Ключови фрази


- 12 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 629

гр. София, 03.08.2022 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 04.05.2022 (четвърти май две хиляди двадесет и втора) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 50 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 4815/16.09.2021 година, подадена от „Т.-Т.“ АД [населено място], срещу решение № 101/09.08.2021 година на Апелативен съд Велико Търново, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 77/2021 година.
С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Велико Търново е потвърдил първоинстанционното решение № 260 016/14.09.2020 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 378/2018 година, с което е отхвърлен предявеният от „Т.-Т.“ АД [населено място] срещу [община] отрицателен установителен иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено по отношение на общината, че дружеството не й дължи сумата от 11 159.01 лева, представляваща неплатени задължения за данък недвижим имот и такса битови отпадъци, за периода 2010 година-2012 година, дължими се за конкретно изброените в решението недвижими имоти, като наред с това е потвърдил и определение № 260 260/10.12.2020 година на Окръжен съд Ловеч, постановено по гр. д. № 378/2018 година, с което е оставена без уважение молбата на „Т.-Т.“ АД [населено място] за изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските по реда на чл. 248 от ГПК.
В подадената от „Т.-Т.“ АД [населено място] касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от дружеството срещу [община] отрицателен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба [община] е подал отговор с вх. № 5472/19.10.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 101/09.08.2021 година на Апелативен съд Велико Търново, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 77/2021 година и такова не следва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея решение.
„Т.-Т.“ АД [населено място] е боло уведомено за обжалваното решение на 19.08.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 4815/16.09.2021 година, като е подадена по пощата на 14.09.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателката в подаденото от нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Велико Търново е приел, че оглед на изложените в исковата молба обстоятелства, уточненията в хода на процеса, направеното искане и предявените по делото при условията на обективно съединяване искове били с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за недължимост общо на сумата 11 159.01 лева-данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за периода 2010 година-2012 година, поради погасяване на задълженията чрез плащане. По делото били представени преписи от решения, постановени по административни дела, относно задълженията на „Т.-Т.“ АД [населено място] към [община] за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци и документи за заплатени суми от дружеството по сметка на общината. Пред първоинстанционният съд били изслушани заключения на съдебно-счетоводната експертиза, които въззивният съд приемал за законосъобразни и обосновани. В същите били определени задълженията на „Т.-Т.“ АД [населено място] към [община] с оглед на признатите за дължими с решенията по административните дела суми и извършените от дружеството плащания. Посочено е, че дължимите суми суми по влезлите в сила административни решения били преведени от дружеството на общината. Сумите по справката за задължения на „Т.-Т.“ АД [населено място] към 10.09.2019 година били формирани, като в нея били включени задълженията на дружеството за всички имоти, които то притежава-имотите на [улица], [улица]-162 не били предмет на делата, по които са постановени представените по делото административни съдебни актове. Непогасените задължения (главници и лихви) към 10.09.2019 година по имоти, визирани в справката, били резултат от начина на погасяване на задължения, определен със софтуерния продукт на общината–с преведената сума се погасявало най-старото задължение на съответния длъжник без значение за кой имот се отнася. Погасени били и начислени лихви по делата от датите на съставяне на актовете за установяване на задължения до датите на погасяване на съответните главници. За първите два имота по справка-приложение № 1 към заключението начисляването на лихвите за забава било започнало от 26.11.2012 година-датата на влизане в сила на решение № 22/02.11.2010 година, постановено по т. д. № 10/2010 година на Окръжен съд Ловеч. По-късното погасяване на главницата по обекти било довело до допълнително начисляване на лихви, които били погасявани от плащания, постъпвали от „Т.-Т.“ АД [населено място] за погасяване на задължения за следващите години. По партидите на всички имоти на дружеството били останали непогасени задължения за данък върху недвижимите имоти, такса за битови отпадъци и лихви за 2019 година. Погасените суми за имотите по административните съдебните решения от преведени средства от дружеството през 2017 година и 2018 година за задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за съответните години били общо в размер на 10 913. 57 лева. Общото задължение (данък върху недвижимите имоти, такса за битови отпадъци, лихви) на „Т.-Т.“ АД [населено място] за всички имоти, отразени в справката на общината, към 10.09.2019 година било 11 159. 01 лева. Разликата от 245.44 лева била в резултат на допълнително начислени лихви за други имоти на дружеството поради по-късното погасяване на някои главници. При условие, че били погасявани посочените от длъжника задължения на датите на съответните преводи, не били начислявани лихви за имотите на [улица] [улица] от 26.11.2012 година до датите на погасяване на съответните главници, не били погасявани задължения по обжалвания АУ00019, е нямало да има основание за начисляване на допълнителни задължения за лихви. Всички задължения на дружеството съобразно решенията по административните дела и последващите годишни задължения съгласно платежните документи за преводи по сметка на [община] към 31.12.2019 година били платени. Към заключението на вещото лице, депозирано през август 2020 година, била приложена подробна справка за направените вноски по процесните задължения, какво и кога било погасено в [община] с тези плащания, начислените в повече лихви като задължения на дружеството в резултат на по-късното погасяване на някои главници. Съобразно чл. 162, ал. 2 от ДОПК общинските вземания за данъци, включително акцизи, както и мита, задължителни осигурителни вноски и други вноски за бюджета; за други вноски, установени по основание и размер със закон; за държавни и общински такси, установени по основание със закон, били публични. В чл. 1, ал. 1, т. 1 от ЗМДТ било посочено, че в общинския съвет постъпвал данък върху недвижимите имоти. Общините събирали такса за битови отпадъци (чл. 6, ал. 1, б. „а“ от ЗМДТ). Принципът, регламентиран чл. 169, ал. 1 от ДОПК, бил погасяването на публичните задължения да се извършва в последователност главница, лихви, разноски. Съгласно чл. 169, ал. 3а от ДОПК, в сила от 01.01.2016 година, до заявяването им за принудително събиране задълженията за съответния вид, установявани от общините, се погасявали по реда на възникването им, а когато се отнасяли за една и съща година, лицето имало право да заяви кое от тях погасява. Безспорно било, че за сумите, предмет на претенциите на „Т.-Т.“ АД [населено място], не било образувано изпълнително производство за принудителното им събиране. Под „съответния вид“ се имали предвид отделните видове задължения по чл. 1, ал. 1 и чл. 6, ал. 1 от ЗМДТ. Задълженото лице можело да избере кой вид задължение по ЗМДТ да погаси (например-данък върху недвижимите имоти, данък върху превозните средства, такса за битови отпадъци или друго задължение), но не и кое конкретно задължение (за кой период) от съответния вид. Публичните задължения за местни данъци и такси възниквали по силата на материалния закон-ЗМДТ, в сроковете за внасяне, определени в същия закон, а не с издаването на акта за тяхното установяване. В нормата на чл. 169, ал. 3а от ДОПК не се правело разграничение относно начина на установяване на отделните видове задължения, дължими към общините. За поредността на погасяване на задълженията на дружеството към общината не било от значение дали част от тях са установени с акт за установяване на задължения или ревизионен акт, които са били предмет на съдебен контрол. Съобразно чл. 169, ал. 3а от ДОПК лицето нямало възможност да избира определени задължения от съответния вид, които да погаси, преди останалите от същия вид-не можело да посочи за погасяване задълженията, установени с акт за установяване на задължения/ревизионен акт, които са били предмет на съдебен контрол, при наличие на непогасени задължения от същия вид с по-ранна дата на възникване. В случая се касаело за задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци. С направените плащания от „Т.-Т.“ АД [населено място] следвало да се погасят всички задължения на дружеството от съответния вид по реда на тяхното възникване, независимо от отразеното в съответния документ основание за превод на сумата-с преведените суми за данък върху недвижимите имоти щял да се погаси първо този за най-стария данъчен период, след това за следващите по ред, а със сумите за такса битови отпадъци-тази с по-ранна дата на възникване. „Т.-Т.“ АД [населено място] имало възможност да заяви кое задължение погасява, когато задълженията от съответния вид били за една и съща календарна година. От заключенията на вещото лице по несъмнен начин, че към датите на съответните плащания „Т.-Т.“ АД [населено място] имало по-стари задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битовите отпадъци от тези, за чието погасяване било превело сумите, поради което била приложима нормата на чл. 169, ал. 3а от ДОПК-дружеството нямало възможност да избира определени задължения от съответния вид, които да погаси, преди останалите такива от същия вид, независимо от наличието на постановени съдебни актове и отразеното в платежните документи основание за плащане. По тези съображения, въззивният съд смятал, че предявените от „Т.-Т.“ АД [населено място] срещу [община] искове с правно основание чл. 124 от ГПК за установяване недължимост общо на сумата 11 159.01 лева-задължения за данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци за периода 2010 година-2012 година били неоснователни и недоказани.
По отношение на обжалваното пред него определение по чл. 248 от ГПК съставът на Апелативен съд Велико Търново е посочил, че претенциите на „Т.-Т.“ АД [населено място] против [община] за установяване недължимост общо на сумата 11 159.01 лева били неоснователни и недоказани. Първоначално предявените искове били с цена общо 55 000.00 лева. Съобразно чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът имал право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Договореното възнаграждение на процесуалния представител на общината (4000.00 лева) било заплатено още на 31.10.2018 година и доказателства за това били приложени към отговора на исковата молба. Исковата молба била оставяна няколко пъти без движение, производството по делото било прекратявано поради неотстраняване нередовностите по исковата молба и бил осъществен инстанционен контрол на съдебния акт. Възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение не било направено до приключване на делото в първата инстанция, поради което на общината се дължало изцяло заплатеното адвокатско възнаграждение. Не били налице предпоставките, визирани в чл. 78, ал. 1 от ГПК, за присъждане на разноски в полза на „Т.-Т.“ АД [населено място]. От данните по делото не можело да се направи извод, че служителите на общината с поведението си били станали причина за предявяване на исковете-установявало се, че задълженията на дружеството били погасявани в съответствие с чл. 169, ал. 3а от ДОПК, производството по делото било инициирано на 23.08.2018 година и в хода на процеса са извършвани плащания от страна на дружеството на данък върху недвижимите имоти и такса за битови отпадъци, с които били погасявани по-стари задължения на дружеството от същия вид, съответно се променя лразмера на задълженията. С оглед на това определението било правилно.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Т.-Т.“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това приложима ли е разпоредбата на чл. 169, ал. 3 от ДОПК при погасяване на публични задължения в случай, че са налице съдебни актове, с които е прието, че дружеството не е данъчно задължено лице, по смисъла на чл. 11 от ЗМДТ; за това следва ли въззивният съд да се позове на приетото в първата инстанция заключение на вещото лице без да го обсъди с другите доказателства по делото; за това длъжен ли е въззивният съд да назначи вещо лице за установяване на правно релевантен факт, когато във въззивната жалба е направено искане и са наведени оплаквания за незаконосъобразност на първоинстанционното решение в частта за размера на приетите задължения и за това длъжен ли е въззивният съд при направени оплаквания относно размера на определените задължения в първоинстанционното решение служебно на основание чл. 195 от ГПК да постави допълнителна задача на вещото лице за изясняване на спорния въпрос относно размера и вида на задълженията. Твърди се, че по тези въпроси въззивното решение влиза в противоречие с т. 3 от ТР № 1/09.12.2,013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК, решение № 224/07.01.2019 година, постановено по гр. д. № 612/2018 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 63/16.05.2017 година, постановено по т. д. № 3437/2015 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.
Така поставените въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Апелативен съд до касационно обжалване. В случая действително в част от приложените към настоящето производство решения на административните съдилища е прието, че „Т.-Т.“ АД [населено място] не е данъчно задължено лице по смисъла на чл. 11 от ЗМДТ, но това отнася само до посочените в решението обекти и за конкретния период, за който се е дължало спорното публично задължение, който период е преди влизане в сила на решение № 22/02.11.2010 година, постановено по т. д. № 10/2010 година на Окръжен съд Ловеч. С последното е прогласена нищожността на договора за продажба от 09.02.2010 година, с който [община] била продала обектите, за които се начислявали публичните задължения на „Общински пазари“ ЕООД [населено място] и обектите били поетапно възстановени на „Т.-Т.“ АД [населено място]. Именно за периода на действие на договора част от административните съдилища са приели, че „Т.-Т.“ АД [населено място] не е данъчно задължено лице, докато други са приели обратното. Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е обсъждал само признатите с решенията на административните съдилища задължения на „Т.-Т.“ АД [населено място] към [община], като не е вземал предвид тези които са отречени с другите решения. С оглед на това първия от поставените въпроси не обуславя изводите на въззивния съд при постановяване на решението му, доколкото е налице съобразяване с влезлите в сила съдебни решения на административните съдилища, поради което и въз основа на него не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново. Това се отнася и до втория от поставените въпроси, тъй като въззивният съд се е съобразил с предвиденото от закона и установената въз основа на него практика задължение да обсъди заключението на вещото лице, заедно с всички събрани по делото доказателства, в конкретния случай решенията на административните съдилища и доказателствата за извършените от „Т.-Т.“ АД [населено място] плащания, като именно във връзка с възможността за цялостна и комплексна оценка на тези доказателства и предвид необходимостта от специални знания за това е назначено вещото лице. Извършвайки преценката на доказателствата по делото въззивният съд е възприел заключението, което обаче не е равнозначно на това да се счита обвързан от него, каквото обстоятелство въззивният съд не приемал в решението си.
Във въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение „Т.-Т.“ АД [населено място] е поискало да се назначи съдебно-счетоводна експертиза, която след като се запознае с документите по делото и представените справки даде заключение ако се отпишат задълженията по ДНИ и ТБО за обектите, за които съдебните решения приемат, че не са дължими, какви задължения има дружеството към 10.09.2019 година. Във връзка с това искане въззивният съд е посочил, че пред първоинстанционния съд са били изслушвани заключения на вещо лице, което било отговорило какви са данъчните задължения по влезлите в сила актове, как са погасени, по какъв начин са формирани сумите по представената от [община] справка за задължение, при погасяване на посочените от длъжника задължения налице ли са били предпоставките за начисляване на лихви, в какъв размер са последните, изготвило било разширена справка, а докато е траело изслушването му заключенията не са били оспорени и не било правено искане за повторно заключение. Въззивният съд намирал делото за изяснено от фактическа страна, тъй като представените заключения били пълни и обосновани, давали отговор на поставените въпроси, не били оспорвани докато трае тяхното изслушване, поради което не било необходимо възлагането на допълнително или повторно заключение по смисъла на чл. 201 от ГПК, съответно допускането на нова експертиза.
В т. 3 ат ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС е посочено, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда (експертиза, оглед, освидетелстване), само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Прието е, че ако въззивната жалба съдържа оплакване в посочения смисъл, не е необходимо въззивникът да е поискал назначаване на експертиза за установяване на съответния факт и да е определил задачата на вещото лице, тъй като единствено съдът може да прецени дали установяването на този факт налага съобразяване на определени правила на опита и положения на науката, изкуството, занаятите и др., изискващи специални знания, като предпоставка за назначаване на експертиза с определена задача. Необходимо и достатъчно е страната да се е позовала на процесуално нарушение на първата инстанция, което да е попречило на използването на това доказателствено средство, включително пропускът служебно да се назначи експертиза за изясняване на релевантни за делото въпроси. Ето защо, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. Видно е, че даденото тълкуване се отнася в голяма степен до доказателства, които се събират служебно от съда и които не са събрани поради допуснато от първоинстанционният съд процесуално нарушение. В случаите когато такива са събрани от първоинстанционния съд, изразеното от страната, във въззивната й жалба, несъгласие с тях не означава, че въззивният съд е задължен автоматично да допусне нова експертиза или да поиска допълнително или повторно заключение. В този случай въззивният съд ще следва да съобрази правилата на чл. 200, ал. 3 и чл. 201 от ГПК като извърши преценка дали са били налице предвидените в тях предпоставки и дали направено във въззивната жалба оплакване обосновава допускането на нова експертиза или възлагането на допълнително или повторно заключение което не е било направено поради допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение. Въззивният съд е действал в съответствие с тази практика, поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението му по третия и четвъртия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на „Т.-Т.“ АД [населено място] въпроси.
По отношение на частта от въззивното решение, с която е потвърдено първоинстанционното определение по чл. 248 от ГПК „Т.-Т.“ АД [населено място] е поискало допускането на касационно обжалване по въпросите за това следва ли при направен отказ от иска в резултат на частично признаване от страна на ответника, съдът да му присъди разноски съразмерно на отхвърлената част и за това при направен отказ от иска следва ли да се изследват отношенията между страните, касаещи спора по същество и присъждането на разноските в полза на ответника да е поставено в зависимост от тези отношения. Твърди се, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с определение № 277/14.05.2014 година, постановено по ч. гр. д. № 2432/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., определение № 626/20.08.2012 година, постановено по ч. гр. д. № 275/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и определение № 625/25.11.2015 година, постановено по ч. т. д. № 3056/2015 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. В посочените от „Т. Т.“ АД [населено място] актове на ВКС се отдава значение на обстоятелството дали оттеглянето или отказ от иска се дължат на действия на ответника след предявяването на иска, които са довели до отпадане на интереса от предявяването му или до погасяването на спорното право. В тези случаи разноските по изпълнението се понасят от ответника без да се изследват действителните отношения между страните. Така се разпределя и отговорността за разноски ако ответникът признае иска, но с поведението си е станал причина за предявяването му. В останалите случаи отговорността за разноски при оттеглянето или отказ от иска се понася от ищеца. В случая съставът на Апелативен съд Велико Търново не е приемал, че частичното оттегляне на иска се дължи на последващи действия на служители на [община], нито пък е приемал, че издадената впоследствие справка за размера на публичните задължения на „Т. Т.“ АД [населено място], представлява признание на иска в оттеглената му част, от страна на общината. Възприето е становището, че с поведението си [община] не била дала повод за предявяването на иска, поради което въззивното решение в частта му за потвърждаване на определението по чл. 248 от ГПК не е в отклонение от посочената практика.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Т.-Т.“ АД [населено място] е поискало въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените от „Т.-Т.“ АД [населено място] твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Велико Търново.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 101/09.08.2021 година на Апелативен съд Велико Търново, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 77/2021 година, по подадената срещу него от „Т.-Т.“ АД [населено място], касационна жалба с вх. № 4815/16.09.2021 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото „Т.-Т.“ АД [населено място] ще трябва да заплати на [община] сумата от 1000.00 лева, представляващи направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 101/09.08.2021 година на Апелативен съд Велико Търново, трети граждански състав, постановено по гр. д. № 77/2021 година.
ОСЪЖДА „ТЪРГОВИЯ-Т.“ АД [населено място], [улица] да заплати на ОБЩИНА Т. с адрес [населено място], пл. „В.“ № 1 сумата от 1000.00 лева, представляващи направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.