3 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 435/28.05.2021 г. Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото заседание на двадесети април две хиляди двадесет и първа година в състав: Председател: Веска Райчева Членове: Зоя Атанасова Геника Михайлова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 597 по описа за 2021 г. Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 260 005/ 24.11.2020 г. по гр.д. № 374/2020 г. в частта, с която Апелативен съд - Варна, изменяйки решение № 515/ 14.04.2020 г. по гр.д. № 1453/2019 г. на Окръжен съд – Варна, е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на К. А. К. на основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ сумата 25 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди поради лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон – ДВ бр. 66 от 1992 г., обн. ДВ бр.80/1992 г., изм. бр. 137/1998 г, попр. бр.97/1999 г. и бр.38/2010 г.), изразено в 550-дневния период на взетите мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, който не е могъл да се приспадне по реда на чл. 59 от НК с наказанието „лишаване от свобода“, наложено на ищцата с влязлата в сила присъда по нохд № 416/2015 г. Решението се обжалва от Прокуратурата на Република България с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по материалноправния въпрос (конкретизиран и уточнен съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГК на ВКС): Как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ, и в частност кои са релевантните обстоятелства, които съдът е длъжен да съобрази при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, когато противоправният акт по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ е нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС, изразено в период на взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ и/ или „домашен арест“ на пострадалия, който не е могъл да се приспадне по реда на чл. 59 НК при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“? Касаторът счита въпросът включен в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол извежда с довод, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон (чл. 2, ал. 1, т. 1, вр. чл. 4 ЗОДОВ и чл. 52 ЗЗД). От ответника по касация, К. А. К. не е постъпил писмен отговор. Касационният състав намира жалбата с допустим предмет – решението е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв.; от процесуално легитимирана страна – касатор е осъденият ответник; при спазен срок по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, а повдигнатият въпрос има претендираното значение. Съображения: Въззивният съд е намерил, че първоинстанционният съд неправилно е квалифицирал иска по чл. 2, ал. 1, т. 6 ЗОДОВ. Приел е, че правната квалификация на предявения иск касае допустимостта на решението, само когато решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните предмет на делото и/или обхвата на търсената от ищеца защита (чл. 6, ал. 2 ГПК). В случая такова нарушение няма. Така въззивният съд е поправил допуснатото от първостепенния съд нарушение на материалния закон. Квалифицирал е иска по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, приемайки че ищцата К. А. К. претендира от Прокуратурата обезщетението за неимуществени вреди поради лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, съставена в Рим на 4 ноември 1950 г. (ратифицирана със закон – ДВ бр. 66 от 1992 г., обн. ДВ бр.80/1992 г., изм. бр. 137/1998 г, попр. бр.97/1999 г. и бр.38/2010 г.), изразено в 550 дневен период на взетите мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, който не е могъл да се приспадне по реда на чл. 59 от НК при изпълнението на наказанието „лишаване от свобода“, която й е наложено с приложената влязла в сила присъда. Въззивният съд е установил противоправния акт по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, възприемайки следната фактическа обстановка: ДП 400/2014 г. е образувано поради смъртта на М. С. К., починал на 12.09.2014 г. в дома си вследствие на три прободни наранявания в областта на задна лява повърхност на гръден кош, а на 13.09.2014 г. ищцата е задържана за срок от 72 часа. След привличането й като обвиняем в извършването на това престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3, вр. чл. 115 НК са взети следните мерки за неотклонение: „задържане под стража“ - от 16.09.2014 г. до 16.09.2017 г.; „домашен арест“ – от 16.09.2017 г. до 27.11.2017 г. и „парична гаранция“ – след 27.11.2017 г. С присъда, влязла в сила на 10.07.2018 г., ищцата е призната за виновна за извършеното престъпление по чл. 115 НК и й е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от една година и шест месеца. Допуснатото нарушение на чл. 5, § 1 КЗПЧОС се изразява в периода от 550 дни (1 година, шест месеца и три дни), през който взетите мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“ не е могъл да се приспадне по реда на чл. 59 НК при изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“. Определяйки обезщетението от 25 000 лв. като адекватно да обезщети по справедливост понесените неимуществени вреди от незаконния акт, въззивният съд е съобразил всички неблагоприятни последици в неимуществената сфера на ищцата от повдигнатото обвинение, включително от взетите две най-тежки мерки за неотклонение. Изброил е и някои благоприятни последици, без да посочи какво е тяхното значение – през престоя си в затвора ищцата се е преборила с алкохолна зависимост и е поставила като приоритет грижата за нейното непълнолетно дете. Противоправният акт по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ обаче, а не незаконното обвинение (противоправен акт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ), е основанието на иска, уважен от въззивния съд в размера от 25 000 лв. Различни са и групата на обективно проявените обстоятелства, които са от значение за обществения критерий за справедливост по предявения иск, от тези, които имат значение за обезщетението за неимуществени вреди по предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Следователно повдигнатият материалноправен въпрос обуславя решението. По него на настоящия състав практика на Върховния касационен съд не е известна, а той е от значение за точното прилагане на чл. 2, ал. 1, т. 1, вр. чл. 4 ЗОДОВ и за развитието на правото. Налице са общото и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. При тези мотиви, съдът О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 260 005/ 24.11.2020 г. по гр.д. № 374/2020 г. на Апелативен съд – Варна. Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание – Прокуратурата на Република България е освободена от държавна такса (ТР № 7/ 16.11.2015 г. по тълк.д. № 7/ 2014 г. ОСГК на ВКС). Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.