О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 381
София, 13.05.2022 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков
Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 2710 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Н. А. и М. Н. И., против решение № 114/10.01.2020 г. по в.гр.д. № 6342/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено в сила решение № 5676/27.08.2018 г. по гр.д. № 4760/2007 г. по описа на Софийски градски съд, с което настоящите касатори са осъдени да заплатят разделно по 1/2 част на Ц. Д. С. и Н. И. Г., на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД вр. чл.189, ал.1 ЗЗД сумата от 16 933,90 лв., представляваща заплатена продажна цена по развален по право договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № ..., нот. дело № .../.... г. на нотариус А. Л., както и сумата от 50 981,70 лв., представляваща уговорена неустойка при неизпълнение съгласно същия нотариален акт.
С определение № 14 от 26.01.2021 г. по настоящото дело, производството по чл.288 ГПК е спряно до постановяване на тълкувателно решение по тълк.дело №1/2019 г. на ОСГТК на ВКС.
С определение № 60203/23.07.2021 г. по настоящото дело, след постановяване на ТР № 1/02.07.2021 г. по т.д. № 1/2019 г. на ОСГТК на ВКС, е възобновено производството по делото.
С посоченото тълкувателно решение ОСГТК на ВКС прие, че договорът за прехвърляне на вещни права върху чужди недвижим имот не се разваля по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота и иск по чл.87, ал.3 ЗЗД е допустим. Съгласно разясненията, дадени в тълкувателния акт развалянето на договора е право на кредитора на неизпълненото задължение поради причини, за които длъжникът отговаря, и поради това то винаги е алтернатива на другите способи за защита на кредитора при неизпълнение по чл.79 ЗЗД – искане за реално изпълнение с мораторно обезщетение /неустойка за забава/ или искане за компенсаторно обезщетение /компенсаторна неустойка/, съответно намаляване на насрещната престация. Когато с договора се прехвърлят, учредяват или прекратяват вещни права върху недвижим имот, неговото разваляне става само по съдебен ред – чл.87, ал.3 ЗЗД. Прие се, че и при евентуална, и при реализирана евикция, купувачът може да предяви иск за разваляне на договора за продажба по съдебен ред на основание чл.189, ал., вр. чл.87, ал.3 ЗЗД, а договорът за прехвърляне на вещни права върху чужди недвижим имот нито когато вещното право принадлежи изцяло на трето лице, нито когато част от вещта принадлежи на трето лице, които са противопоставими на купувача, не се прекратява по право след влизане в сила на съдебното решение за отстраняване на купувача от имота.
Касаторите обжалват решението на въззивния съд като поддържат на първо място, че то е нищожно – като постановено в противоречие с основополагащи правни принципи; евентуално недопустимо – като постановено по нередовна искова молба, по непредявен иск и поради произнасяне на съда свръхпетитум; евентуално неправилно – като постановено в нарушение на нормите на чл.87, ал.3, чл.189-191, чл.55, ал.1, пр.3, чл.86 и чл.92 ЗЗД, както и при допуснати съществени процесуални нарушения на нормите на чл.116, чл.188, ал.2, чл.189, ал.2 ГПК /отм./ и при събирането на доказателствата по делото.
В изложението се поддържа, че са налице основанията на чл.280, ал.2, предл.1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – решението е вероятно нищожно, недопустимо и очевидно неправилно. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК се поставят следните процесуалноправни въпроси: 1/ Как следва да постъпи въззивният съд при нередовна искова молба; 2/ Длъжен ли е съдът да се произнесе в рамките на заявения от страните предмет на делото; 3/ Произнасянето свръхпетитум и по непредявен иск води ли до недопустимост на съдебното решение; 4/ Нарушава ли съдът принципите на равнопоставеност, състезателност и диспозитивност, ако основе решението си на факти и обстоятелства, които не са твърдени от страна в процеса; 5/ Представлява ли прознасянето на въззивния съд по основания, непосочени от страните, нарушение на диспозитивното начало в процеса. 6/ Какъв е порокът на съдебно решение, постановено при нарушение на принципа на диспозитивното начало; 7/ Задължен ли е съдът, включително въззивният, да постановява решението си въз основа на доказателствата по делото и на закона; 8/ Задължен ли е въззивният съд да мотивира решението си и да излага собствени мотиви; 9/ Необсъждането на доказателствата по делото и на твърденията на страните от съда, представлява ли нарушение на задължението му за мотивиране на съдебните актове; 10/ Допустимо ли е изменение на иска в нарушение на чл.116 ГПК /отм./ и чл.214, ал.1 ГПК. По тези въпроси се поддържа противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, обективирана в Постановления на Пленума на ВС и Тълкувателни решения на ВКС, посочени в изложението, както и на практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения, постановени по реда на чл.290 ГПК.
В хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторите поставят и следните материалноправни въпроси: 1/ Нищожна ли е поради накърняване на добрите нрави неустойка уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция; 2/ Дължи ли се неустойка по развален договор, когато не е била уговорена като неустойка, която се дължи при разваляне; 3/ Договорът за прехвърляне на вещни права върху чужд недвижим имот разваля ли се по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота, или е необходимо предявяването на иск по чл.189, ал.1 ЗЗД вр. чл.87, ал.3 ЗЗД. По повдигнатите въпроси се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в конкретно посочени решения по чл.290 ГПК, а по втория въпрос и на задължителната практика на ВКС - ТР № 7 от 13.11.2014 г. по т.д. № 7/2013 г. на ОСГТК.
Насрещните страни Ц. Д. С. и Н. И. Г., чрез пълномощника си адв. П. С., са депозирали отговор, с който оспорват касационната жалба, като поддържат, че не са налице основанията на чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. По същество поддържат, че изложените в жалбата доводи за неправилност на решеието, са неоснователни.
За да потвърди решението на първоинстанционния иск, с което са уважени предявените от купувачите обратни искове по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД вр. чл.189, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 16 933,90 лв., представляваща платена продажна цена по договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № ..., нот. дело № 196/2005 г. и по чл.92 ЗЗД за заплащане на сумата от 50 981,70 лв., представляваща уговорена в пункт II от договора за покупко-продажба неустойка, дължима в случай, че купувачите претърпят съдебно отстраняване от имота вследствие на декларирани от продавачите неверни обстоятелства, че са единствени собственици на продавания имот, въззивният съд е приел следното: на първо място е намерил за неоснователни възраженията на въззивниците, че постановеното решение е недопустимо, тъй като е постановено по нередовна искова молба, при недопустимо изменение на исковете в противоречие с чл.116 ГПК /отм./; приел е, че правата, които има отстранения купувач, независимо дали е фактически отстранен от имота или спрямо него има само постановено съответно решение, което го евинцира, са идентични; прието е, че отношенията между отстранения купувач и действителния собственик на имота са ирелевантни за спора, освен ако не се твърди, че купувачът е избегнал съдебното отстранение и е освободил вещта чрез собствени усилия и действия, при хипотезата на чл.191, ал.3 ЗЗД, каквито твърдения липсват по делото; доколкото продавачите са участвали в процеса по евикция като трети лица – помагачи, съдът е приел за неоснователни и възраженията им в настоящото дело за недобра защита на купувачите; за неоснователни са счетени и доводите на ответниците, че не дължат процесните суми, тъй като са добросъвестни - към момента на сделката не са знаели за възможна евикция, като са изложени съображения, че връщането на цената по сделката на отстранените купувачи, не се дължи като санкционно плащане за недобросъвестно поведение, а представлява връщане на цена по сделка, по която самият продавач не е изпълнил своята престация – да прехвърли собствеността върху имота на купувача, поради което дължи връщане на полученото по сделката; по основния спорен въпрос – дали е реализиран фактическия състав, пораждащ за ищците правото да претендират връщане на платената цена и заплащане на договорна неустойка, въззивният съд е приел, че договорът за прехвърляне на вещни права върху чужд недвижим имот не се разваля по право по силата на влязло в сила решение за съдебно отстранение срещу приобретателя на имота, като неизпълнението на договорното задължение, каквото е неизпълнението на задължението на продавача по чл.187 и чл.189 ЗЗД да прехвърли собствеността върху имота, поражда право на купувача да развали договора, както е посочено в чл.189 ЗЗД, като освен тази възможност, изправната страна разполага и с правата по чл.79 ЗЗД - може да иска компенсаторно обезщетение, при запазване на своята престация към продавача, т.е. развалянето на договора е само една от възможностите на изправната страна; на следващо място, излагайки съображения, че доколкото в случая няма прехвърляне на вещни права върху недвижимия имот и на практика се разваля облигационна връзка между страните без вещен ефект, както и че исковата молба на действителния собственик против купувачите е вписана, въззивният съд е приел, че развалянето на договор за прехвърляне на право на собственост върху недвижим имот, от който купувачите са евинцирани може да настъпи и при простото позоваване на изправната страна – купувачите по договора по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД; доколкото в случая такова позоваване се съдържа имплицитно в исковата молба, тъй като претендирайки връщането на платената цена по договора за покупко-продажба ищците по обратния иск правят и изявление за разваляне на договора между страните, съдът е приел, че договорът е развален по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД от купувачите поради неизпълнение на задължението на продавачите да им прехвърлят собствеността върху продадения имот, в резултат на което купувачите са отстранени от имота и имат право да искат връщане на платената цена и обезщетение за вредите, чиито размер в конкретния случай е уговорен предварително в процесния договор за покупко-продажба – под формата на неустойка при евикция, т.е. при разваляне на договора, като вредите са съизмерими с цената, на която може да се купи имот, сходен на процесния; на последно място съдът е приел за неоснователно оплакването на ответниците за нищожност на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави или прекомерност на същата, като е съобразил разясненията, дадени в т.3 на ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и заключението на СТЕ, според което жилище, сходно на процесното към 22.06.2005 г. има средна пазарна цена от близо 55 000 лв., т.е. уговорената неустойка за разваляне, имаща за цел да обезщети вреди в размер на приблизително средната пазарна цена на жилище, сходно на процесно, не излиза от своята обезщетителна и обезпечителна функция и не е прекомерна по размер.
Поставените от касаторите множество процесуалноправни въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, тъй като част от тях нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК - зададени са общо и абстрактно и по съществото си се припокриват с оплакванията за неправилност на обжалваното решение поради допуснати съществени процесуални нарушения, а друга част от въпросите, макар и да покриват общия селективен критерий нямат претендираното значение за изхода на делото, тъй като въззивният съд е процедирал в съответствие с посочената задължителна и казуална практика на ВКС по приложението на чл.116, чл.188, ал.2, чл.189, ал.2 ГПК /отм./. Първите два материалноправни въпроса също не отговарят на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По първия съставът на въззивния съд е дал разрешение, което съответства на задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС по въпросите към кой момент и по какви примерни критерии следва да се извърши преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави. Вторият въпрос съдържа в себе си фактическо твърдение, каквото не се разкрива по делото и е продиктуван от становището на касаторите, че уговорената в договора неустойка не е резолуторна, т.е. неустойка при разваляне на договора. Третият материалноправен въпрос отговаря и на общия и на допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото даденото от въззивния съд разрешение противоречи на разясненията, дадени в мотивите на ТР № 1/02.07.2021 г. по т.д. № 1/2019 г. на ОСГТК на ВКС в частта, с която се прие, че доколкото договорът за покупко-продажба на чужд недвижим имот е действителен, то съгласно императивното правило на чл.87, ал.3 ЗЗД, развалянето му става само по съдебен ред на основание чл.189, ал.1 вр. чл.87, ал.3 ЗЗД. Съобразявайки обаче разрешението, дадено в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, намира приложение и в стадия на селектиране на касационните жалби, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че в случая касационното обжалване на решението следва да се допусне на основание чл.280, ал.2, предл. 2 ГПК поради наличието на вероятност въззивното решение да е недопустимо, като постановено по нередовна искова молба, в която се претендират последиците от развален договор за покупко-продажба на недвижим имот, без да е предявен иск по чл.87, ал.3 ЗЗД за развалянето на договора. Едва след преценка на допустимостта на въззивното решение, ще може да се разгледа и въпросът за правилността на даденото от съда разрешение относно реда, по който се разваля договор за покупко-продажба на чужд недвижим имот.
За касационното обжалване, касаторите дължат държавна такса в размер на по 1362,50 лв. на основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 114/10.01.2020 г., постановено по в.гр.д. № 6342/2018 г. по описа на Софийски апелативен съд.
УКАЗВА на К. Н. А. и М. Н. И., в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса от 1367,50 лв., като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено.
Делото да се докладва на председателя на IV г.о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: