Р Е Ш Е Н И Е № 151 гр. София, 02 ноември 2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември през 2018 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора М. Михайлова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 579 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – гр. Бургас и по жалба на защитника на подсъдимия М. Р. срещу присъда № 26 от 02.02.2018 г. на състав на Бургаския окръжен съд-Наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 1303/2017 г. С протеста е оспорено правилното индивидуализиране на наказателната отговорност. Предпоставки за извода за явна несправедливост на наказанието прокурорът е извел от факта на характера на инкриминираното деяние, механизма на извършване на същото, високата обществена опасност на престъпните посегателства срещу личността и необходимостта от реализиране на генералната превенция. С тези аргументи е неутрализирана и възможността за прилагане на института по чл. 66, ал. 1 НК. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания за увеличаване на наказанието до 12 години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален „строг режим“. В жалбата и в допълнение към нея са изложени доводи с претенция да обосновават касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Твърди се, че са игнорирани оправдателните доказателства (непосочени в жалбата), оспорена е обективността на съдебно-медицинската експертиза за пострадалия, послужила при решаването на делото, възразява се, че не са събрани доказателства, поискани от защитата. Според касатора допуснатите процесуални нарушения в развитие са довели до неправилно прилагане на материалния закон и осъждане на подсъдимия при липса на несъмнени и категорични доказателства. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда. В съдебното заседание пред настоящата инстанция представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за уважаване на протеста по изложените в него съображения. Счита, че жалбата е неоснователна, като при решаването на делото въззивният съд е обсъдил всички доказателства и е приложил закона правилно. Подсъдимият и защитникът му, редовно уведомени за датата и часа на съдебното заседание, не вземат лично участие. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: По жалбата на подсъдимия: Лишено от основания е възражението, че процесът по формиране на съдебното убеждение е протекъл при игнориране на „основни факти и обстоятелства от показанията на свид. Т. А.“, както и на оправдателните доказателства въобще. В жалбата не са посочени конкретни аргументи в полза на този довод, а по същество е направено внушение, че такъв порок в дейността на въззивния съд съществува. Поради това и при така предопределения от самия касатор логически минимум по повод на конкретното възражение настоящият състав единствено би могъл да отбележи, че е налице задълбочено и всеобхватно проучване на всички доказателства и доказателствени източници от въззивната инстанция, съпътствано от добросъвестен и прецизен анализ на действителното тяхно съдържание и оценката им в тяхната взаимна връзка. Съдът е изложил аргументи, относими към смисловия и информационния капацитет на съобщеното от всеки от разпитаните свидетели (в т.ч. и от свид. Т. А. - стр. 6 от мотивите към въззивната присъда), както и от подсъдимия, показващи извършена преценка за вътрешна и външна съгласуваност на твърденията им при стриктно спазване на правилата на формалната и аргументативната логика. Неоснователно е възражението за опорочаване на доказателствения процес чрез ползването на изготвената в досъдебното производство съдебно-медицинска експертиза. По същество основният довод в тази връзка е за това, че експертните изводи са основани не на проведено от вещото лице изследване на самия пострадал, а на информацията от материалите по делото, в т.ч. и на доказателствени източници, които въззивният съд не е кредитирал изцяло, каквито са показанията на свидетелите Д. и Л.. В принципен план проучването и ползването от страна на вещото лице на събраните до изготвянето на експертизата материали по делото, отнасящи се до въпросите на експертизата е не само допустимо. То е и необходимо, за да се обезпечи успешното провеждане на експертното изследване. Протоколите от проведените разпити на свидетели не правят изключение в това отношение, ако в тях е възпроизведена информация, отнасяща се до задачите на експертизата (арг. от чл. 150, ал. 1 НПК). А що се касае до показанията на свидетелите Д. и Л. в конкретния случай, те действително са посочени от изготвилото СМЕ вещо лице, като част от ползваната от него информационна база. Но те са послужили при отговора на един само от поставените въпроси – възможно ли е телесни увреждания на Д. да са получени по начин, описан от самия пострадал и от разпитаните свидетели по делото. Т.е. заключението не почива на фактите, възпроизведени от Д. и Л., а е предназначено по-скоро да подпомогне проверката на съдържащите се в техните показания твърдения относно времето, механизма на причиняване на телесната травма и използваното средство. Показанията на посочените лица не са имали отношение към отговорите, които определят наличието на телесно увреждане, неговия вид, характер, тежест. Фактът, че извършвайки анализ и оценка на съдържанието на показанията на Д. и Л., съдът е достигнал до извод за частична тяхна достоверност, сам по себе си не е способен да компрометира възможността тези показания да послужат в процеса, вкл. и за нуждите на назначената експертиза. Няма процесуална забрана за кредитиране на свидетелски показания с доверие в едни техни части и отричане на достоверността им в други части. Възможността свидетелските показания да съдържат достоверна информация за част от възпроизведените в тях факти, а за други факти информацията да е недостоверна или да е премълчана е практически реална, като причините за това е възможно да са различни. Ангажимент на съда е да изследва и да установи дали и доколко правдиво и пълно свидетелят възпроизвежда възприятията си. Бивайки прецизен и настойчив в усилията си по установяването на истината, въззивният съд в случая е изследвал информационното съответствие на твърденията на пострадалия и на свид. Л. във всички техни части с останалите доказателства, в т.ч. и относно повода за възникването на конфликтната ситуация между подсъдимия и Д., в която последният е пострадал. При така извършената проверка и вследствие на нужното аналитично и синтезно изследване на тези показания, както и на обуславящите съдържанието им фактори, въззивният съд е установил, че относно причината за конфронтацията му с подсъдимия показанията на Д., както и тези на Л., не съответстват на действителните факти, които са от естество да уличат самия Д. в престъпление. По отношение на останалите обстоятелства обаче, в т.ч. и тези, при които свидетелят е бил наранен, съдът обосновано не е намерил причини да не им се довери. А както вече бе отбелязано, заключението на съдебно-медицинската експертиза е ползвал като помощно средство за проверка на съответствието между описаните в тях време и начин на извършване на престъплението – по механизма на удар с острата част на вилица в дясното око на Н. Д. с действителната фактология на събитията. Следващият довод срещу обективността и правилността на СМЕ е свързан с това, че при изготвянето й не са съобразени данните за предишни заболявания на пострадалия. Какви точно заболявания се имат предвид не е конкретизирано в жалбата, като вместо това е направена препратка към обясненията на подсъдимия и към показанията на свид. К. Д., които обаче не съдържат диагнози. Констатации относно обективното здравословно състояние на пострадалия са отразени в първичната медицинска документация, съставена при постъпването му в МБАЛ АД – [населено място] за провеждане на необходимото след инкриминирания инцидент оперативно лечение – за наличен диабет и предходно оперативно отстранена леща на дясното око. Тези данни коректно са възпроизведени и в съдебно-медицинската експертиза, но вещото лице не е установило връзка между предопределените от тях особености в здравния статус на Д. и получената слепота с дясното око. Освен това, важно от наказателно-правна гледна точка е здравето на пострадалия не в абстрактен план, а като конкретно състояние към момента на престъплението. Ето защо съществено в случая е не колко и какви предишни заболявания е имал пострадалият, а дали подсъдимият с поведението си е създал предпоставки за необратимо увреждане на здравето му, без което поведение този резултат не би настъпил. В случая въззивният съд обосновано е приел, че причинната връзка между поведението на подсъдимия по нанасяне на удар с вилица в областта на дясното око на свид. Д. и фаталния за травмирания зрителен орган резултат е доказана безспорно. Съдебните изводи почиват на доказателствата и заключението на СМЕ и на вярна интерпретация на тяхното съдържание. Поради това коментираното възражение на защитата не е способно да обоснове процесуално нарушение, евентуално такова по чл. 13 НПК. Разгледано в контекста на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, неоснователно е и възражението за недопускане от страна на въззивния съд до разпит като свидетел на лекаря, снел анамнеза на Д. при постъпването му за лечение в МБАЛ АД – [населено място]. Преди всичко съдът няма задължение да уважава всяко доказателствено искане на страните. Отказът му да уважи такова искане би съставлявал процесуално нарушение от категорията на съществените, ако е довел до непълнота на доказателствата и е препятствал възможността за установяване по достоверен начин на релевантни факти. Когато прецени, че правнорелевантните факти са безспорно установени чрез събраните вече доказателства и отхвърли искане за събиране на допълнителни доказателства за тези факти, съдът не допуска процесуално нарушение, стига позицията му да е формирана в съответствие с изискванията на чл. 14 НПК. Така е и когато съдът установи, че искането не е ориентирано към установяване на обстоятелствата по чл. 102 НПК. Преди всичко обаче, съдът дължи произнасяне само по доказателствените искания, които са били поставени на собственото му внимание, не и по тези, с които са били ангажирани други органи и в други стадии от процесуалното развитие. В случая доказателствено искане в насоката, твърдяна в касационната жалба е било направено пред първостепенния съд, но не и при второинстанционното разглеждане на делото. Съответно въззивният съд не е имал задължение да се произнася по него. От друга страна, сведенията на лекаря, снел първоначална анамнеза на пострадалия, за начина, по който е бил наранен последния (с оглед приобщаване на които се претендира нужда от разпита на това лице), биха имали производен характер. А лишаването на процеса от производни доказателства, при положение, че преките са били достъпни и са приобщени към доказателствения обем не компрометира по никакъв начин процесуалната дейност на съда. По протеста: Обосновката на прокурора в полза на претендираната с протеста строгост не е способна рационално да убеди в правотата на заявената претенция. Без съмнение човешката личност, живота и здравето са висши ценности, посегателството срещу които изисква строга реакция, чието практическо проявление обаче не може да бъде в механичното налагане на ненужно тежки наказания. Следването на подобен подход е съпътствано от риска за превръщане на наказанието в самоцелно възмездие, което не води до благоприятни последствия нито за извършилия престъплението, нито за обществото. Изискването, установено с чл. 35, ал. 3 НК е наказанието да е съответно на извършеното престъпление. Чрез тази разпоредба законът е установил практически мащаб за справедливост, с който съдът е длъжен да се съобрази, преценявайки както вида, така и размера на приложимото наказание. Защото само справедливото наказание може да обезпечи поправяне и превъзпитание на подсъдимия и оказване на предупредително въздействие върху обществото, като цели на наказателно-правното въздействие. Този резултат е непостижим без съобразяване с конкретните обстоятелства по делото, значими за определяне на тежестта на конкретно извършеното, както и с личността на конкретния деец. Наказанието е ориентирано преди всичко към лицето, спрямо което се налага и е предназначено да повлияе най-вече неговото поведение и наред с това и поведението на третите лица. Това следва като извод от редакцията на чл. 36, ал. 1 НК. Надценяването на генералната превенция е от естество да насочи към нарушаване на изискуемото от чл. 35, ал. 3 НК съответствие между престъплението и наказанието, а непремерената репресия не би могла да възпре срещу по-нататъшно престъпно поведение, нито да възстанови засегнатата с престъплението социална справедливост. В случая въведеният с чл. 35, ал. 3 НК стандарт не е нарушен. Въззивният съд е осигурил фундамента за постигане на справедливо наказание, индивидуализирайки наложената санкция по правилата на чл. 54 НК. Съобразени са степента и характера на обществена опасност на извършеното, определени от степента, в която е увредено здравето на пострадалия; използваното средство, липсата на фактически усложнения при реализирането на инкриминираната проява, фактът на ситуативно взетото решение за извършване на престъплението. Настоявайки, че не са съобразени от съда характеристиките на деянието, прокурорът е уточнил, че има предвид всъщност единствено това, че се касае за тежка телесна повреда. Но това обстоятелство е отчетено от законодателя при формирането на състава по чл. 128 НК. Това важи и за и високата обществена опасност на посегателствата от този вид, на която също се е позовал прокурора. Всъщност степента на обществена опасност на отделните видове престъпни посегателства е в основата на диференциацията на санкциите за отделните престъпления, уредени в Специалната част на Наказателния кодекс. В случая протестиралият прокурор не е посочил, а и не се установяват специфики в елементите на конкретно инкриминираното деяние и/или в начина, по който те си взаимодействат, които да го отличават, при това по съществен начин от типичните случаи на престъпленията от конкретния вид, а от тук и да се отразят върху степента на обществена опасност на извършеното. Няма и особености, свързани с личността на подсъдимия и/или на пострадалия, които да повлияят индивидуализацията на наказанието. Съобразен е от въззивния съд фактът на липсващите данни за други насилствени прояви на подсъдимия в миналото, фактът на настъпилата реабилитация по предходното негово осъждане на лишаване от свобода, свидетелстващ за способността му да се повлиява положително от упражненото наказателно-правно въздействие. Смекчаващият характер на тези факти не може да бъде преодолян единствено с вида на инкриминираното деяние и с аргументи за генералната превенция. Предпоставки за оспорване на справедливостта на наказанието прокурорът е извел и от факта на приложението на института на освобождаването от изтърпяване на това наказание на осн. чл. 66, ал. 1 НК. Като се отмине това, че въпросът за начина на изтърпяване на наложеното наказание е свързан не със справедливостта на наказанието, а с правилното прилагане на материалния закон, застъпената в протеста теза за необходимост от ефективно изтърпяване на наложеното наказание, за да се гарантират „генералните възпитателни и предупредителни функции на наказанието“, практически изхожда от евентуални лаически обществени нагласи при възприемането на института на отложеното изпълнение на наказанието като институт за наказателно-правно въздействие. Същностният аспект на отложеното изпълнение на наказанието по чл. 66 НК – оставането на осъдения за определен срок под надзора на държавата и съпътстващата този надзор опасност от привеждане на наказанието в изпълнение не позволяват механично да се отрече общественият респект към това наказание и постигането на общопревантивната негова цел. Въззивният съд е изложил достатъчно аргументи в полза на направената от него прогноза за възможността чрез отлагане изпълнението на наложеното на подсъдимия наказание да се постигне корекция в неговото поведение и да бъде ориентиран той към въздържане от извършване на нови престъпления. След като съдът е изпълнил задължението си да индивидуализира наказателната отговорност на подсъдимия по предписания от закона начин, не би могло само по съображения за генерална превенция тя да бъде утежнявана. С оглед на така констатираното отсъствие на претендираните от страните касационни основания при постановяването на оспорената въззивна присъда и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 26 от 02.02.2018 г. на Бургаския окръжен съд-Наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 1303/2017 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.