Р Е Ш Е Н И Е № 4 гр. София, 04.04.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети януари през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Ил. Рангелова и в присъствието на прокурора Б. Джамбазов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1148 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Н. А. А. срещу въззивна присъда от 14.09.2016 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, 16-ти състав, постановена по ВНОХД № 979/2016г. С жалбата е заявена претенция за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК. В допълнение към нея са изложени съображения за допуснато при въззивното разглеждане на делото съществено нарушение на процесуалните правила. Твърди се, че неправилно въззивния съд е отрекъл приложимостта на квалификацията по чл. 354а, ал. 5 НК. Оспорена е справедливостта на наказанието, наложено за престъплението по чл. 343б, ал. 3 НК, като в тази връзка се твърди, че е нарушен принципа на чл. 2, ал. 2 НК и без основания е отказано приложението на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд. Алтернативно се предлага оневиняване на подсъдимия по обвинението по чл. 354а, ал. 3 НК и определяне на наказание „пробация” за престъплението по чл. 343б, ал. 3 НК. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът поддържа касационната жалба, изложените в нея доводи и направените искания. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне на жалбата без уважение, като излага конкретни аргументи. Подсъдимият заявява разкаяние за извършеното, оценява го като грешка, която е осмислил. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите, определени от чл. 347, ал. 1 НПК, прие за установено следното: С присъда от 07.12.2015г. Софийският районен съд-Наказателно отделение, 104-ти състав е признал подсъдимия А. за виновен в това, че на 03.07.2013г. в [населено място],[жк]управлявал моторно превозно средство – лек автомобил „А.“, модел .., с рег. [рег.номер на МПС] след употреба на наркотично вещество – коноп /марихуана/, поради което и на осн. чл. 343б, ал. 3 НК и чл. 54 НК го е осъдил на три месеца лишаване от свобода, като на осн. чл. 343г НК е постановил и лишаването му от право да управлява моторно превозно средство за срок от шест месеца. С тази присъда подс. А. е признат за виновен и в това, че на 03.07.2013г. в [населено място],[жк]без надлежно разрешително държал високорисково наркотично вещество – 8,32 грама марихуана, със съдържание на тетрахидроканабинол 15 %, на стойност 49.92 лева, като случая е маловажен, поради което и на осн. чл. 354а, ал. 5 вр. ал. 3, т. 1 НК и чл. 54 НК е осъден на глоба в размер на 500 лева, като на осн. чл. 304 НПК е оправдан по обвинението по чл. 354а, ал. 3, т. 1 НК. На осн. чл. 23, ал. 3 НК съдът е присъединил глобата към наложеното наказание лишаване от свобода, а изпълнението на последното е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години. С присъдата е извършено разпореждане с веществените доказателства. Възложено е в тежест на подсъдимия заплащането на направените по воденето на делото разноски. С оспорения по касационен ред въззивен акт присъдата на първата инстанция е отменена в частта досежно постановеното с нея оневиняване на А. по обвинението по чл. 354а, ал. 3, т. 1 НК и вместо това подсъдимият е признат за виновен по това обвинение, като му е наложено наказание от една година лишаване от свобода и глоба в размер на 2000 лева. На осн. чл. 23, ал. 1 НК въззивният съд е групирал наказанията за двете престъпления, като е определил едно общо наказание в размер на най-тежкото, а именно една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години. Към това наказание и на осн. чл. 23, ал. 3 НК съдът е присъединил и наказанието глоба. В останалата част е потвърдил първоинстанционната присъда. Касационната жалба е неоснователна. Възражението за допуснато при въззивното разглеждане на делото съществено нарушение на процесуалните правила е обвързано с претенция, че подсъдимият е бил лишен от правото на последна дума. Но в протокола от съдебното заседание, в което тази присъда е постановена, е отразено, че след приключването на пренията съдът е предоставил на подсъдимия възможност да изрази окончателното си отношение към обвинението в последна дума, съобразно с предписанията на чл. 297 НПК, като е вписано и пространно изявление на А. в рамките на тази възможност. Съдържанието на протокола не е било оспорено в срока по чл. 312, ал. 1 НПК. При това положение и доколкото страната не е упражнила по установения в закона ред правото си да иска внасяне на поправки и/или допълнения в съдебния протокол, пред настоящата инстанция тя не би могла, влизайки в ролята на свидетел, да постигне установяване на факти за извършените или за неизвършените в съдебното заседание процесуални действия, различни от отразените в този протокол. На общо основание протоколът от съдебното заседание, в актуалния му вид, е доказателство за процесуалните действия, реализирани в съдебното заседание и за реда, по който са били реализирани (чл. 131 НПК) и единствено въз основа на него е възможна касационна проверка за това дали при въззивното разглеждане на делото са били спазени процесуалните правила, гарантиращи правата на подсъдимия (в този смисъл Р 10-72-ОСНК). Както вече бе посочено, резултатът от тази проверка не потвърждава претендираното от защитата процесуално нарушение. Няма основания за корекция в извършената от въззивния съд материално-правна оценка на поведението на подсъдимия по държане на инкриминираното количество марихуана като престъпление именно по чл. 354а, ал. 3, т. 1 НК. Оспорването на въззивната присъда в тази й част защитникът е основал на твърденията на подсъдимия, че в марихуаната е намирал алтернативно средство за облекчаване на физическите си страдания вследствие на заболяването, което има. Аргументирал се е с факта на доброволното предаване на веществото от страна на А., с положителните характеристични данни и трудовата ангажираност на същия, с липсата на незавършени наказателни производства срещу него и критичното му отношение към извършеното, с количеството на наркотичното вещество и с неговото предназначение единствено за лична употреба от подсъдимия. С тези аргументи защитникът настоява, че случая е маловажен. Към така сочените от адв. И. обстоятелства въззивният съд не е бил безкритичен, като е приложил справедлив и разумен критерий за оценка на тяхната относителна тежест от гледище на характеристиките на маловажния случай. Приетите от съдилищата от предходните инстанции за установени по делото фактически положения не обосновават наличие на маловажен случай по смисъла на чл. 93, т. 9 НК. Нееднократно в практиката си ВКС е разяснявал, че преценката за маловажност съобразно с посочената норма, следва да бъде конкретна и да премине през съобразяване на спецификите на конкретния случай, относими към неговата тежест (обстоятелства, при които е извършено престъплението, особености на неговия механизъм, характеристики на предмета, евентуални вредни последици от извършеното, подбуди и др.) – от една страна и към личността на подсъдимия – от друга страна. Количеството на веществото, представляващо предмет на престъплението не е такова, че само по себе си по съществен начин да отличи степента на обществена опасност на извършеното от типичния случай на престъпленията от този вид. Доброволното му предаване е извършено в условията на предприети вече действия по проверка от надлежни органи и при явни физически признаци, особености в говора и в поведението на подсъдимия, недвусмислено показвали, че той е под вредно въздействие. Вярно е, че доказателствата не обосновават друго предназначение на наркотика, освен за лична употреба, както се акцентира в жалбата. Но същевременно за състава по чл. 354а, ал. 3 НК не е нужно друго, вкл. и специално предназначение на наркотичното вещество, освен упражняването на фактическа власт върху него. Със самия факт на държането на такова вещество законодателят е приел, че защитени обществени ценности с фундаментално значение (човешкото здраве е само една от тях) са поставени в риск. Още повече, че инкриминираното поведение на подсъдимия е реализирано в обществени условия, в които проблема с употребата на наркотични вещества се утвърждава като сериозна социална патология. Не без значение за преценката на тежестта на случая е това, че у подсъдимия липсва формирана наркотична зависимост. А. за ефекта, който марихуаната е имала върху физическото негово състояние въззивният съд правилно е отказал да приеме предвид категоричното опровергаване на състоятелността му от вещите лица, разгледали този въпрос. Неприемлив е довода за наличие на положителни характеристични данни за подсъдимия, изводими от факта на липсата на други незавършени наказателни производства срещу него. Ако подобен възглед бъде възприет, това би означавало по аргумент за противното, че наличието на незавършени наказателни производства характеризира в негативен план личността. А това не е вярно, защото при изследването на личностната характеристика водещо трябва да е обективното начало, което не бива подпомогнато при липса на доказана вина и наложено наказание. За това както наличието, така и липсата на незавършени наказателни производства не може да служи като надеждна информационна база за характеристиките на личността на подсъдимия. От конкретиката на фактите е невъзможно да се изолира това, че в случая е налице извършване на две престъпления. Държането на наркотичното вещество е било съпътствано с употреба на такова вещество от страна на подсъдимия, който веднага след това е поел управлението на моторно превозно средство, въпреки осезаемото въздействие, което наркотика е имал върху психо-физическото му състояние, описано в показанията на свидетелите С. и Д.. Този факт също изисква обмисляне при преценката на укоримостта на извършеното. Направеното от подсъдимия самопризнание, което макар и без определящо за успеха на разследването значение, е факт, който наред с чистото негово съдебно минало и положителната му личностна характеристика, предоставена от негови познати, както и ангажираността му в семеен бизнес са съобразени от въззивния съд при отмерването на приложимата за конкретното престъпление санкция в абсолютния законоустановен минимум. Няма такъв превес на смекчаващите обстоятелства, който да определи по-ниска обществена опасност на извършеното в сравнение с обикновените и типични случаи на престъпления от конкретния вид. Лишено от основания е и възражението, че съдилищата, в т.ч. и въззивния съд, не са се съобразили със заложения в чл. 2, ал. 2 НК принцип, преценявайки приложимото за престъплението по чл. 343б, ал. 3 НК наказание. Заслужената чрез поведението на подсъдимия санкция за това престъпление първоинстанционният съд е определил, съобразявайки именно по-благоприятната редакция на чл. 343б, ал. 3 НК – тази, действала към датата на престъплението и при условията на чл. 54 НК е отмерил наказанието в минималния възможен размер, отчитайки всички релевантни в това отношение обстоятелства. Въззивният съд от своя страна е дал отговор за причините, поради които е отказал приложението на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК, към който отговор настоящата инстанция може единствено да се присъедини. Добрите характеристични данни и трудовата ангажираност на подсъдимия, изтъкнати в касационната жалба като основания за определяне на наказанието за конкретното престъпление под минимума, дори и в съчетание с чистото съдебно минало на А., не са многобройни по смисъла на чл. 55, ал.1 НК, нито е възможно да се признае изключителен характер на някое от тях, за да се приложи тази норма. Претенцията на защитата е дистанцирана от важния за характеристиката на подсъдимия като водач на моторно превозно средство факт, че за кратката му едва три годишна практика като правоспособен водач на МПС той вече е бил санкциониран нееднократното по административен ред за нарушения на правилата за движение по пътищата, като хронологически последната санкция му е наложена само месец преди инкриминираните събития. Правилно при това положение въззивният съд е отхвърлил възможността за приложение на чл. 55, ал. 1 НК при определяне на наказанието за конкретното престъпление. Като се има предвид изложеното, санкцията за всяко от извършените от подсъдимия престъпления, в преценения от въззивния съд размер се явява справедлива и не изисква корекция. Поради изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда от 14.09.2016 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, 16-ти състав, постановена по ВНОХД № 979/2016г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.