Решение на Върховен касационен съд ІІІ г.о - 14 -
Р Е Ш Е Н И Е
№ 117
С., 31.05. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми април, през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
при секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. гр.д. № 5673 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Д. М. Л. от [населено място] и от [фирма] [населено място], чрез пълномощника им адв. М. Р. от АК-С., против въззивно решение от 24.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 12493 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав, с което е отменено решението от 27.01.2014 г. по гр.д. № 19275/2010 г. на Софийски районен съд, 29 с-в, и са уважени предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 108 ЗС, като е признато за установено по исковете на Д. Г. С., А. И. С., С. А. Р., Х. Е. М., Б. Банков Б. и И. П. Б., всички със съдебен адрес [населено място], чрез адв. Т. Б., предявени срещу Д. М. Л. от [населено място] и [фирма], [населено място], че договорът от 19.08.2008г., материализиран в нот. акт №119, т.ІV, рег.№13366, дело №673/2008г. на нотариус М. К., с рег.№ 200, е нищожен, както и е признато за установено по отношение на Д. М. Л., че Д. Г. С., А. И. С., С. А. Р., Х. Е. М., Б. Банков Б. и И. П. Б. са собственици на недвижимия имот, представляващ реална част от урегулиран поземлен имот 1-603,768 от кв. 25а по плана на [населено място], местността „в.з. Б. път", с площ на регулирания поземлен имот 2756,00 кв.м, при съседи на поземления имот по скица: ПИ 637, УПИ VII-768,620, УПИ IV-768 и улица, а на реалната част: УПИ 1-603,768, УПИ IV-768, УПИ VII-768,620 и ПИ 673 и е осъден Д. М. Л. да предаде на Д. Г. С., А. И. С., С. А. Р., Х. Е. М., Б. Банков Б. и И. П. Б., на основание чл. 108 ЗС владението върху описания недвижим имот. Релевират касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В съдебно заседание адв. Р. поддържа жалбите и моли въззивното решение като недопустимо да бъде обезсилено и производството по делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане, или като неправилно да бъде отменено и постановено друго от касационния съд, с което се отхвърлят предявените искове.
Ответниците по касационната жалба Д. Г. С., А. И. С., С. А. Р., Х. Е. М., Б. Банков Б. и И. П. Б., всички от [населено място], чрез пълномощника си адв. Т. Б. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, я оспорват като неоснователна. В съдебно заседание адв. Б. счита, че касационното производство е недопустимо, поради отказ от касационното обжалване от страна на касатора [фирма] [населено място], чрез управителя на дружеството Х. Н. Ц., като подробни съображения в тази насока развива в писмени бележки.
С определение № 58 от 12.01.2016 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по правните въпроси от процесуално и материално естество, от значение за изхода на делото, а именно - налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало/чл. 6 ГПК/ и основание ли е това за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, когато въззивният съд неправилно е квалифицирал предявения иск, в резултат на което се е произнесъл по непредявен иск – вместо по заявения от ищеца иск с правно основание чл. 109 ЗС е разгледал и постановил решение по чл. 108 ЗС и е предоставил на ищците защита, каквато те не са поискали в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК и допустима ли е промяна на правната квалификация на иска, когато основанието и вида на търсената защита между двата иска са различни; допустимо ли е произнасяне по евентуален иск след уважаване на главния иск и в тази връзка допустимо ли е въззивната инстанция да квалифицира съединяването на исковете като кумулативно, след като от ищцовата страна изрично е заявено, че вторият иск е предявен при условията на евентуалност, налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало/чл. 6 ГПК/ и основание ли е това за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, когато въззивният съд се е произнесъл по евентуално съединен иск по чл. 109 ЗС/а според състава на СГС – чл. 108 ЗС/, без да се е сбъднало поставеното от ищеца вътрешнопроцесуално условие за това – да бъде отхвърлен главният иск по чл. 26 ЗЗД, като се има предвид, че ищецът изрично е изразил волята си, че предявява двата иска при условията на евентуалност, а не като кумулативни, както и по какъв начин и към кой момент следва да се изчислят дяловете на етажните собственици от общите части по см. на чл. 38 ЗС и по реда на чл. 40 ЗС и съществува ли възможност етажните собственици да искат „попълване” на своите дялове с идеални части, които са били отчуждени преди възникване на етажната собственост, докато всички обекти в сградата са били собственост на едно лице; от кой момент възниква етажната собственост, съсобствеността върху обектите по чл. 38 ЗС и респ. от кога важат ограниченията, предвидени в чл. 38 ЗС; може ли едноличният собственик на сграда, притежаващ всички обекти на правото на собственост в нея, свободно да се разпорежда с обекти, които биха представлявали общи части по см. на чл. 38 ЗС при евентуално възникване на етажна собственост в същата сграда.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
За да постанови обжалваното решение, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и така както е квалифицирал втория иск по чл. 108 ЗС, въззивният съд е приел, че оспореният договор за продажба на части от процесния недвижим имот е сключен в нарушение на материалния закон, тъй като дворът, в който има изградени самостоятелни обекти на правото на собственост, чиито титуляри са различни лица, е обща част по своя правен статут по см. на чл.38, ал.1 ЗС, какъвто е процесният терен – ПИ № І-603,768, реална част от който е продаден от един от съсобствениците на трето лице, а разпореждането с части от него е недопустимо, доколкото няма валидно разпореждане със самостоятелен обект на правото на собственост - сграда, част от сграда, поради което е приел, че договорът за продажба между ответниците от 19.08.2008 г. като сключен в противоречие със закона – чл. 38 ЗС, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, поради което го е уважил. Приел е за основателен и предявеният иск от ищците с правно основание чл. 109 ЗС, който е квалифицирал по чл. 108 ЗС относно спорния недвижим имот, с мотива, че ищците са установили, че притежават право на собственост върху вещта, предмет на иска, както и че ответника упражнява фактическа власт върху нея без правно основание, поради което е уважил и ревандикационния иск относно спорната недвижима вещ.
По поставените процесуалноправни въпроси, а именно - налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало/чл. 6 ГПК/ и основание ли е това за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, когато въззивният съд неправилно е квалифицирал предявения иск, в резултат на което се е произнесъл по непредявен иск – вместо по заявения от ищеца иск с правно основание чл. 109 ЗС е разгледал и постановил решение по чл. 108 ЗС и е предоставил на ищците защита, каквато те не са поискали в нарушение на чл. 6, ал. 2 ГПК и допустима ли е промяна на правната квалификация на иска, когато основанието и вида на търсената защита между двата иска са различни; допустимо ли е произнасяне по евентуален иск след уважаване на главния иск и в тази връзка допустимо ли е въззивната инстанция да квалифицира съединяването на исковете като кумулативно, след като от ищцовата страна изрично е заявено, че вторият иск е предявен при условията на евентуалност, налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало/чл. 6 ГПК/ и основание ли е това за обезсилване на въззивното решение като недопустимо, когато въззивният съд се е произнесъл по евентуално съединен иск по чл. 109 ЗС/а според състава на СГС – чл. 108 ЗС/, без да се е сбъднало поставеното от ищеца вътрешнопроцесуално условие за това – да бъде отхвърлен главният иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като се има предвид, че ищецът изрично е изразил волята си, че предявява двата иска при условията на евентуалност, а не като кумулативни, е постановена задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 и сл. ГПК, обективирана в решение № 129 от 12.04.2011 г. по гр.д. № 925/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 23 от 13.02.2014 г. по гр.д. № 2334/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 97 от 08.02.2013 г. по т.д. № 196/2011 г. на ВКС, І т.о., както и в т. 10 на ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. По д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 46 от 14.01.2014г. по гр.д. № 1585/2013 г. на ВКС, ІV г.о., която настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о. споделя и обобщено намира следното:
Предметът на делото е спорното материално субективно право - претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, тогава решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Ищецът не е длъжен да сочи претендираното от него правно естество на правото, т.е. да квалифицира правото. Достатъчно е с исковата молба да индивидуализира спорното право, чрез спорен предмет/основание на иска/ и посочване в какво се състои искането/петитум/. Правната квалификация се определя от съда, а посочената от страната правна квалификация не е задължителна за съда. В случаите, когато съдът е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му.
Първоначалното обективно съединяване на исковете може да се осъществи чрез кумулативно, алтернативно или евентуално съединяване на няколко иска от ищеца с една искова молба - чл. 210, ал. 1 ГПК. При кумулативно обективно съединяване, съдът дължи произнасяне по всеки един от предявените искове; при евентуално съединяване по почин на ищеца, съдът се произнася по евентуалния иск, ако отхвърли главния иск; а алтернативното съединяване предполага изявление на ищеца, че съдът може да се произнесе по исковете, без значение на кое от конкуриращите се основания ще го уважи. Критерият за определяне на вида на съединяването на исковете е дали основанията, на които са предявени, се изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и относно правните последици от уважаването на всеки един от исковете. Основанието на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава ищецът в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със заявения петитум на иска. След като определянето на основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда, то съдът, разглеждащ спора, извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като не е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете. Когато ищецът прибягва до обективно съединяване на исковете, той обуславя разглеждането на евентуалния иск от неуважаването на главния иск. Ако ищецът е предявил обективно съединени искове при условията на евентуалност, то съдът се произнася по всеки един от исковете в поредността, произтичаща от естеството на въведеното основание, като при уважаването на иска на едно от основанията, съдът не дължи произнасяне по същество по останалите евентуални искове. Предявяването на искове за прогласяване на нищожност на една правна сделка на различни правни основания при условията на кумулативност е допустимо, ако ищецът обоснове правен интерес за предявяване на иска с оглед на различни правни последици, които законът свързва с обявяване на нищожността за страните по сделката. Ако такъв интерес не е обоснован, исковете следва да се разгледат от съда при условията на евентуалност в поредност, произтичаща от естеството на поддържания от ищеца порок на сделката. Съдът не се произнася по евентуалния иск, ако не се е сбъднало условието, от което зависи разглеждането му – неуважаването на главния иск, а ако се е произнесъл по същество по този иск, то в тази част решението му се явява процесуално недопустимо.
По поставените правни въпроси от материално естество, обусловили изхода на делото, а именно - по какъв начин и към кой момент следва да се изчислят дяловете на етажните собственици от общите части по см. на чл. 38 ЗС и по реда на чл. 40 ЗС и съществува ли възможност етажните собственици да искат „попълване” на своите дялове с идеални части, които са били отчуждени преди възникване на етажната собственост, докато всички обекти в сградата са били собственост на едно лице; от кой момент възниква етажната собственост, съсобствеността върху обектите по чл. 38 ЗС и респ. от кога важат ограниченията, предвидени в чл. 38 ЗС; може ли едноличният собственик на сграда, притежаващ всички обекти на правото на собственост в нея, свободно да се разпорежда с обекти, които биха представлявали общи части по см. на чл. 38 ЗС при евентуално възникване на етажна собственост в същата сграда, също е налице задължителна съдебна практика, а и трайно установена такава, която се споделя от настоящият състав на ВКС, ІІІ г.о., обективирана в решение № 41 от 20.06.2011 г. по гр.д. № 415/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 481 от 25.05.2011 г. по гр.д. № 979/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 438 от 05.01.2012 г. по гр.д. № 987/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 280 от 18.03.2014 г. по гр.д. № 1718/2013 г. на ВКС, І г.о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, решение № 1319 от 02.08.2005 г. по гр.д. № 695/2004 г. на ВКС, ІІ г.о. и др., посочени от касатора. Съгласно тази, установена съдебна практика, обемът на общите части се определя към момента на учредяване на етажната собственост по начина, указан в чл. 40 ЗС. Общите части в етажната собственост се делят на две групи – по естеството си и по предназначение. Дворът, извън застроената му част е сред изрично изброените в чл. 38 ЗС като обща част. Той обаче не е обща част по естеството си, а по предназначение, защото етажната собственост може да съществува и без него. Като обща част по предназначение, неговият статут би могъл да бъде променен по общо съгласие на собствениците или по разпореждане на закона/чл. 63 ЗС/. Етажната собственост възниква по право в момента, в който отделните обекти в сградата са били придобити от лица, различни от първоначалния собственик и са станали собственост на тези лица, от който момент те са станали собственици и на общите части, визирани в чл. 38 ЗС. Преди възникване на етажната собственост – преди самостоятелните обекти в сградата да са разпределени в собственост на различни лица, меродавно за разпореждането с общите части е единствено решението на едноличния собственик на сградата.
Разгледана по същество, касационната жалба се явява основателна, по следните съображения:
Предявени са два обективно съединени иска - за обявяване на нищожност на правна сделка, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като противоречаща на закона и негаторен иск по чл. 109 ЗС с искане за осъждане на ответниците да преустановят ползването на реалната част от УПИ № І-603,768 като път. Първоначално искът по чл. 109 ЗС с молба-уточнение на ищците от 24.08.2010 г. на исковата молба, е предявен при условията на евентуалност. С проекто-доклад по делото от 09.03.2012 г. първоинстанционният съд е приел, че исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД и по чл. 109 ЗС са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване, този доклад не е оспорен от страните в съдебно заседание на 15.05.2012 г. като същите са изразили съгласие по него и с определение от същата дата съдът го е обявил за окончателен/чл. 146 ГПК/ като е допуснал уточнение на исковете, съгласно изложеното в молбата на ищците от 02.04.2012 г., следователно още в първоинстанционното производство съдът е приел и разгледал предявените искове при условията на обективно кумулативно съединяване, които е отхвърлил като неоснователни. В. съд е уважил и двата иска, като също е приел, че са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване, като втория иск е квалифицирал по чл. 108 ЗС. С оглед изложеното по-горе, в конкретния случая като се е произнесъл и по двата иска като предявени при условията на обективно кумулативно съединяване въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение и решението му, в частта, с която е разгледал втория иск не е процесуално недопустимо, тъй като този иск не е бил предявен при условията на евентуалност, което съединяване на искове предпоставя, че след като съдът уважи главния иск, то този, предявен при условията на евентуалност, не подлежи на разглеждане, тъй като се е сбъднало условието от което зависи разглеждането му, какъвто по изложените съображения, не е настоящият случай.
В. решение, с което са уважени предявените в обективно кумулативно съединение искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 108 ЗС/както искът е бил квалифициран от въззивната инстанция/, е неправилно. По делото е установено от фактическа страна, че с договор за учредяване на право на строеж от 13.04.2006г. обективиран в нот.акт № 4, том II, рег. № 1677, дело № 163/2006г., [фирма] учредява в полза на [фирма] право на строеж на предвидената за построяване, съгласно одобрения архитектурен проект от 23.02.2006 г. на Столична община, район В. и разрешение за строеж № 83 от 02.03.2006 г. на Столична община в същия имот на сграда”хотелски апартаменти”, със застроена площ от 695,05 кв.м. и разгърната застроена площ от 2775,25 кв.м, състояща се от сутерен, приземен етаж, три жилищни и един терасовиден етаж, с изключение на обектите от същата описани в пункт втори на нотариалния акт, за които учредителят си запазва правото на строеж и които ще станат негова собственост след построяване на сградата, срещу задължението на [фирма] да построи, въведе в експлоатация и предаде на учредителя обектите по пункт втори от настоящия нотариален акт, която сграда ще се изгради в УПИ I-603,768, кв.25а по плана на [населено място], местността „в.з. Б. път“, целият с площ от 2756,40 кв.м, а по скица 2780,00 кв.м., при съседи на поземления имот по скица: улица, ПИ 674, УПИ IV-768 и ПИ 768. Установено е, че със заповед № РД-50-156 от 17.10.2007г. на Кмета на Столична община, район В. е одобрено изменение на плана на дворищната регулация между УПИ I-603,768, кв.25а по плана на [населено място], местността „в.з. Б. път“ и УПИ VII-768,620, с което са образувани нови УПИ I-603,768 и УПИ VII-768,620 в кв.25а по плана на [населено място], местността „в.з. Б. път“. С договор за продажба от 19.08.2008 г., обективиран в нот.акт № 119, том IV, рег. № 13366, дело № 673/2008 г., [фирма] се съгласява да продаде на Д. Л., а последният се съгласява да закупи следния недвижим имот, а именно: поземлен имот с площ от 206,00 кв.м., находящ се в [населено място], район В., представляващ реална част от УПИ I-603,768 от кв.25а по плана на [населено място], м.”в.з. Б. път“, с площ на регулирания поземлен имот 2756,00 кв.м, при съседи на поземления имот по скица: ПИ 637, УПИ VII-768,620, УПИ IV-768 и улица, а на реалната част: УПИ I-603,768, УПИ IV-768, УПИ VII-768,620 и ПИ 673, която реална част съгласно заповед № РД-50-156 от 17.10.2007г. е придадена по регулация към УПИ VII-768,620, в кв.25А, по плана на [населено място], местността „в.з. Б. път“. На 27.01.2009г. с разрешение за ползване № ДК-07-44 на РНСК сградата в УПИ I-603,768 от кв.25а по плана на [населено място], м. „ в.з. Б. път“ е въведена в експлоатация. С договор за продажба от 19.05.2009г. обективиран в нот.акт № 43, том I, рег. № 1356, дело № 40/2009 г., [фирма] се съгласява да продаде на Д. С. и А. С., а последните се съгласяват да закупят, на основание сключен предварителен договор от 12.07.2006 г., следния недвижим имот, а именно: 5,94% ид.части от УПИ I-603,768 от кв.25а по плана на [населено място], м. „в.з. Б. път“, целият с площ съгласно скица от 2575,40 кв.м., а съгласно документ за собственост 2756,00 кв.м., при съседи на поземления имот по скица: ПИ 637, УПИ VII-768,620, УПИ IV-768 и улица. С договор да продажба от 24.04.2009г. обективиран в н.а. № 106, том I, рег. № 2514, дело № 76/2009г., [фирма] се съгласява да продаде на С. Р., а последният се съгласява да закупи, на основание сключен предварителен договор от 18.04.2006г., следния недвижим имот, а именно: 6,50% ид.части от УПИ I-603,768 от кв.25а по плана на [населено място], м. „в.з. Б. път“, целият с площ съгласно скица от 2575,40 кв.м, при съседи на поземления имот по скица: ПИ 637, УПИ VII-768,620, УПИ IV-768 и улица. С договор да продажба от 24.04.2009г. обективиран в н.а. № 105, том I, рег. № 2510, дело № 75/2009г., [фирма] се съгласява да продаде на Х. М., а последният се съгласява да закупи, на основание сключен предварителен договор от 18.04.2006г., следния недвижим имот, а именно: 6,59% ид.части от УПИ I-603,768 от кв.25а по плана на [населено място], м. „в.з. Б. път“, целият с площ съгласно скица от 2575,40 кв.м, при съседи на поземления имот по скица: ПИ 637, УПИ VII-768,620, УПИ IV-768 и улица. С договор да продажба от 24.04.2009 г. обективиран в н.а. № 107, том I, рег. № 2521, дело № 77/2009г., [фирма] се съгласява да продаде на И. Б., а последната се съгласява да закупи, на основание сключен предварителен договор от 18.04.2006г., следният недвижим имот, а именно: 5,82% ид.части от УПИ I-603,768 от кв.25а по плана на [населено място], м. „в.з. Б. път“, целият с площ съгласно скица от 2575,40 кв.м, при съседи на поземления имот по скица: ПИ 637, УПИ VII-768,620, УПИ IV-768 и улица. От заключението на изслушаната техническа експертиза на вещото лице К. е видно, че със заповед № РД-50-156 от 17.10.2007г. на кмета на Столична община район В., с която е одобрено последното изменение на дворищната регулация между УПИ I-603,768 и УПИ VII-768,620, процесните 206,00 кв.м. са придадени към площта на УПИ VII-768,620 в кв.25а по плана на [населено място], м. „в.з. Б. път“, като след придаването площта на УПИ I-603,768 е с размери от 2575,40 кв.м. Съгласно основното и допълнителното заключения на вещото лице М., намаляването на площта на процесния урегулиран поземлен имот не се променя съществено.
С оглед на така установената по делото фактическа обстановка и на дадените по-горе отговори на поставените правни въпроси от материално естество, настоящата касационна инстанция намира, че предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД са неоснователни. За да е нищожен договорът, поради противоречието му със закона, съгласно чл. 26, ал. 1 ЗЗД, той следва да е сключен в противоречие с повелителна /императивна/ правна норма. В случая ищците се позовават на противоречие на процесния договор за продажба от 19.08.2008 г. с разпоредбата на чл. 38 от ЗС и на чл. 40 от ЗС. При сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици освен правото на собственост върху отделните самостоятелни обекти съществува и съпритежание на общите части. Общи части в етажната собственост са изрично изброените в чл.38 ЗС - земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, покривите, главните линии на всички видове инсталации, както и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване. Обемът на общите части се определя към момента на учредяване на етажната собственост по начина, указан в чл. 40 ЗС. Разпоредбата е императивна и съсобствениците не могат да уговарят дялове от общите части по друг начин, освен като съотношение между стойностите на отделните обекти. Общите части в етажната собственост се делят на две групи - по естеството си и по предназначение. Сградите могат да съществуват без някои от общите части по предназначение като например перални, сушилни, портиерско жилище, които са необходими не за пълноценното ползване на отделните жилища, а за удобство на собствениците. Дворът извън застроената му част е сред изрично изброените в чл. 38 ЗС като обща част. Той обаче не е обща част по естеството си, а по предназначение, защото етажната собственост може да съществува и без него. Като обща част по предназначение, неговият статут би могъл да бъде променен по общо съгласие на собствениците или по разпореждане на закона. Такава е хипотезата на чл. 63 ЗС - когато сградата е построена въз основа на учредено право на строеж или е прехвърлена отделно от земята или по друг способ е учредена суперфициарна собственост. В процесния случай от събраните по делото доказателства се установява, че етажната собственост възниква през 2009 г., след датата на оспорената продажба (19.08.2008 г.). Дотогава собствеността върху земята принадлежи единствено на ответното търговско дружество, което може да се разпорежда с нея, както намери за добре, стига да не засяга правата на суперфициара. В случая продажбата не засяга правата на последния, тъй като сградата може да бъде изградена и без спорните 206.00 кв.м. Отделно от това не е налице и противоречие с разпоредбата на чл.40 от ЗС, т.к. площоразделянето е извършено на 19.09.2008 г., т.е. след датата на оспорената продажба. Процесната сделка не е нищожна и като сключена при забраната на чл. 19 ЗУТ. Тази законова разпоредба забранява при урегулиране на поземлени имоти за ниско жилищно застрояване, свободно или свързано в два имота, урегулираните имоти да са с лице и площ по-малко от посоченото в т.1 до т.5. Пряк адресат на цитираната забрана са органите, извършващи регулацията на имоти. От нея самия ЗУТ допуска няколко изключения - в зависимост от стопанските, техническите или теренните условия или във връзка с положението на заварените масивни сгради, когато това не влошава условията за целесъобразно застрояване, въз основа на заключение на общинския експертен съвет и когато реалната част от имота се предава към друг съседен имот, който отговаря на изискванията на ЗУТ – арг от чл.19, ал.3 и чл. 200, ал.2 ЗУТ. Отделно от това, следва да се има пред вид, че забраната касае само поземлените имоти отредени за ниско жилищно застрояване и понеже разпоредбата е императивна, тя не може да се тълкува разширително. Следователно, отредените за средно и високо жилищно застрояване, за обществени и други нужди, не попадат в забраната. Следва да се има предвид и че във вилните зони за високо застрояване се приема и сграда с височина над 7,00 м. От събраните по делото доказателства (заповедите за одобряване на отделните Ч.) и заключенията на вещите лица М. и К. установяват, че процесните 206,00 кв.м. не са обособени в самостоятелен урегулиран имот, а са придадени към съседния УПИ VII-768,620 от кв.25а по плана на [населено място], м. „в.з. Б. път“. Следователно продажбата не противоречи на забраната на чл. 19 ЗУТ, тъй като продаваната реална част се придава към друг имот.
Нищожност на сделката не следва и от твърденията на ищците, че след продажбата на 206,00 кв.м., площта на УПИ I-603,768 вече не отговаря на изискванията на ЗУТ за плътност, кинт и отстояния, което засяга законността на строежа, тъй като те се опровергават, както от представеното по делото разрешение за ползване от 27.01.2009 г., с което сградата е държавно приета и въведена в експлоатация, което не може да се случи, ако тя не е построена съобразно дадените разрешения и одобрения архитектурен проект, така и от основното и допълнителното заключение на вещото лице М..
При така установеното от фактическа и правна страна, настоящата инстанция намира, че предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Неоснователни се явяват и предявените негаторни искове по чл. 109 ЗС. В тази насока правилно въззивният съд е приел, че те са съединени с исковете по чл. 26, ал. 1 ЗЗД при условията на кумулативност, а не на евентуалност, както твърдят касаторите, но неправилно ги е квалифицирал като ревандикационни искове по чл. 108 ЗС, тъй като с оглед на заявения петитум в направеното уточнение на исковата молба, а именно – да бъдат осъдени ответниците да прекратят неоснователните си действия, изразяващи се в ползване и експлоатация на път – „поземлен имот от 206,00 кв.м. – реална част от УПИ № І-603, 768”, същият сочи на искове с правно основание чл. 109 ЗС. Това е така, тъй като ревандикационният иск по чл. 108 ЗС може да даде защита при отнемане владението на собственика, какъвто петитум обаче в случая не е заявен, а когато нарушението се състои в създаване на пречки за ползване на построената в дворното място сграда, адекватната защита е по реда на чл. 109 ЗС – за преустановяване на действията, с които се нарушава собствеността, какъвто е настоящия случай. Неправилната правна квалификация в случая от въззивния съд не води до недопустимост на въззивното решение по тези искове, тъй като с оглед дадения отговор на този правен въпрос по-горе, че при неправилна правна квалификация от съда, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му.
По съществото на спора исковете по чл. 109 ЗС се явяват неоснователни. Това е така, тъй като предпоставка за основателността на тези искове е установяване качеството на ищците на съсобственици по отношение на спорния имот. Собствеността съгласно чл. 77 ЗС се придобива с правна сделка, по давност или по друг предвиден в закона начин. Следователно на доказване подлежи твърдения от ищците придобивен способ. Посоченото придобивно основание – договорите за покупко-продажба нямат за предмет прехвърлянето на правото на собственост върху спорните 206,00 кв.м., а идеални части от УПИ I-603,768 от кв.25а по плана на [населено място], м. „ в.з. Б. път“, целият с площ съгласно скица от 2575,40 кв.м. Представените предварителни договори и допълнителни споразумения към тях не съставляват придобивно основание, тъй като нямат вещно-транслативен ефект. С такъв ефект не се ползва и таблицата за площообразуване/площоразпределяне на общите части, поради предявените негаторни искове по чл. 109 ЗС като неоснователни следва да бъдат отхвърлени.
Неоснователно е направеното възражение от ответниците по касационната жалба, поддържано и в писмената защита, че касационното производство е недопустимо, тъй като с молба вх. № 1913 от 19.02.2016 г. управителят на касатора [фирма] Х. Н. Ц. е направил отказ от подадената касационна жалба и е признал „по основание и размер предявения иск”, тъй като при извършената служебна проверка в Търговския регистър, настоящата инстанция е установила промяна в управлението на търговското дружество и е указала на новия управител А. Б. А. да приподпише молбата за отказ от касационната жалба, който с молба вх. № 3635 от 05.04.2016 г. изрично е заявил, че не поддържа молбата и я оттегля. В случая е без значение обстоятелството, че към момента на подаване на молбата за отказ от касационното обжалване от страна на втория ответник – търговско дружество, управител на същото е бил Х. Ц., тъй като в хода на касационното производство, тази молба е оттеглена от новия управител, вписан в ТР, още повече, че едноличен собственик на [фирма] е първият ответник Д. Л., който безспорно не е направил такова оттегляне.
По изложените съображения, направените изводи на въззивния съд за основателност на предявените обективно съединени искове са неправилни и са довели до постановяване на незаконосъобразен съдебен акт. След отмяна на неправилното решение на въззивния съд при наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, спорът следва да се пререши в противен смисъл с оглед правомощията на ВКС по чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК като предявените обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 109 ЗС следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.
При този изход на делото и с оглед направеното искане от касаторите и непредставянето на списък по чл. 80 ГПК, следва да им се присъдят установените направени разноски по делото в размер на 110,40 лв. – внесените държавни такси за касационното производство.
По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение от 24.06.2015 г., постановено по в.гр.д. № 12493 по описа за 2014 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Д въззивен състав и вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ОТХВЪРЛЯ исковете на Д. Г. С., ЕГН [ЕГН], А. И. С., ЕГН [ЕГН], С. А. Р., ЕГН [ЕГН], Х. Е. М., ЕГН [ЕГН], Б. В. Б., ЕГН [ЕГН] и И. П. Б., ЕГН [ЕГН], всички със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, чрез адв. Т. Б. от АК-С., предявени срещу Д. М. Л. от [населено място], ЕГН [ЕГН] и [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК] и двамата със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, ап. 3, чрез адв. М. Р. от АК-С., както следва: с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на договора за продажба от 19.08.08г. по нот.акт № 119, том IV, рег. № 13366, дело № 673/08г. по описа на нотариус М. К., с рег. № 200 по регистъра на НК, с който [фирма] продава на Д. Л. поземлен имот с площ от 206,00 кв.м., находящ се в [населено място], район В., представляващ реална част от УПИ I-603,768 от кв.25а по плана на [населено място], м. „в.з. Б. път“, с площ на регулирания поземлен имот 2756,00 кв.м, при съседи на поземления имот по скица: ПИ 637, УПИ VII-768,620, УПИ IV-768 и улица, а на реалната част: УПИ I-603,768, УПИ IV-768, УПИ VII-768,620 и ПИ 673, която реална част съгласно заповед № РД-50-156 от 17.10.2007г. е придадена по регулация към УПИ VII-768,620, в кв.25А, по плана на [населено място], м. „в.з. Б. път“, като сключен в противоречие със закона, както и на основание чл.109 ЗС за осъждането на ответниците да преустановят ползването на описаната по-горе реална част от УПИ I-603,768 от кв.25а по плана на [населено място], м. „в.з. Б. път“, с граници: ПИ 637, УПИ VII-768,620, УПИ IV-768 и улица.
ОСЪЖДА Д. Г. С., А. И. С., С. А. Р., Х. Е. М., Б. В. Б. и И. П. Б., всички от [населено място] да заплатят на Д. М. Л. от [населено място] и на [фирма], [населено място], сумата от 110,40 лв., направени разноски по делото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |