2
Върховен касационен съд на Република България ГК, І г.о. дело № 6209/2014 год.
Р Е Ш Е Н И Е
№ 215
гр.София, 22.12.2015 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия първо отделение в съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
със секретар Даниела Цветкова
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ТЕОДОРА НИНОВА
гражданско дело под № 6209/2014 година
Производството е по реда на чл.290 от ГПК.
Л. С. К., С. И. К. и В. И. К., чрез процесуалния им представител адвокат А. И. М. са подали касационна жалба срещу решение № 1303 от 23.06.2014 год. по гр.дело № 1112/2014 год. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 20.12.2014 год. по гр.дело № 8818/2011 год. на СГС за осъждането им да ревандикират на основание на И. Л. З. 1/3 ид.ч. и на Б. Л. З. ½ ид.ч. от магазин с площ от 100.50 кв.м., намиращ се в ляво на първия етаж от сградата, построена в [населено място], [улица], преустроен в кафе-аперитив, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и дворното място, в която е построена, съставляващо УПИ VІ-17, в кв.213, м.”Западно направление”, по плана на [населено място]. Релевирани са доводи за неправилност.
Процесуалният представител адвокат А. И. М. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Претендира за направените по делото разноски.
Ответниците по касация И. Л. З. и Б. Л. З., представлявани от адвокат И. Ш. в писмен отговор по чл.287, ал.3 от ГПК заявяват становище за неоснователност. Процесуалният представител поддържа оспорването и по съображения, изложени в писмена защита. Претендира сторени разноски по делото.
С определение № 150/20.03.2015 год., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване по въпросите:
1. Допустимо ли е съществуването на събирателно дружество да се доказва с писмени доказателства, различни от доказателство за регистрацията на дружеството по чл.71 от Търговския закон(отм.) и дали регистрацията има декларативно или конститутивно значение (основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК)?
2. Задължен ли е първоинстанционният съд да даде изрични указания на основание чл.146, ал.2 ГПК за фактите, които страната следва да докаже или общото указание, че ответниците следва да установят права, които изключват правата на ищците, е достатъчно? (на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК).
Върховният касационен съд на Република България, състав на Гражданска колегия, първо отделение, разгледа касационната жалба и като взе предвид доводите на страните по чл.281 от ГПК и данните по делото, приема следното:
По отговора на въпросите за допустимост на касационното обжалване:
Съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.
При предявен иск за установяване принадлежността на правото на собственост върху недвижим имот страната, която оспорва правата на предявилото иска лице, позовавайки се на свои собствени права или навеждайки доводи за наличие на пречка за осъществяване на твърдяното от ищеца придобивно основание, носи по правилата на чл.154 ГПК тежестта да докаже осъществяването на основанието, на което твърди, че е придобила спорното право, респ. наличието на пречки за осъществяване придобивното основание на ищеца, т.е. да докаже правоизключващите или правопогасяващите си възражения.
Правото на искова защита е уредено от закона по начин, по който реализирането й следва да бъде съобразено с настъпването на конкретни юридически факти, обуславящи фактическия състав на нормата – правно квалифициращ правоотношението. Т.е. от този, който твърди, че е нарушено неговото субективно материално право се очаква и установяване на настъпването на тези юридически факти, съотносими към очертания от правната норма ред. Реализацията на исковата защита е обусловена както от установяване на посочените факти, така и от правилното насочване на претенцията, с оглед ангажиране на отговорността на този, който я носи при конкретните обстоятелства.
Тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които претендира за настъпили. За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Следва да се има предвид, че ако критериите, от които изхожда доказателствената тежест, заедно с изводите, до които въз основа на нея се стига, са материалноправни, нейното съдържание е процесуално.
Страната, чиято е тежестта да докаже осъществяването на определен факт и обстоятелство следва да го стори по начин, че да създаде у съда пълна убеденост в наличието, съответно отсъствието му. Както стана ясно, доказването може да се осъществи, както с преки, така и с косвени доказателства.
Всички свидетелстващи документи разполагат с материална доказателствена сила, но тя има обвързващо съда действие само при официалните свидетелстващи документи и поради това опровергаването й става в сроковете и по правилата на чл.193 и чл.194 ГПК.
Следователно, частните свидетелстващи документи са годни доказателствени средства /допустими според процесуалния закон/ и щом няма забрана според действащия по време и мястото на съставянето им закон по такъв начин да се удостоверяват фактите, за които свидетелстват. В ГПК са разписани текстове, с които се определя задължителната за съда доказателствена сила на определени видове документи, която се разпростира до размера, който й дава законодателя. Във всички други случаи доказателственото значение на документите се преценява от съда по вътрешно убеждение и с оглед на всички обстоятелства по делото.
Пълното доказване е онова, което води до несъмненост в извода за осъществяването или не на даден релевантен за спора факт или обстоятелство. Пълно доказване се изисква при главното и обратно доказване, за да постигнат своята цел, докато за насрещното доказване е достатъчно и само непълно доказване – при което се създава вероятност в съществуването или не на дадени факти и обстоятелства.
Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства.
Преките доказателства пряко, непосредствено установяват обстоятелствата, отнасящи се към основния факт.
Косвените доказателства дават указание за основния факт само косвено. Те установяват странични обстоятелства, но преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт. Във веригата от косвените доказателства се включват и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт.
Всяко едно от доказателствените средства може да бъде източник било на косвено, било на пряко доказателство, като гражданският процес не въздига определени видове доказателствени средства (веществени, писмени, гласни, признания на страните и заключения на вещите лица) като по-значими или категорични в сравнение с други. Те се преценяват поотделно, но и в съвкупност по правилата на чл.235 и чл.12 ГПК от 2007 год.
В заключение, пълно доказване може да се осъществи и само при косвени доказателства, стига косвените доказателства да са несъмнено установени, достоверни и да са в такава връзка с другите обстоятелства, че да установяват без съмнение главния факт.
Законът за възстановяване собствеността на някои одържавени имоти има за цел да върне на собственици имуществото, което е одържавено в периода от 1944 год. до 1989 год. въз основа на изброените в чл.2, ал.1 закони, както и движимото и недвижимо имущество, отнето от държавата без законово основание, или отчуждено не по установения законов ред. Чл.3, ал.1, изр.2 ЗВСОНИ в първоначалната редакция гласи, че собствеността върху имотите по чл.1 и 2 се възстановява на лицата, от които те са били отнети, или на техните наследници по закон, а в чл.9 ЗВСОНИ е предоставена правна възможност на лицата, които не са имали документ за собственост, да се снабдят с нотариален акт по обстоятелствена проверка като докажат, че са били собственици към датата на отнемане на собствеността. Допълнението на чл.3, ал.1, изр.2 ЗВСОНИ, с изменението на закона в ДВ, бр.107/1997 год., съгласно което правото на лицата да получат възстановяване на собствеността се установява с факта, че тя е била отнета от тях или от техните праводатели, не следва да се тълкува самостоятелно и не води до извод, че се променят правоимащите лица, защото разпоредбата изрично препраща към исковия ред за разрешаването на конкуренцията между правата на лицата, които твърдят, че са били собственици към момента на одържавяването във връзка с техни реституционни претенции. С чл.3, ал.1, изр.2 ЗВСОНИ е създадена оборима презумпция по отношение на държавата и субектите, посочени в чл.1 ЗВСОНИ, спрямо които за собственик с влизане в сила на закона се считат лицата или техните правоприемници, от които е отнета собствеността. В материалноправен аспект обаче собствеността не се възстановява на лицето, от което е отнета, а на действителния собственик. Обратното тълкуване не може да бъде възприето, защото би имало за резултат по силата на реституционна норма да се придобие имущество от лице, което не е било негов собственик, а това противоречи на целта на закона да възстанови отнетата собственост.
Собствеността по ЗВСОНИ се възстановява по силата на закона и при спор за собственост към настоящия момент страната, която твърди, че е собственик по реституция, не може да се позовава само на акта на одържавяването, в който е посочено, че от него се отнема имуществото. Тя е длъжна по общото правило на чл.154 ГПК да докаже правопораждащите собствеността преди и към момента на одържавяването факти.
С оглед на отдалечеността във времето, събирането на нужните доказателства, касаещи установяване на участие на всеки един от съдружниците е затруднено, поради което изводите на съда следва да се базират на онези доказателства, които страните обективно са в състояние да представят, съобразявайки изискванията на действащите правила на ТЗ към момента на национализацията. Съдът, при изграждане на фактическите изводи относно лицата съдружници към момента на национализацията следва да анализира всички писмени доказателства, датиращи от посочения период и ангажирани от страните, а не само да отчита формалното фигуриране на имена.
Съставеният при национализацията на имуществото опис не би могъл да бъде приравнен на опис по смисъла на чл.74 ТЗ(отм.) с оглед на обстоятелството, че в ЗНЧИМП изрично е предвидено, че се отчуждава и имущество, принадлежащо на съдружниците, ако то е било използвано за осъществяване стопанската дейност на дружеството. Следователно само по себе си посочването на един имот в опис, съставен по реда на ЗНЧИМП, удостоверява само обстоятелството, че имотът е бил отчужден по реда на този закон, както и че е бил използван за осъществяване стопанската дейност на дружеството.
Касационната жалба е редовна и допустима.
Разгледана по същество е частично основателна.
Иск по чл.108 от ЗС е предявен от И. Л. З. и Б. Л. З., за ревандикиране на 5/6 ид.ч. от магазин със застроена площ от 100.50 кв.м., намиращи се на първия етаж от жилищната сграда, построена в УПИ VІ-17 в кв.213 по плана на [населено място], м.”Западно направление”, с площ от 497.5 кв.м. и с административен адрес [улица]. Позовават се на придобиване на правото на собственост на основание наследствено правоприемство и реституция.
Съдът е приел за установено, че наследодателят на ищците Л. З. В. е сключил договор за покупко-продажба на описания недвижим имот на 23.03.1946 год., за което е съставен н.акт № 39, т.ІV, нот.дело № 584/1945 год. При сключването му е действал от свое име. Същата година м.март е написал насрещно писмо до С. Х. Я., наследодател на ответниците по иска, в което е заявил, че имотът е закупен със средства на сдружението „Печатница И.” и за сметка на тях двамата при права …”по наполовина”, като при сключване на договора е действал като скрит пълномощник на Я..
След придобиването на имота на основание одобрен архитектурен проект и издадено строително разрешение от 03.05.1946 год. В. е построил в имота масивна двуетажна жилищна сграда, в която се намира процесния магазин. От представено удостоверение от А. при ГД за изграждане на София се установява, че сградата е завършена на 03.11.1947 год.
По делото са приети като доказателства: договор от 18.09.1939 год. за учредяване на занаятчийско събирателно дружество; занаятчийска регистрационна карта, съставена на 06.09.1947 год. за регистриране на занаятчийско заведение, в което се извършва печатарство. Картата е съставена на основание Закона за занаятите и правилника за прилагането му; кратки сведения от 21.08.1940 год. за актива и пасива на фирмата, в които е отразено, че печатница „И.” на З. и Я. с адрес „Св.Н.” № 8 е събирателно дружество, регистрирано пред Софийска голяма община като занаятчийско предприятие под № 5995 от 29.08.1939 год. и не притежава недвижимо имущество, който документ е съставен от информатор Т.; опис на недвижимите имоти на печатница „И.” от 24.12.1947 год., в който са описани и имота на [улица] и построените в него сгради; опис на недвижимото и движимо имущество на Л. В., съставен на 25.12.1947 год., в който е описал като лично имущество имота на [улица] с една довършена масивна постройка, като и това, че …”имотът е апортиран в съдружието Печатница „И.” с договор от 01.09.1946 год. за увеличение на дружествения капитал и за откриване на кредит с посочена в договора стойност от 1 000 000 лв.”; пояснение към нарочен баланс на печатница „И.”, съставен на 31.08.1948 год.
Установено е, че печатницата е била национализирана на основание ЗНЧИМП, по данни от списъка към него (ДВ, бр.307 от 27.12.1947 год.).
Със заповед № РД-57439/12.02.1993 год. на кмета на София, Столична голяма община е разпоредено отписването му от активите книги за държавна собственост.
С решение от 20.12.2013 год. по гр.дело № 8818/2011 год. на първоинстанционният Софийски градски съд искът е уважен. Прието е, че не се установява по несъмнен начин имотът да е бил апортиран в сдружението по предвидения в чл.74 от ТЗ от 1897 год. – чрез съставяне на опис, подписан от всички членове на дружеството, в който той да е вписан.
За неоснователно е намерено възражението, че целия имот (терен и сгради) е национализирано като имущество на юридическото лице-събирателно дружество Печатница „И.”, както и че ответниците не ангажират доказателства, от които да се направи извод, че те са собственици на имота.
Прието е за недоказано твърдението, че Л. З. В. е действал като скрит пълномощник на С. Х. Я. или на дружеството при закупуване на имота.
След съвкупна преценка на установените факти е направен извод, че към момента на одържавяването имотът е собственост на Л. З. В., поради което на основание ЗВСВОНИ е реституиран в полза на наследниците му, а не на съдружниците в събирателното дружество.
Въззивният апелативен съд след като е извършил също преценка на доказателствата е достигнал до същите изводи относно това апориран ли е имота в събирателното дружество.
По отношение на представеното насрещно писмо е прието, че съставлява начало на писмено доказателство, а не обратно писмо тъй като е подписано само от лицето, сключило сделката, както и че от представените писмени доказателства не се установява да е налице акт, с който имотът да е внесен в събирателното дружество съгласно чл.74 от ТЗ.
Направен е извод, че имотът не е бил апортиран в дружеството преди национализацията му с това, че в описа от 25.12.1947 год., подписан от съдружника Л. З. В., недвижимият имот на [улица] е описан като негов личен имот.
Според чл.3, ал.1, изр.3 ЗВСОНИ при спор за собственост е без значение обстоятелството от кой субект имотът е бил отнет към момента на одържавяването му по ЗНЧИМП. Допълнителен аргумент за това следва и от обстоятелството, че приложеният закон е именно ЗНЧИМП. Съгласно чл.2 от него имотите, в които се осъществява стопанска дейност, преминават в собственост на държавата по разпореждане на закона. Действието на нормата не е било обусловено от това дали имуществото е апортирано в ТД, развиващо съответната стопанска дейност, нито с това кой е носител на правото на собственост на това имущество. Достатъчно е било по стопанското си предназначение имотът да е бил от значение за народното стопанство и да е включен в списъка по чл.2 от Закона. За да е било налице основание за национализация е било достатъчно да съществува стопанска и техническа зависимост между имуществата, собственост на членовете на фирмата, на съдружниците, на членовете на семействата им, за да се считат принадлежност към предприятието и да се включат в национализацията.
С договор по н.акт № 39/23.03.1946 год. наследодателят на ищците Л. В. купува едно застроено място. Сградата, в която се намират двата магазина, вкл.процесния, е строена след това – през 1947 год.-1948 год., но преди отчуждаването (в описа е посочена като новопостроена). По приращение тя и обектите в нея са собственост на собственика на мястото. Следователно, легитимацията на ответниците като собственици на общо ½ ид.част по правоприемство от С. Я. е възможна последица от: персонална симулация – действителен купувач по този договор е не праводателят на ищците, а СД Печатница „И.” и предоставянето на имуществото, придобито по договора от 1946 год. в собственост на СД.
По делото е установено наличието на симулация-придобитият на името на Л. В. имот е бил апортиран с договор от 01.09.1946 год., посочен в подписания от Л. В. опис от 25.12.1947 год. (лист 119 от първоинстанционното дело). Същият договор е посочен и в подписания от С. Я. опис (лист 118), макар и с оглед изявление за апортиране на друг недвижим имот. Извършената по реда на чл.235 ГПК преценка на писмените доказателства в тяхната съвкупност обосновава извода, че имотът е бил апортиран в събирателното дружество, отчужден е по реда на ЗНЧИМП, поради което следва да се приеме, че правото на собственост е възстановено в патримониума на наследниците и на двамата съдружници, а писмените доказателства (листове 105-144 и описаните на лист 118 и 119) като свидетелстващи документи удостоверяват съществуването на договора за апорт от 01.09.1946 год., с оглед на което е спазен предвиденият в чл.74 ТЗ от 1897(отм.) ред.
В чл.73, ал.3 от ТЗ(отм.) е предвидено, че в случай на съмнение, относително имота на дружеството(СД), се предполага, че всички движими и недвижими имоти, които са изброени в подписания от всичките членове опис, са собственост на дружеството, като в ал.4 на същата разпоредба е предвидено, че в случая, предвиден в предшествуващата алинея, за действителността на прехвърлянето на правото на собственост на недвижимия имот върху дружеството не е нужно съставянето на нотариален акт като това разпореждане има тълкувателен характер.
Следва да се вземе предвид, че вписване на образуваното СД се изисква, но то има само декларативно значение и не е конститутивен елемент за създаването и осъществяване на дружеството.
При така възприетата фактическа обстановка от въззивния съд, решавайки спора по същество настоящата инстанция приема, че искът с правна квалификация чл.108 от ЗС за ревандикиране на 5/6 ид.ч. от процесния недвижим имот се явява основателен и доказан до размер на ½ ид.ч. за двамата ищци като следва да се отхвърли по отношение Л. С. К., която го е отчуждила преди завеждане на иска и не го владее.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК на ищците се присъждат разноски по делото, направени пред трите инстанции в размер на сумата 6 137 лева съобразно уважената част, а на ответниците: на Л. С. К. – 3 285 лева, на другите двама общо 1 825 лева, съобразно отхвърлената част, сторени разноски по делото пред трите инстанции.
По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1 и ал.2 от ГПК Върховният касационен съд на Република България, състав на Гражданска колегия, първо отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 1303/23.06.2014 год., постановено по в.гр.дело № 1112/2014 год. по описа на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, първи състав в уважената част на обективно и субективно съединените искове с правна квалификация чл.108 от ЗС изцяло срещу Л. С. К., за разликата над ½ до 5/6 идеални части за процесния имот и по отношение присъдените разноски за първа и въззивна инстанции.
ОТХВЪРЛЯ обективно и субективно съединените искове с правна квалификация чл.108 от ЗС, предявени от И. Л. З.-М. и Б. Л. З. срещу С. И. К. и В. И. К. за разликата над ½ ид.ч. до 5/6 ид.ч. за ревандикиране на следния недвижим имот: магазин със застроена площ от 100.50 кв.м., находящ се в ляво на първи етаж от жилищната сграда на [улица], преустроен в кафе-аперитив, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от дворното място, в което сградата е построена с площ от 497.50 кв.м., съставляващо УПИ VІ-17, кв.213, м.Западно направление, при граници: [улица], УПИ VІІ-14, ХХІ-15, V-18
и изцяло за същия имот по отношение Л. С. К..
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1303/23.06.2014 год. по в.гр.дело № 1112/2014 год. на Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, първи състав в останалата уважена част за ½ ид.ч. от същия имот.
ОСЪЖДА С. И. К. ЕГН [ЕГН] и В. И. К., двамата от [населено място], [улица] да заплатят на И. Л. З.-М. ЕГН [ЕГН] и Б. Л. З. ЕГН [ЕГН] на основание чл.78, ал.1 от ГПК съобразно уважената част на исковете с правна квалификация чл.108 от ЗС сумата 6 137/шест хиляди сто тридесет и седем/лева.
ОСЪЖДА И. Л. З.-М. ЕГН [ЕГН] от [населено място],[жк][жилищен адрес] и Б. Л. З. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] да заплатят на основание чл.78, ал.3 от ГПК на С. И. К. ЕГН [ЕГН] и В. И. К. сумата 1 825/хиляда осемстотин двадесет и пет/ лева, а на Л. С. К. ЕГН [ЕГН] сумата 3 285/три хиляди двеста осемдесет и пет/лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ
|