Р Е Ш Е Н И Е № 151 София, 25 ноември 2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на седми октомври две хиляди и двадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова н. дело № 619/2020 година Производството по делото е образувано на основание чл. 346, т.1 от НПК по жалба, подадена от защитника на подсъдимия М. М. К. и по жалба на частните обвинители А. Ш. К. и Р. М. К., против въззивно решение № 87/23.06.2020 г., постановено по ВНОХД № 81/2020 г. от Апелативен съд - Велико Търново. В касационната жалба на подсъдимия се изтъкват доводи в подкрепа на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Заявената незаконосъобразност на атакувания съдебен акт е свързана с отказа на предходните инстанции да приемат друга правна квалификация на деянието – такава по чл. 119 от НК. По отношение на оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание се изтъкват аргументи за недооценени от въззивния съд смекчаващи отговорността обстоятелства, свързани с личността на подсъдимия, които дават възможност наказанието да бъде ориентирано към минималния размер, предвиден в закона, съответно да получат характеристика на многобройност по смисъла на чл. 55 от НК. Оспорва се и размерът на присъдените в полза на гражданските ищци К. обезщетения за неимуществени вреди. Отправените искания са за преквалифициране на деянието по чл. 119 от НК, намаляване на наложеното наказание при условията на чл. 58а, ал. 1 или по чл. 55 от НК и намаляване размера на присъдените обезщетения. С жалбата на частните обвинители А. К. и Р. К., подадена чрез техния повереник, се поддържат доводи за явна несправедливост на наказанието. Посочени са обстоятелства със значение на отегчаващи, на който фон се настоява за несправедливо занижаване на размера на наложената санкция. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане в частта относно наказанието с указания то да се увеличи до максимално предвиденото в закона. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата по съображенията, изложени в нея. Частните обвинители А. К. и Р. К. и техният повереник, редовно призовани, не вземат участие в съдебното производство. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : С присъда № 31/24.10.2019 г., постановена по НОХД № 444/2019 г. Окръжният съд – Русе признал подсъдимия М. К. за виновен в това, че на 02.11.2018 г., в [населено място], Област – Русе, умишлено умъртвил Ш. Р. К., поради което и на основание чл. 115 във вр. с чл. 58а, ал.1 от НК го осъдил на осем години и осем месеца лишаване от свобода при първоначален „строг“ режим. С тази присъда подсъдимият К. е осъден да заплати на гражданските ищци А. и Р. К. обезщетение за претърпените неимуществени вреди от престъплението в размер от по 25 000 лева за всеки от тях, като в останалата част до пълния предявен размер от 100 000 лева исковата претенция е отхвърлена. Гражданският иск, предявен от Е. К., съдът отхвърлил изцяло като неоснователен и недоказан. По жалби на подсъдимия и на частните обвинители и граждански ищци с атакуваното сега решение присъдата е изменена, като съдът е увеличил размера на присъдените в полза на гражданските ищци А. и Р. К. обезщетения за неимуществени вреди от 25 000 лева на 50 000 лева за всеки един от тях. В останалата част присъдата е потвърдена. І. По жалбата на подсъдимия К.. Основният акцент на оспорването е поставен върху отказа на въззивния съд да приеме правна квалификация на деянието по чл. 119 от НК, за което според касатора са налице данни. В жалбата е пресъздадена приетата фактическа обстановка, но обсъждането й е останало ограничено. Касационната инстанция констатира, че абсолютно по идентичен начин са били поднесени и възраженията във въззивната жалба и те са били предмет на контрол от втората инстанция. Подновяването им сега би могло да има своето основание, ако въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 314, ал. 1 и чл. 339, ал. 2 от НПК за цялостна, задълбочена проверка на навлязлата в сила присъда и за убедителност на аргументите, поради които защитните доводи са отхвърлени като неоснователни. Прегледът на процесуалната дейност, извършена от въззивния съд, не дава основание за такива констатации, а и в жалбата не се съдържат доводи, свързани с касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК, подлежащи на обмисляне. Съдебното разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е протекло по реда на глава двадесет и седма, чл. 371, т. 2 от НПК, при признаване от подсъдимия К. на изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт факти и изразено от него съгласие да не се събират доказателства за тях. Затова и фактологията по делото е такава, каквато е изложена в прокурорския акт, доколкото тя е подкрепена от събраните на досъдебното производство доказателства, и въз основа на нея се формират правните изводи на съда за приложимата материалноправна норма. Разбира се, съдът като решаващ орган не е лишен от възможността да направи собствена преценка на фактите, признати от подсъдимия, и съответно спрямо тях да приложи правна норма, която може и да не е тази, приета от прокурора. В този смисъл напълно в правомощията на съда е, въпреки признатите от К. факти, да счете, че неговото деяние осъществява друг, по-лек престъпен състав, каквото искане се прави от жалбоподателя. То е правено и пред въззивната инстанция, която аргументирано е обосновала своя отказ да го уважи. Именно срещу тези съображения на въззивния съд в касационната жалба не се съдържат конкретни доводи. В нея е пресъздадена отразената фактология на престъпното деяние, но се прави оценка само на част от приетите факти, без да се коментират онези от тях, които всъщност са дали основание на втората инстанция да отхвърли възраженията на подсъдимия за това, че са налице предпоставките на чл. 12 от НК, респективно на чл. 119 от НК. Въззивното решение е съобразено със задължителната съдебна практика, отразена в ППВС № 12/73 г., според която неизбежна отбрана се допуска при непосредствено нападение, при което е започнало самото увреждане или е създадена реална опасност от увреждане, когато не е прекратено. При завършило нападение, а то е прекратено, когато е отблъснато от нападнатия или трети лица, когато нападателят сам се е отказал да го завърши или го е завършил и др., деецът не може да се позовава на неизбежна отбрана. Преценявайки тези принципни положения и проследявайки изцяло очертаната хронология на инкриминираното събитие, описана в обвинителния акт, апелативният съд точно е установил момента, в който нападението, каквото е видяно от защитата в първоначалното стълкновение между подсъдимия и потърпевшия, е прекратено. В решението ясно е посочен начина, по който това е станало – подсъдимият К. е надделял и съборил пострадалия на земята, продължавайки да му нанася силни удари. Така Ш. К. е бил лишен от обективна възможност да поднови нападението, ако такова първоначално е имало, а във фактологията, описана в обвинителния акт, не се съдържат данни след този момент той да е извършвал активни действия спрямо подсъдимия. В тази връзка съдът е коментирал експертната интерпретация на част от уврежданията, установени при пострадалия, характерни за получаване при предпазване с горните крайници на други части на тялото (на лицето и главата) от травматични въздействия. Като е обсъдил подробно всички относими обстоятелства, второинстанционният съдебен състав е сигнал до извода, че когато подсъдимият е нанесъл ударите в главата на пострадалия (установени не по-малко от десет травматични въздействия), включително и в пода, с които го е умъртвил, по отношение на него не е било осъществявано непосредствено противоправно нападение. Именно поради това не са налице предпоставките на чл. 12, ал. 1 от НК, съответно на чл. 119 от НК. На следващо място, трайна е съдебната практика, че когато убийството е осъществено след като нападението е преустановено, следва да се прилага чл. 118 от НК, но при условие, че субектът е действал в състояние на силно раздразнение. В обстоятелствената част на обвинителния акт не са възприети факти за особено състояние на подсъдимия при извършване на деянието, свързано с овладяване на съзнанието му от чувства до такава степен, че възможността да вземе правилно решение и да ръководи постъпките си е в значителна степен намалена, без той да е лишен от нея. От друга страна, в комплексната съдебно психиатрична и психологична експертиза, изследвала психо-физиологическото състояние на подсъдимия в момента на деянието, е подчертано, че „не са покрити клиничните критерии за наличие на „късосъединително състояние или друго такова, което да включва афект, било физиологичен или патологичен такъв“. Тоест, липсва основание за приемане на медицинския критерий за приложимостта на чл. 118 от НК. Неоснователно е отправеното искане за коригиране на наложеното наказание. Не са налице смекчаващи обстоятелства, които да не са били взети предвид, или тяхната относителна тежест да е била подценена. Справедливо са отчетени всички изтъквани и сега обстоятелства – чисто съдебно минало, добри характеристични данни, полагането на грижи за двете му деца, трудовата ангажираност и изразеното критично отношение към извършеното. В същото време тези смекчаващи обстоятелства не могат да бъдат обсъждани извън контекста на наличните отегчаващи такива и да обосноват намаляване срока на лишаването от свобода. Предходните инстанции не са имали основание да пренебрегнат установените и признати факти от подсъдимия, че деянието е извършено, след като той е проникнал в жилището, обитавано от пострадалия и свидетелката А. К., и е осъществил побой върху последната. Тези данни, а и споделеното от К. за предходни прояви на агресия спрямо нея, несъмнено разкриват негативна характеристика за личността на подсъдимия, който е възприел насилието като начин за разрешаване на семейните му недоразумения с нея, ескалирало в деня на инцидента и в посегателство върху живота на пострадалия. Съдът не е нарушил закона и не е наложил явно несправедливо наказание, определяйки последното по реда на чл. 58а, ал. 1, вместо по чл. 58а, ал.4 във вр. с чл. 55 от НК, както се претендира от жалбоподателя. Последно посочената разпоредба изисква преди всичко да са налице предпоставките на чл. 55 от НК – наличие на многобройност и/или изключителност на смекчаващите обстоятелства. Информацията за личния и трудов статус на подсъдимия, на която се акцентира в жалбата, не е достатъчна за квалифициране на смекчаващите обстоятелства като такива, както правилно е приел и въззивният съд. В крайна сметка наказанието, определено за изтърпяване, е под законоустановения минимум, като резултат от приложението на чл. 58а, ал. 1 от НК, и е справедливо. На последно място, не съществуват основания за изменение на въззивния съдебен акт в гражданската му част. Жалбата в тази й част е по скоро бланкетна, като съдържащото се оплакване, че присъденото обезщетение не е съобразено с изискването на чл. 52 от ЗЗД, не е подкрепено с конкретни доводи, а и касационната инстанция не констатира игнориране или невярна оценка на обстоятелствата, значими за неговото определяне. Правилно въззивният съд е прецизирал част от съображенията на първата инстанция относно факторите, имащи значение при определяне на обезщетението за претърпените от наследниците на починалия Ш. К. неимуществени вреди. Възприетите факти са както за близки отношения и емоционална връзка между пострадалия и неговите родители, така и за търпените от тях негативни последици от смъртта на сина им. Размерът на присъдените обезщетения, след извършената от въззивния съд корекция, съответстват на критериите за справедливост, възприети в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. В този смисъл възражението за нарушение на закона при решаване въпроса за гражданската отговорност на подсъдимия е неоснователно. ІІ. По жалбата на частните обвинители А. К. и Р. К.. Изтъкнатите и в тази жалба аргументи, с които се обосновава претенцията за несправедливост на наложеното наказание, са били поставени на вниманието на въззивния съдебен състав, който ги е разгледал и дал аргументиран отговор. При извършената проверка за справедливостта на наказанието, наложено на подсъдимия, апелативният съд е подложил на собствена внимателна преценка относителната тежест на всички обстоятелства по чл. 54 от НК, които имат значение за определяне обема на наказателната принуда. Едва тогава е утвърдил извода на първоинстанционния съд за превес на смекчаващите обстоятелства и правилно е преценил, че липсват основания да се увеличи размера на наложената санкция лишаване от свобода. Съдът не търпи упрек, че като фактор, значим при индивидуализацията на наказанието, е съобразявал изразената критичност на подсъдимия към извършеното от него, каквато според частните обвинители той не е проявил. Данните по делото сочат, че съжалението на подсъдимия, което е проява на разкаяние и преоценка на престъпното му поведение, е изразено недвусмислено и в двете фази на процеса. Несъмнено настъпилият вредоносен резултат е тежък и болката на частните обвинители е дълбока и неизлечима. Преценката за личната обществена опасност на дееца обаче не може да се основава единствено върху тежестта на съставомерния резултат. Липсват основания подсъдимият да се оцени като личност, дотолкова лишена от потенциал за превъзпитание, че да заслужава изолиране от обществото за максималния срок, предвиден в закона, каквото е отправеното искане на частните обвинители. Определената по вид и размер санкция ще осигури необходимия баланс между поправянето и превъзпитанието на подсъдимия и общопревантивната функция на наказанието. С оглед на казаното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл. 348, ал. 5 от НПК, налагащи упражняване на правомощията по чл. 354, ал.3, т. 1 от НПК. Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 87/23.06.2020 г., постановено по ВНОХД № 81/2020 г. от Апелативен съд – Велико Търново. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2