителят „може да се противопостави“ на прекратяване на договора в шестмесечния изпитателен срок, същественото е дали сключването на такъв трудов договор прекъсва причинноследствената връзка между отмененото като незаконно уволнение и последващото оставане без работа. По касационните оплаквания: Касаторът Средно общообразователно училище „С. С.“, [населено място] твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон – чл. 225, ал. 1 КТ; иска неговата отмяна и отхвърляне на иска за времето след 07.10.2015 г., ведно с лихвата за забава. Ответникът по касация А. К. К. е изразил становище, че жалбата е неоснователна. Счита, че разрешението на въззивния съд по поставения правен въпрос е в съответствие с разрешението, дадено в решение № 154/20.05.2013 г. по гр.д. № 899/2012 г. на IV г.о. на ВКС. Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Въззивният съд приел за установено, че между страните са сключени поредица трудови договори, последният от 18.09.2014 г., с който е уговорено трудовото правоотношение да продължи при условията на чл. 68, ал. 1, т. 1 от КТ за определен срок- до 14.09.2015 г. Съдът приел, че той е недействителен в частта, определящ срок, защото не са налице условията по чл. 68, ал. 3 и 4 от КТ; договорът е трансформиран в безсрочен съгласно чл. 68, ал. 5 КТ, поради което и посоченото в атакуваната заповед основание за прекратяване на трудовото правоотношение не е настъпило. С влязло в сила решение на въззивния съд уволнението е отменено и К. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „младши учител ОУП-Прогимназиален етап“. Относно претенцията за заплащане на обезщетение по чл.225, ал.1 и ал.2 КТ, въззивната инстанция установила, че след уволнението ищецът останал без работа – в периода от 15.09.2015 г. до 23.09.2015 г., след което започнал работа при друг работодател от 23.09.2015 г. по трудов договор, сключен по чл. 70 КТ. Той е прекратен на 07.10.2015 г. на основание чл. 71 ал. 1 от КТ. За периода от 07.10.2015 г. до 15.03.2016 г. (краят на 6-месечния срок по чл. 225, ал. 1 КТ) ищецът К. не е работил по трудово правоотношение. Крайният извод, до който достигнал Пловдивският окръжен съд е, че работникът има право на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за цялото време от 6 месеца, през което не е получавал доходи по трудово правоотношение, а по чл. 225, ал. 2 КТ за времето, когато е работил по трудов договор в периода 23.09.2015 г. – 07.10.2015 г. Решението на въззивния съд в частта относно обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ за времето 07.10.2015 г. до 15.03.2016 г. противоречи да даденото по-горе тълкуване по реда на чл. 290 ГПК от състава на Върховния касационен съд. Съдът, също така е посочил, че размерът на обезщетението бил установен от заключението на приетата от районния съд съдебносчетоводна експертиза, с което са се изчерпват мотивите по този въпрос – няма фактически заключения какво е било последното брутно трудово възнаграждение преди уволнението и от там каква сума се дължи по чл. 225, ал. 1 КТ, което съставлява нарушение на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. В заключение, въззивното решение следва да бъде касирано в частта по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ и спорът разрешен от настоящия състав. От заключението на съдебносчетоводната експертиза, кредитирана изцяло от съда, като обективно и компетентно дадена, се установява, че последен пълен отработен месец на А. К. К. е месец юни 2015 г., когато е получил брутно трудово възнаграждение в размер на 691,03 лв. При така установеното, ответникът дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за времето 15.09.- 22.09.2015 г. в размер на 131,62 лв. Искът следва да се уважи в този размер и и отхвърли за разликата до 3775,23 лв., както и за периода 07.10. – 15.03.2016 г. По съдебноделоводните разноски: Ищецът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. в първа инстанция, 650 лв. във втора и 1700 лв. в касационна инстанция. Разходът е направен във връзка с процесуална защита по три иска – чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ. Съдът приема, че една трета от платения хонорар – 983 лв. е във връзка с иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ за обезщетенията по чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ (претендирана обща сума от 3831,26 лв., присъдена обща сума от 187,65 лв.), поради което ответникът дължи от тази част – 48,15 лв. Другите претенции – за отмяна на уволнението и за възстановяване на работа са уважени от въззивна инстанция и в тази част въззивното решение не е допускано до касационно обжалване по касационната жалба на работодателя. Последният, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да заплати на К. общо сумата в размер на 2015,15 лв., сторени по делото във всички инстанции съдебноделоводни разноски. Ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., за което са представени доказателства в първа инстанция. Във въззивното производство е направил изявление, че сумата покрива и хонорара за втора инстанция, или платено е по 600 лв. за всяка. Предвид това, характера на делото, неговата фактическа и правна сложност, а и платените хонорари от насрещната страна, съдът намира, че не са налице предпоставките по чл. 78, ал. 5 ГПК. Хонорарът е платен за защита по три иска и съдът приема, че 400 лв. са по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ. В касационна инстанция работодателят е платил такси в размер общо на 105,50 лв. Той има право на съдебноделоводни разноски съразмерно отхвърлената част от иска – общо в размер на 348,80 лв., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК. Работодателят, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, следва да заплати дължимите държавни такси по исковата молба и по въззивната жалба на работника, съразмерно уважената част от исковете – 150 лв. за първа инстанция и 75 лв. за въззивно производство. На вещото лице С. е заплатено възнаграждение от 80 лв. от бюджета на съда. Експертизата е извършена единствено във връзка с иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, поради което работодателят дължи възстановяване на сторения от съдебния бюджет разход в размер на 3,92 лв. Обръща внимание на Пловдивския окръжен съд за задължението, произтичащо от чл. 78, ал. 6 ГПК. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 1513/21.11.2016 г., постановено от Окръжен съд Пловдив по в.гр.д. № 2288/2016 г. в частта по иска с правно осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за сумата от 3775,23 лв., включително лихвата за забава върху присъдената главница по чл. 225, ал. 1 КТ и съдебноделоводните разноски, като вместо това ПОСТАНОВИ ОТХВЪРЛЯ иска на А. К. К. против Средно общообразователно училище „С. С.“, [населено място] за сумата над 131,62 лв. за разликата до 3775,23 лв. – дължимо обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, както и за периода 07.10. – 15.03.2016 г., на осн. чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ,ведно с лихвата за забава, считано от 09.11.2015 г. ОСЪЖДА Средно общообразователно училище „С. С.“, [населено място] да заплати на А. К. К. сумата в размер на 348,80 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени по делото във всички инстанции. ОСЪЖДА А. К. К. да заплати на Средно общообразователно училище „С. С.“, [населено място] сумата в размер на 2015,15 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК, направени по делото във всички инстанции. ОСЪЖДА Средно общообразователно училище „С. С.“, [населено място] да заплати в полза на съдебната власт сумата в размер на 153,92 лв. по сметка на Пловдивския районен съд и 75 лв. по сметка на Пловдивския окръжен съд, на осн.чл. 78, ал. 6 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: