8 Р Е Ш Е Н И Е № 311 гр. София, 16 януари 2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Лидия Стоянова ЧЛЕНОВЕ: 1. Биляна Чочева 2. Жанина Начева при секретаря …… Н. Цекова ……………………………………........ в присъствието на прокурора … Велинова ………………………………….. изслуша докладваното от съдия Ж. Начева ………………………………………. наказателно дело № 976 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Ц. К. Ц. чрез защитника, на подсъдимата С. А. Г. и на защитника на подсъдимия Б. И. Б. против решение № 41 от 15.04.2014 г. на Военно-апелативния съд по в. н. о. х. д. № 32/2013 г. В жалбата си подсъдимият Ц. релевира касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Твърди нарушено право на защита и несъставомерност на деянието по чл. 212 НК. Направено е искане за отмяна на решението. Защитникът на подсъдимия Б. изтъква основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК. Счита, че Военно-апелативният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като е отказал да уважи надлежно направени искания и не е изпълнил задължението си да отговори на важни доводи на защитата. Развива съображения за несъставомерност на деянието в обективно и субективно отношение, както и за малозначителност по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане. Жалбата на подсъдимата Г. почива на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК с подробна аргументация за несъставомерност на деянието поради недоказаност на престъплението от субективна страна и за липсата на коментар по основните доводи, които са били приведени от нейния защитник. Твърди незаконосъобразност в гражданско-осъдителната част за сумата от 65 511, 10 лева. Направено е искане за отмяна на решението и оправдаване по повдигнатото обвинение. В съдебно заседание защитниците (адв. И., адв. Н. и адв. И.) поддържат жалбите по изложените в тях съображения. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение, че жалбите са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, устно развитите съображения на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 6 от 17.05.2013 г. по н. о. х. д. № 7/2013 г. Сливенският военен съд е признал подсъдимите – Ц. К Ц., Б. И. Б. и С. А. Г. за виновни в това, през периода м. април 2009 г. – м. април 2010 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, самостоятелно и в съучастие като съизвършители, чрез съставяне на документи с невярно съдържание (констативни протоколи за качеството на изпълнение на задълженията от охранителна фирма [фирма] – [населено място] и данъчни фактури за дължимите възнаграждения) съзнателно да са дали възможност на [фирма] – [населено място] да получи без правно основание чуждо движимо имущество в големи размери – сумата от 65 511 лева и 10 ст., поради което и на основание чл. 212, ал. 4 вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК и чл. 54 НК е наложил на всеки от подсъдимите наказание от три години лишаване от свобода с отложено изпълнение за срок от три години, на основание чл. 66, ал. 1 НК, наказание конфискация на съответно имущество на виновния, както и лишаване от права за срок от три години по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 НК. Подсъдимите са оправдани за сумата от 6 972 лева и да са извършили деяние през м. март 2009 г. Подсъдимите са осъдени солидарно да заплатят на Министерството на отбраната сумата от 65 511 лева и 10 ст. като обезщетение за причинени имуществени вреди. В останалата част гражданският иск е отхвърлен. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и в тежест на подсъдимите е възложил разноските по делото. С решение № 41 от 15.04.2014 г. на Военно-апелативния съд по в. н. о. х. д. № 32/2013 г. присъдата е изменена, като подсъдимите са признати за виновни в това, през периода м. април 2009 г. – м. април 2010 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление самостоятелно и в съучастие като съизвършители, чрез съставяне на документи с невярно съдържание - констативни протоколи и данъчни фактури, съзнателно да са дали възможност на охранителна фирма [фирма] – [населено място] да получи в [населено място] без правно основание паричната сума както следва: подсъдимата Г. - сумата от 57 543 лева и 10 ст., подсъдимият Б. - сумата от 58 539 лева и 10 ст., подсъдимият Ц. - сумата от 45 093 лева и 10 ст. - престъпление по чл. 212, ал. 4 вр. ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК. Военно-апелативният съд е изменил присъдата и в гражданско-осъдителната част, като е осъдил тримата подсъдими солидарно да заплатят на гражданския ищец - Министерство на отбраната сума в размер на 40 113 лева и 10 ст. като обезщетение за причинени имуществени вреди, а подсъдимите Г. и Б. да заплатят солидарно сумата от 10 458 лева, подсъдимите Г. и Ц. солидарно - 4 980 лева, подсъдимата Г. – 1 992 лева, подсъдимият Б. - 7 968 лева. Осъдил е подсъдимите да заплатят и съответната държавна такса върху уважения размер на гражданския иск. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационните жалби са ОСНОВАТЕЛНИ. Преимуществена част от оплакванията на жалбоподателите засягат едни и същи въпроси, което позволява да бъдат разгледани заедно. Основното от тях е за неизпълнено процесуално задължение на въззивния съд да отговори на доводи с решаващо значение за отговорността на подсъдимите по повдигнатото обвинение за документна измама. Оплакванията в този аспект следва да бъдат възприети. След като е изложил фактическите положения, установени от първоинстанционния съд и с решението си е коригирал присъдата единствено в частта относно размера на причинените вреди от престъплението, в което са участвали отделните подсъдими, Военно-апелативният съд е приел, че в останалата част присъдата е правилна и законосъобразна. От мотивите на решението обаче не се установява да е изпълнил в пълнота задълженията си по чл. 314 НПК и като последна инстанция по фактите да е проверил изцяло присъдата на Сливенския военен съд. Не се установява задълбочено да е обсъждал и изчерпателно да е отговорил на основните доводи, които са навеждали подсъдимите и техните защитници. Стъпвайки на материалите по делото, както във въззивните жалби, така и в пледоариите по същество, защитниците неизменно и последователно са оспорвали съставомерността на деянието по чл. 212 НК, развивайки аргументи, че в частта по т. 1.2 от констативните протоколи не се съдържат обстоятелства за действителния брой на охранителите, с които охраната на съответния обект се е осъществявала, затова може да се приеме само непълнота относно подлежащи на вписване обстоятелства, но не и документи с невярно съдържание; че в частта на т. 3 от констативните протоколи не се удостоверяват никакви обстоятелства извън първичното изявление на няколко лица, направили общо предложение да се изплати на охранителната фирма месечно възнаграждение. В отговор на жалбите Военно-апелативният съд е подчертавал, че в констативните протоколи подсъдимите (Б. и Ц.) са отразявали по-голям брой охранители от действителните, с които [фирма] е изпълнявало охраната на обекта, както и да са вписвали невярното обстоятелство, че охраната се осъществява с толкова охранители, колкото са по договора. Всъщност на пространно формулираните възражения на защитниците съдът е противопоставил неясни, непълни и противоречиви констатации за правно релевантните обстоятелства, които е счел за неверни. По недопустим начин е преиначавал действителното съдържание на документите, под които подсъдимите са поставили подписите си, макар да е изяснил, че по т. 1.2 от констативния протокол съобразно утвърдения типов образец е следвало да се спазва последователност на кръга от вписваните обстоятелства, а именно: „да се впише охраната по договор дали е въоръжена или невъоръжена, с фиксиран или без фиксиран брой охранители, след което било задължително да бъде отразен броят на охранителите, с който реално се охранява обекта” (л. 6 от въззивното решение). Видно от мотивите Военно-апелативният съд е счел за установено, че в т. 1.2 от всички инкриминирани констативни протоколи за обекта на Министерство на отбраната в [населено място], [община], „подсъдимият Б. е отразил 8 бр. охранители, както било съгласно договора, без да отрази действителния брой от четирима охранители, с който обектът реално се е осъществявал”. Протоколите били подписани от подсъдимия Ц. и утвърдени от подсъдимата Г.. Тези фактически положения противоречат на заключението, че констативните протоколи са съдържали невярното обстоятелство за по-голям брой охранители от действителните, с които фирмата е изпълнявала охрана на съответния обект, щом в съставените документи обективно не е било отразено посоченото обстоятелство. По правило документът представлява материализирано мисловно съдържание, изразено с помощта на писмено езиковата форма, а „удостоверителните документи установяват съществуването или несъществуването на определени факти, събития или обстоятелства, които авторът възпроизвежда в документа (т. 7 от Постановление № 3/82 г. на Пл.ВС). Успоредно въззивният съд е изпаднал сам в противоречие, приемайки, че при договорено възнаграждение по 415 лева месечно за един охранител, поради съзнателно завишения брой от 8 охранители във всички констативни протоколи дружеството [фирма] е получило възнаграждение от 39 840 лева с ДДС вместо следващото й се възнаграждение в размер на 17 156 лева и 90 ст. при реално извършвана работа с 4 бр. охранители, т.е. с половината от фиксирания брой по договора охранители. Противоречието безусловно води и до неяснота защо съдът счита, че разликата между двете суми се явява имущество, прехвърлено на дружеството без правно основание (несъответствието остава независимо дали сумите ще се изчисляват с ДДС или без ДДС). Според мотивите на решението, в констативните протоколи за обект „ВР 1654-З.” в [населено място] било отбелязано, че обектът се охранява с фиксирани 2 бр. охранители. Фактическата констатация обаче изкривява данните по делото и не отговаря на действително записаното, че охраната е невъоръжена по договор, с фиксиран 2 бр. охранители. Допуснатото изопачаване засяга обстоятелство с решаващо значение за повдигнатото обвинение, поради което съставлява съществено процесуално нарушение. По отношение на констативните протоколи за останалите пет обекта, Военно-апелативният съд е приел за вписано, че охраната е с фиксиран брой от трима, съответно четирима охранители, пропускайки да уточни връзката с предвиденото в договора. При всички случаи регламентираното задължение в констативните протоколи да се отразява дали броят на охранителите е фиксиран (точно посочен) може да намери своето логическо обяснение и смисъл единствено когато се разглежда в зависимост от клаузите на конкретно сключения договор. Военно-апелативният съд е счел за фактически установено, че подсъдимите са направили предложение за изплащане на месечното възнаграждение, но по възражението на защитниците, че в тази част констативните протоколи нямат удостоверителна функция, не е определил своя позиция, респ. не е отговорил на доводите на защитниците. По същата линия основателно е оплакването на жалбоподателите, че от мотивите не личи въззивният съд да е извършил собствен анализ и оценка на обясненията на подсъдимия Б.. Според защитниците в обясненията си подсъдимият е заявил, че първоначално е вписвал, но впоследствие съзнателно е пропускал да отразява броя на охранителите, с които охраната реално е била осъществявана (по настояване на висшестоящи длъжностни лица от Министерство на отбраната). Ето защо прецизното изясняване дали нарушението на служебните задължения се е изразило в съставяне на документи с невярно съдържание, чрез които да се даде възможност на фирмата да получи по-голямо от полагащото й се възнаграждение съобразно конкретно уговорените параметри при сключване на договора за охрана, има съществено значение за преценката на съда относно съставомерността на деянието по чл. 212 НК. Отделен е въпросът, че поначало документи с вярно съдържание биха могли да послужат за възбуждане или поддържане на заблуждение у другиго. В такъв случай обаче деянието не може да бъде съставомерно по чл. 212 НК (Решение № 670/96 г. по н. д. № 522/96 г. на ВКС). Липсата на подробни и аргументирани мотиви, извлечени от достоверни доказателствени материали се е отразила и в липсата на отговор на съда по довода на защитата, че протоколите са подлежали на последваща проверка от други длъжностни лица, пропускайки да го разгледа в контекста на правилата за изготвяне на констативните протоколи, които в крайна сметка са били издадени от Министерство на отбраната, и след съвкупно обсъждане на всички установени по делото обстоятелства, в т.ч. с възприетите фактически положения, че подсъдимата Г. е подписала констативния протокол от 2.04.2010 г. за обекта в [населено място] с особено мнение - обектът да се охранявал от двама охранители и да се изплати възнаграждение за двама охранители, но въпреки това съдът е приел за установено, че на фирмата е било платено за осем охранители. По довода на защитниците въззивният съд се е задоволил само бегло да маркира в мотивите на своето решение, че длъжностните лица от министерството „по никакъв начин не са били уведомени, че фирмата [фирма] - [населено място] осъществява охраната с по-малко охранители от договорените и въз основа на които получава възнаграждението си.”. Военно-апелативният съд е изложил непълни и незадълбочени съображения и относно началния момент - м. април 2009 г. на продължаваното престъпление. Мотивирал се е, че подсъдимите са извършили деяние, което е било довършено на 24.04.2009 г. с плащането на съответната сума от Министерство на отбраната към охранителната фирма и тази дата е след като деянието вече е било криминализирано със закона, влязъл в сила на 10.04.2009 г. (ДВ.,бр.27/2009 г.). Престъплението по чл. 212, ал. 2 НК е резултатно престъпление и то е довършено в момента, в който реално е получено чуждото имущество. Затова съдът е бил длъжен да се аргументира защо счита, че деянието по време на неговото извършване е било обявено от закона за престъпление, отчитайки и дадените разяснения в ТР № 20/85 г.на ОСНК на ВС на Република България. Въззивният съд формално е подходил и към процесуалното си задължение да обсъди и анализира експертните заключения. Позовал се е на допълнителната съдебно-икономическа експертиза, в която вещото лице-икономист е посочило какви суми са били заплащани в повече от Министерството на отбраната, но след собствената му интерпретация на съдебно-почерковата експертиза. Въззивният съд безкритично е възприел изчисленията без да ги е обсъдил в съвкупност с резултата от графологическото изследване, когато е преценявал участието на всеки от подсъдимите в съставянето на констативните протоколи съобразно положените от тях подписи. В решението липсват мотиви защо съдът приема за установено, че съответният подсъдим е подписал и онези констативни протоколи, за които експертът-графолог е изразил специализирано мнение единствено за вероятност, респ. невъзможност по експертен път за идентификация на лицето, изпълнило подписа. Без съмнение ролята на експерта е да подпомогне съда и останалите участници в процеса със специалните си знания в конкретната област. Вещото лице обаче нито може да навлиза в прерогативите на съда, нито да го замества, затова съдът от своя страна не е обвързан с изводите на вещото лице и може да основе своето вътрешно убеждение върху определени доказателства дори когато срещу тях се противопоставя заключението на експерта. В случая обаче вещото лице-икономист напълно е заместило съда в решаващите му изводи за кръга от документи, чрез които подсъдимите са дали възможност на охранителната фирма да получи суми без правно основание от Министерството на отбраната. Формално изготвените, неясни, непълни и противоречиви мотиви са равнозначни на липса на мотиви и изцяло покриват съдържанието на съществено процесуално нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК. Отсъствието на изчерпателен отговор на основните доводи на защитниците, който да гарантира, че съдът по същество безпристрастно е разгледал делото и е основал вътрешното си убеждение на закона и на доказателствата, а не на произволни съображения, е ограничило процесуалните права на подсъдимите, които безусловно имат правото да узнаят по какви причини е била отхвърлена аргументацията в тяхна защита. Посоченото може да има като единствена и безусловна последица отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Военно-апелативния съд. При това положение става излишно обстойно да се обсъжда пропускът на въззивния съд да оправдае подсъдимите за разликата между сумите, за които ги е признал за виновни с решението до сумата от 65 511 лева и 10 ст., възприета с диспозитива на присъдата, постановена от първоинстанционния съд. При новото разглеждане на делото следва внимателно да се преценят и останалите доводи на жалбоподателите, съответно да получат точен и законосъобразен отговор. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 4 НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 41 от 15.04.2014 г. на Военно-апелативния съд по в. н. о. х. д. № 32/2013 г. и връща делото за ново разглеждане от друг състав на Военно-апелативния съд от съдебно заседание. Настоящето решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: