8
Р Е Ш Е Н И Е
№143
гр. София, 05 юли 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на петнадесети юни 2016г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА
РУМЕН ПЕТРОВ
при секретаря ............М. ПЕТРОВА.......................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........М. МИХАЙЛОВА................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 528/2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по жалби на защитниците на подсъдимия А. Н. Т. срещу въззивно решение № 42, постановено на 22.02.2016г. от Апелативен съд - Пловдив по ВНОХД № 4/2016г., с което е била изменена първоинстанционната присъда по делото.
С първоинстанционната присъда № 103, постановена от Окръжен съд - Пловдив на 27.11.2015г. по НОХД № 1995 по описа за 2015г., подс. А. Т. е бил признат за виновен в това, че на 05.10.2014г. в [населено място], като непълнолетен, но като е могъл да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си, при управление на МПС – лек автомобил БМВ, е нарушил правилата за движение по чл.5 ал.1 т.1, чл. 20 ал.1, чл.21 ал.1 и чл.150 от ЗДвП; чл.3 т.1 и т. 2, чл.5 от ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице, а именно на Г. Р. Т., Н. В. Г. и Д. П. В., като е управлявал МПС без да има необходимата правоспособност за това, поради което и на основание чл.343 ал.3 пр.5 и пр.7 б.„б“ пр.1 вр. ал.1 б.„в“ вр. чл.342 ал.1 вр. чл.63 ал.1 т.3 вр. чл.2 ал.1 и ал.2 вр. чл.58а ал.1 НК и чл.372 ал.2 от НПК го осъдил на една година и шест месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим в поправителен дом.
С атакуваното въззивно решение присъдата на ОС – Пловдив е била изменена в наказателно-осъдителната й част, като подс. А. Т. е признат за невинен и оправдан по отношение на първоначалното обвинение за допуснати нарушения на правилата за движение по чл.5 ал.1 т.1 от ЗДвП, както и на тези от ППЗДвП. В останалата й част присъдата е била потвърдена.
Касационните жалби релевират касационен довод по чл.348 ал.1 т.3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като е отказано приложението на института на условното осъждане. В жалбата на адв. Х. Х. е посочено, че във въззивния съдебен акт не е отчетена личността на непълнолетния подс. Т.. Изразява се несъгласие с възприетите отегчаващи обстоятелства - броят на жертвите и несъобразената скорост. Защитникът намира, че не са отчетени в достатъчна степен смекчаващите отговорността обстоятелства, които доминират и поради това е наложено явно несправедливо наказание.
В жалбата на другия упълномощен защитник на подс. Т., адв. С. Х., заявеното касационно основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК също се обосновава с подценяване на смекчаващите обстоятелства, каквито според жалбоподателя са самопризнанието и съжалението за стореното от неговия подзащитен, ниската обществена опасност на дееца, обстоятелството, че деянието е непредпазливо, последващото поведение на дееца и отношението му към престъпния резултат, позитивните характеристични данни, липсата на наказания за нарушения на ЗДвП, безукорен начин на живот на подсъдимия, отсъствието на предходни осъждания на подсъдимия.
И с двете жалби се прави искане за изменение на въззивното решение, като касационната инстанция приложи чл.66 НК.
Подсъдимият, редовно призован, участва в съдебното заседание пред касационната инстанция. Представлява се от упълномощените си защитници адв. С. Х. и адв. Х. Х..
Пред касационния съд адв. Х. поддържа жалбата с изложените в нея съображения. С оглед на индивидуалната превенция, набляга на положителната характеристика на неговия подзащитен – завършил XI клас, предстои му още една учебна година, няма наложени наказания за нарушаване на дисциплината, проявява интерес към предмети, които са му в професионалната подготовка. Моли за изменение на въззивното решение с прилагане на чл.66 НК.
Другият защитник, адв. Х., също моли за прилагане от касационната инстанция на института на условното осъждане. Счита, че когато са решавали въпроса за вида и размера на наказанието предходните съдебни инстанции са се ръководили от абстрактното значение на генералната превенция и са игнорирали личната, и тъй като не са били констатирани отегчаващи обстоятелства за такава е била приета самата правна квалификация на престъплението. Поставя акцент върху непълнолетието на подзащитния му към момента на извършване на деянието, най-характерно за което е, че представлява преход на биологичното съзряване, предполагащо по-снизходително третиране при индивидуализацията на наказанието. Според защитника на подсъдимия тежестта на резултата не е пречка за приложението на чл.66 НК. В подкрепа на доводите си в рамките на пледоарията пред касационния съд цитира съдебна практика на ВС – решение № 826/05.08.1989г. Представя и писмена защита.
Подсъдимият А. Т. изразява съгласие с казаното от защитата. Иска да се измени наказанието, за да завърши образованието си.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбите и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила, тъй като предходните съдебни инстанции правилно са обсъдили всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и са приели, че определеното наказание следва да бъде изтърпяно ефективно.
В последната си дума пред съда подсъдимият изразява съжаление за случилото си.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното:
Жалбите на подсъдимия са неоснователни.
С оглед разпоредбата на чл.63 ал.1 т.3 от НК непълнолетието на подс. Т. е наложило предвиденото за деянието наказание да бъде редуцирано. Направеното преди да започне съдебното следствие по общия ред, в присъствие на упълномощения му защитник и след негово изрично искане, признание от подсъдимия изцяло на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил за тях да не се събират доказателства, с пълното съзнаване на последиците от своето изявление, е обусловило провеждане на първоинстанционното производство по реда на Глава двадесет и седма от НПК – чл.371 т.2 от процесуалния закон и налагане на наказание по правилата на чл.58а ал.1 от НК.
Почти всички доводи за явна несправедливост на наложеното на подс. Т. наказание са правени от защитниците на подс. Т. и пред въззивната инстанция /от адв. С. Х. в рамките на въззивната жалба, от адв. Х. Х. – в пледоарията пред въззивния съд/, която законосъобразно ги е оставила без уважение. Апелативният съд е изразил съгласие с отчетените обстоятелства, влияещи на наказателната отговорност на подсъдимия, а именно че наказанието следва да бъде определено при превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. В тази връзка, въззивният съд е констатирал, че обосновано първата инстанция е отчела причинената смърт на три млади момчета, надхвърляща квалифициращото обстоятелство за смърт „на повече от едно лице“, едновременното засягане с поведението на подсъдимия на две квалифициращи обстоятелства на чл.343 ал.3 НК, нехайното му и безотговорно поведение, както и надвишаването на скоростта на автомобила със 75 км/ч над допустимата за населено място. Като смекчаващи отговорността обстоятелства контролираната инстанция е отчела формалното самопризнание и съжаление за стореното.
Изложените аргументи от апелативния съд за необходимост от реалното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода се споделят и от тази инстанция. Личността на дееца, чиято обществена опасност по принцип не е висока, в конкретното престъпление е разкрила белезите на явно дръзко незачитане на правилата за движение, изразило се в поведението на подсъдимия при управление на превозното средство без правоспособност, поемайки отговорността за чужд живот, нарушенията, които е допуснал на правилата за движение, обстоятелството, че е управлявал МПС със скорост около 75 км/ч над максимално разрешената от закона за движение в населено място, сочат на отношение към общественоопасния резултат, граничещо със самонадеяност и безразличие към опазване живота и здравето на другите участници в движението и в частност безопасността на пътниците в управлявания от подсъдимия автомобил. Правилно, като отегчаващи отговорността обстоятелства, въззивният съд е отчел високата степен на обществена опасност на извършеното деяние, осъществено при наличие на две квалифициращи го обстоятелства, довело до внезапната, ненавременна и неестествена смърт на три млади момчета на възрастта на подсъдимия - пострадалите Г. Т., Н. Г. и Д. В., които нямат никакъв принос за настъпване на съставомерните вредни последици. Настъпилата в резултат на деянието смърт на три лица надхвърля законовите изисквания за минимален брой пострадали, поради което правилно, в контекста на високата обществена опасност на деянието, е отчетена като отегчаващо отговорността обстоятелство.
Данните за личността на подс. Т., върху които акцент поставя защитника му, адв. Х., също не мотивират приложение на института на условното осъждане. Правилно контролираната инстанция се е съгласила с квалификацията на първоинстанционния съд, че направеното от подсъдимия самопризнание е "формално". Макар и да не е посочено изрично, се има предвид самопризнанието на подс. Т. в хода на досъдебното производство, когато е обяснил, че признава вината си, но не може да обясни подробности за случилото се, а не това в рамките на диференцираната процедура, по което е разгледано делото /чл.371 т. 2 от НПК/, тъй като последната предполага наличие на самопризнание на подсъдимия по отношение на фактите на обвинението. Въпросното самопризнание на подсъдимия от досъдебното производство не е допринесло за своевременното разкриване на престъплението. По отношение на довода за ниската обществена опасност на извършителя вече беше посочено, че в конкретния случай тя е завишена. Последващото поведение на дееца и отношението му престъпния резултат вече е отчетено като смекчаващо отговорността обстоятелство с оглед изразеното съжаление от подсъдимия за случилото се.
В подкрепа на изложеното за явна несправедливост на наказанието, в касационната жалба на адв. Х. и представената от него писмена защита се цитира монографията на Б. С. „Непълнолетният и престъплението“ (изд. Наука и изкуство – 1984г., стр. 30). В тази връзка касационният съд намира да отбележи, че непълнолетието на дееца е отчетено от законодателя с оглед законодателната редукция, така че няма законово основание същото да бъде взето предвид отново като смекчаващо обстоятелство. Само за изчерпателност следва да се каже, че видно както от увода, така и след запознаване в цялост с горепосочения научен труд, анализът в него е посветен на умишлените убийства, извършени от непълнолетни.
Независимо от това, ВКС не оспорва обстоятелството, че личността на всеки непълнолетен се характеризира с някои особености, присъщи на прехода от младежка възраст към съзряване. В този период поведението на непълнолетните може да е продиктувано от импулсивни реакции и недостатъчно обмисляне на тяхното действително обществено значение. Възможни са прояви на недооценъчност на поведението и неговата морална укоримост. При подсъдимия Т., който към момента на деянието се е намирал към горната граница на непълнолетието - бил е навършил шестнадесет години, съдебно-психиатричната експертиза /л. 93-102 от дос. производство/ е констатирала емоционална и личностова незрялост, характерна за възрастовата му група, но не в по-голяма значимост от обичайната за такива лица. Нивото на социалното му съзряване е било адекватно. Самооценката му е неустойчива и зависи от мнението на значими за него личности. В същото време експертното заключение не е констатирало в периода около и след деянието подсъдимият да е бил с понижен самоконтрол под влияние на определени фактори и да е бил затруднен да се противопостави на външно влияние и натиск в предприемане на действия. Подсъдимият, макар и непълнолетен, не е бил лице с ограничени интелектуални способности, които да са му пречели да оцени адекватно ситуацията, в която поставя себе си и приятелите си, и да предвиди в пълна степен последиците от поведението си. То е било определено от преценката на конкретната ситуация, а качеството на волевите му актове е било съхранено. Поради това настоящият състав прие, че възрастовите особености при подсъдимия Т. не са по-значими от обичайните за такива лица, поради което и не налагат по-голямо снизхождение от това, което законодателят е предвидил чрез редукцията на наказанията за непълнолетните по смисъла на чл. 63 от НК.
Защитата на подсъдимия посочва също и позитивни характеристични данни, липса на нарушения на ЗДвП, безукорен начин на живот, отсъствие на предходни осъждания, които според нея са причина да се измени въззивното решение и да се приложи чл.66 ал.1 от НК. Изложените на л. 36 - 37 от въззивния съдебен акт аргументи от апелативния съд за необходимост от реалното изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода се споделят и от настоящата инстанция. Макар и подсъдимият да е млад човек, на когото предстои бъдеща житейска реализация и по отношение на него да са налице материалноправните предпоставки за приложение на института на условното осъждане /наказание лишаване от свобода до три години и лицето да не е осъждано на лишаване от свобода за престъпление от общ характер/, те не могат да са единствените критерии за справедливост на наказанието и за постигане на визираните в чл. 60 от НК специфични спрямо непълнолетните лица цели, както и за целесъобразността на приложението на чл.66 от НК. По отношение на доводите, че подсъдимият е бил ученик в XI клас и му остава още една учебна година, за да завърши образованието си, изтъкнато и в защитните думи на самия подс. Т. пред касационната инстанция, настоящият състав счита, че изтърпяването на ефективно наказание лишаване от свобода няма да попречи на лицето да се дипломира, макар и не в училището, в което досега е учил. Това не е обстоятелство, което да мотивира отмяна на отказа на контролираната инстанция да постанови условно осъждане, тъй като възможността лишените от свобода да получат образование, обучение или квалификация е изрично уредена в Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража и в Правилника за прилагане на същия. В Закона за предучилищното и училищното образование (нов, обн., ДВ, бр.79 от 13.10.2015г., в сила от 01.08.2016г.) са налице изрични разпоредби за това, че в местата за лишаване от свобода се откриват училища за обучение на лишени от свобода лица, като в тях се организира и провежда обучение за придобиване на основно и средно образование. Правото на образование е конституционно закрепено в чл.53 от основния закон, както и прокламирано в чл.2 от Допълнителен протокол към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, в сила за Република България (ратифициран със закон, приет от НС на 31.07.1992г. - ДВ, бр.66 от 14.08.1992г., в сила от 07.09.1992г., изм., ДВ, бр.137 от 20.11.1998г., в сила от 01.11.1998г.). Обучението и професионалната квалификация на лишените от свобода лица, в контекста на чл.60 от НК, както и на чл.10 от Международния пакт за граждански и политически права (в сила за България от 23.03.1976г.) е част от поправянето на осъдените и социалното им превъзпитание, както и подготвянето им за обществено-полезен труд.
Не могат да бъдат възприети и съжденията на защитата на подсъдимия, че след като и чл.36, и чл.66 ал.1 НК поставят на първо място постигане чрез наказанието на специално-превантивните му цели, то генерално-превантивните такива са едва ли не без значение. Налагането на наказание на непълнолетни лица има свои специфични цели, посочени в чл. 60 от НК, но те не изключват и целите на всяко наказание, насочени към останалите потенциални извършители на подобен род престъпления. Индивидуалните цели на наказанието трябва умело и премерено да бъдат съчетани с генералните превантивни мерки, относими към сходния на подсъдимия кръг лица. Непредпазливите престъпления по транспорта рязко се отличават сред останалите непредпазливи престъпления със своята масовост и отдавна са обект на по-специално внимание и наложила се далеч по-голяма строгост при санкционирането им в сравнение със сродните им деяния. Строгостта е още по-оправдана тогава, когато деецът съзнателно се е поставил в невъзможност да реагира адекватно на динамиката в пътната обстановка, каквато адекватна реакция е изключена при движението с изключително висока скорост и без притежаването на свидетелство за правоуправление, което се дължи на обстоятелството, че лицето никога не е преминавало курс по обучение за управление на МПС. Изключително високата степен на обществена опасност на извършеното от подс. Т. престъпление, преценена като такава не само и не толкова с оглед на предвидената за него санкция, колкото от многократната и ежедневна повторяемост на тези престъпления с крайно негативни последици за всеки пострадал, за неговите близки и за обществото ни като цяло, изключват прилагането на условното осъждане само поради това, че деецът е млад човек, с чисто съдебно минало, положително характеризиран и показал разкаяние. С оглед причинения тежък резултат – смърт на трима младежи, и всичко изложено дотук настоящият състав на касационната инстанция намира че превъзпитанието на подсъдимия и подготвянето му за обществено-полезен труд не може да бъде постигнато чрез условното му осъждане. Необходимо е едно по-интензивно въздействие върху извършителя с ефективно изпълнение на наложеното наказание лишаване от свобода, посредством което биха се реализирали специфичните цели на наказанието.
Във връзка с цитираното от адв. Х. решение № 826 от 05.08.1969г. по н.д. № 722/1969г. на ВС, III н.о. /а не от 1989г., както е посочил този защитник; публикувано в сборник "Съдебна практика на ВС на НРБ - Наказателна колегия 1969", изд. Наука и изкуство, 1970г./, както правилно е посочено в бележка под линия 1 на л. 37 /гръб/ от въззивното решение въпросната съдебна практика е неотносима към преценката за приложимостта на чл. 66 при пътнотранспортно произшествие в конкретния случай, тъй като се отнася до прегазване на пиян пешеходец, при значително съпричиняване от страна на последния.
Предвид на изложеното, не е налице основание за намеса на касационния съд във въззивното решение, тъй като наложеното наказание не е несправедливо, и съдебният акт следва да бъде оставен в сила.
С оглед на това и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 42/22.02.2016г., постановено от Апелативен съд – Пловдив по ВНОХД № 4/2016г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.