8 Р Е Ш Е Н И Е № 408 гр. София, 13 февруари 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЮРИЙ КРЪСТЕВ ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ГАЛИНА ЗАХАРОВА при секретар ..……………. КРИСТИНА ПАВЛОВА …...……… и с участието на прокурор …………… АНТОНИ ЛАКОВ …………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 1288/2014 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искане на осъдения А. С. Ф. за възобновяване на НОХД № 648/2013 г. по описа на районен съд – гр.Ловеч, отмяна на постановената по него осъдителна присъда и оправдаване на осъдения. В искането на осъденото лице са релевирани твърдения за наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Молителят твърди, че по делото нямало нито едно доказателство в подкрепа на обвинителната теза, че е участвал в инкриминираното престъпление. Той имал алиби, тъй като към момента на извършване на деянието не бил в [населено място], а работел в [населено място], което обстоятелство било потвърдено от свидетелите по делото. Техните показания от досъдебното производство били прочетени на основание чл. 281, ал. 1 от НПК, въпреки че свидетелите се отрекли от тях и обяснили защо и при какви обстоятелства са дали показанията си. В нарушение на чл. 281, ал. 8 от НПК искателят бил осъден единствено въз основа на прочетените свидетелски показания. Съдът не отговорил на възраженията на подсъдимия, с което допуснал съществено процесуално нарушение, постановявайки решение без мотиви. Съществени нарушения били допуснати още при изготвянето на обвинителния акт, тъй като в нарушение на чл. 55 от НПК деянието на молителя не било индивидуализирано по време, място и начин на извършване. Присъдата била и несправедлива, защото искателят бил осъден, без да е извършил каквото и да е престъпление. В съдебно заседание на касационната инстанция осъденият А. Ф. и неговият защитник адв. М. молят искането за възобновяване да бъде уважено. Защитникът поддържа изложените в искането доводи и представя писмени бележки с допълнителни съображения. Представителят на ВКП дава заключение, че искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делата, намери за установено следното: С присъда № 6 от 20.01.2014 г. по НОХД № 648/2013 г. Ловешкият районен съд, НК, 8 състав, е признал подсъдимия А. С. Ф. за виновен в това, че за времето от 10.11.2012 г. – 01.12.2012 г. в [населено място], в съучастие като съизвършител с В. Р. Н., Р. Р. Н. и Д. С. Ф., при условията на продължавано престъпление и повторност в немаловажен случай, чрез разрушаване на преграда, здраво направена за защита на имот и използване на техническо средство, противозаконно присвоил чужди движими вещи (500 литра котелно гориво) на обща стойност 560 лева от владението на В. В. с намерение противозаконно да го присвои, поради което и на основание чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр. 2, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор. На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение наложеното на подсъдимия А. Ф. наказание една година лишаване от свобода по споразумение № 36/18.02.2010 г. по НОХД № 292/2010 г. по описа на РС – гр.Ловеч, в сила от 18.02.2010 г., което наказание да бъде изтърпяно при първоначален строг режим в затвор. Със същата присъда подсъдимите В. Р. Н., Д. С. Ф. със съгласието на майка му Р. Б. Ш., А. С. Ф. и Р. Р. Н. са били осъдени на основание чл. 45 от ЗЗД да заплатят на гражданския ищец В. В. обезщетение за претърпени от престъплението имуществени вреди в размер на 560 лева, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК в тежест на подсъдимите са били възложени направените по делото разноски, както и заплащането на държавна такса върху уважения граждански иск в размер на 50 лева. С решение № 80 от 30.06.2014 г. по ВНОХД № 122/2014 г. по описа на Ловешкия окръжен съд първоинстанционната присъда е била потвърдена по отношение на искателя А. Ф.. Решението на Ловешкия окръжен съд от 30.06.2014 г. не е подлежало на касационно обжалване, като искането на осъдения А. Ф. за възобновяване на наказателното дело е внесено на 09.07.2014 г., поради което ВКС намира, че е допустимо – подадено от процесуално легитимирана страна по чл. 420, ал. 2 от НПК в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок срещу акт, подлежащ на възстановяване съгласно чл. 419, ал. 1 от НПК. Разгледано по същество, искането на осъдения А. С. Ф. за възобновяване е неоснователно. При осъществения съдебен контрол настоящият състав на ВКС не констатира наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при разглеждането и решаването на въззивното дело. Макар в искането да е посочено, че се претендира възобновяване на наказателното производство по първоинстанционното НОХД № 648/2013 г. по описа на Ловешкия районен съд, настоящият състав на ВКС ще изследва наличието на релевираните основания за възобновяване при осъществената от контролната инстанция дейност, отчитайки принципното положение, че когато се иска възобновяване на наказателно производство, по което са постановени съдебни актове от първата и въззивната инстанции, на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи въззивният съдебен акт. При проверката на атакувания съдебен акт касационният съдебен състав не се съгласява с изтъкнатите от молителя доводи за допуснати съществени процесуални нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Неоснователно е залегналото в искането на осъдения А. Ф. възражение за неяснота и непълнота на обвинителния акт, въз основа на който е било образувано съдебното производство по обвинението срещу осъдения. Липсват твърдените от молителя пропуски в съдържателната част на внесения срещу него и съучастниците му обвинителен акт, които да препятстват възможността му да разбере в какво точно е обвинен. В обстоятелствената част на обвинителния акт са очертани в необходимия и достатъчен обем фактите, обуславящи престъпната съставомерност на поведението на осъдения, надлежно са посочени времето, мястото, изпълнителното деяние, механизма на извършване на престъплението, вредоносните последици, както и представното съдържание на дееца. Посочено е, че за времето от 10.11.2012 г. до 01.12.2012 г. четиримата съучастници, вкл. и молителят А. Ф., са проникнали в страдата на бившия завод „Б.”, собственост на [фирма] – Л., в [населено място], [улица]. С метален прът подсъдимият Д. Ф. деформирал бравата и металната шина на заключена метална врата и успял да я отвори. Четиримата влезли в складово помещение, в което собственикът В. В. съхранявал котелно гориво в цистерна и варели. Извършителите наточили гориво в налични съдове с намерение да го продадат. За тази цел А. Ф. се обадил по телефона на св. С. М. и му обяснил, че разполага с гориво за продажба, като му обещал възнаграждение от 0.10 лева за всеки пласиран литър. С. С. М. се съгласил и се свързал със св. М. Т., който приел да закупи горивото за цена 1.30 лева на литър. При тези договорки обвиняемите в продължение на няколко дни изнесли от помещението на бившия завод и продали на св. Т. общо 500 летра от котелното гориво, а на св. М. била заплатена обещаната комисиона. С посочването на така описаните твърдения на прокурора в обвинителния акт задължението на обвинителната власт да формулира ясно и недвусмислено предмета на доказване по делото от гледна точка на извършеното престъпление и участието на обвиняемия в него е изпълнено. Няма основания да се претендира неяснота на обвинението с оглед начина на определяне на времевите рамки на обвинението „от 10.11.2012 г. до 01.12.2012 г.”. Съгласно принципните положения, застъпени в ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС (т.4.1. и т.4.2.), конкретизацията на престъпното деяние действително задължително изисква посочване на времето на извършването му. Темпоралната характеристика на деянието е негов необходим реквизит, включващ максимално възможна и точна установеност на момента на престъплението по дни, месец, година. В случаите обаче, когато точният момент на деянието не може да се установи прецизно, времето на престъплението може да се посочи и като обобщен период. За законосъобразното гарантиране на правото на защита на обвиняемия е необходимо да не се допускат недопустимо широки времеви рамки на обвинението, които не предоставят никаква конкретна и точна информация за времето на деянието и блокират възможностите за адекватна защита. А разглежданият случай не е такъв – независимо от посочения по-обширен обобщен период, през който е била осъществена продължаваната престъпна дейност на извършителите, без обективно да могат да бъдат уточнени конкретните дати, времето на престъплението все пак е посочено достатъчно ясно. То е уточнено е във времеви период с разумна продължителност от около 20 дни, който не препятства защитата на осъдения и не го поставя в недопустимо положение да се защитава срещу практически неопределени периоди с дълготрайност от месеци и години. С искането за възобновяване са отправени неоснователни претенции за недостатъци на съдържанието на въззивното решение на Ловешкия ОС. Обективният прочит на атакувания съдебен акт не дава основание да се приеме, че поставените на вниманието на второинстанционния съд оплаквания на осъдения А. Ф. срещу първоинстанционната присъда са били пренебрегнати и не са получили отговор. От залегналите в мотивите съображения е видно, че отделните възражения са обсъдени в контекста на цялостната доказателствена съвкупност, като са посочени основанията, въз основа на които са преценени като неоснователни. С оглед на това касационната инстанция счита, че изложената от окръжния съд аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава осъдения от възможността да разбере недвусмислено изразената воля на въззивния състав. Този съд, както и първоинстанционният, са изпълнили процесуалните си задължения за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, относими към главния факт от предмета на доказване в процеса. Доказателствените материали не са анализирани едностранчиво, превратно или в разрез с правилата на формалната логика. При решаването на въпроса дали осъденият е извършил инкриминираните му деяния доказателствената съвкупност е била анализирана внимателно. Въпреки че в хода на първоинстанционното съдебно производство, основният свидетел С. М. е променил показанията си от досъдебното производство, съдилищата са успели да пресъздадат максимално подробно картината на случилото се. При тези констатации относно процесуалната дейност и на двете съдебни инстанции по фактите, релевираните в искането за възобновяване на осъдения А. Ф. претенции за допуснати процесуални нарушения при разкриването на обективната истина обективират единствено субективното му несъгласие с отхвърлянето на лансираната от него защитна версия и с осъждането му, което не е законово основание за ревизия на проверявания въззивен съдебен акт. Неоснователно е възражението, че първоинстанционният съд в нарушение на чл. 281, ал. 1 от НПК е прочел показанията от досъдебното производство на свидетеля очевидец С. М., който по инициатива на искателя е посредничил между подсъдимите и купувача св. М. Т. при продажбата на горивото. В съдебно заседание на 12.11.2013 г. (гърба на л. 87 от НОХД № 648/2013 г. на Ловешкия РС) показанията на св. С. М. от досъдебното производство са били прочетени на основание чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 1 от НПК. Налице са били всички предпоставки за използване на посочената процесуална техника при изясняването на действителната фактическа обстановка, тъй като между показанията на този свидетел, дадени на досъдебното производство, и депозираните от него в съдебно заседание, обективно има съществени противоречия досежно обстоятелствата за участието на осъдения А. Ф. в престъплението – разговорите му със свидетеля за намирането на купувач за горивото, изнасянето на стоката от завода, предаването й на купувача св. М. Т., цялостната роля на осъдения при извършване на престъплението. Освен това всички страни, включително искателят А. Ф. и неговият защитник адв. М., са декларирали съгласието си за прочитане на показанията на свидетеля. Съдебните инстанции не са допуснали процесуално нарушение, като са кредитирали показанията на св. М. от досъдебното производство. Съществената промяна в съдържанието на свидетелските показания в двете фази на процеса и декларацията на свидетеля, че поддържа дадените пред съда изявления не заличават автоматично доказателственото значение на показанията му от досъдебното производство, щом те са законосъобразно приобщени към доказателствения материал. В такива случаи за съда възниква задължението внимателно да анализира и провери както непосредствено депозираните пред него свидетелски показания, така и тези от досъдебното производство, да установи кои от тях са истинни и да изясни причините за противоречията. Именно по този законосъобразен начин са процедирали съдебните инстанции в разглеждания казус, като са кредитирали показанията на св. М. от досъдебното производство с убедителни съображения за кореспонденцията им с останалите доказателствени материали – с показанията на св. М. Т., св. Г. В., св. В. В., приобщените обяснения от досъдебното производство на подсъдимите Д. Ф., В. Н. и Р. Н., протоколите за претърсване и изземване, експертните заключения и други, подробно изброени на л. 67 от ВНОХД № 122/2014 г. на Ловешкия ОС. Позицията на свидетеля е обяснена с очевидното му намерение да обслужи защитната теза на молителя Ф.. Във връзка с кредитираните показания на св. М. от досъдебното производство следва да се отбележи още, че искателят без основание се позовава на забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК. Съгласно тази норма осъдителната присъда не може да се основа само на показания, прочетени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК, а в настоящия случай показанията на св. М. са били приобщени на основание чл. 281, ал. 5 от НПК. От друга страна, те съвсем не са единственият източник на обвинителни доказателства срещу осъдения. Както вече бе отбелязано, по делото съществуват в достатъчен обем други доказателствени материали със съществено значение, върху които инстанциите по фактите убедително са основали категоричните си осъдителни изводи. Именно въз основа тях лансираната от осъдения версия за отсъствието му от [населено място] е била отхвърлена като недостоверна защитна теза, в каквато насока въззивният съд е изложил достатъчно конкретни и състоятелни аргументи на стр. 7 и стр. 8 от въззивното решение. В писмените си бележки защитникът на осъдения неоснователно оспорва процесуалната законосъобразност на приобщаването към доказателствената съвкупност на дадените от подсъдимите Д. Ф., В. Н. и Р. Н. обяснения от досъдебното производство, като твърди, че се отнасяли до повдигнатото обвинение на друг подсъдим – осъдения А. Ф., поради което не е следвало да бъдат четени с оглед липсата на съгласие за това. Видно от протокола от проведеното на 20.01.2014 г. съдебно заседание (гърба на л. 123 от ВНОХД № 122/2014 г. на Ловешкия ОС), подсъдимите Д. Ф., В. Н. и Р. Н. са отказали да дадат обяснения пред съда, поради което по искане на прокурора дадените от тях на досъдебното производство обяснения са били прочетени на основание чл. 279, ал. 2, вр. ал. 1, т. 4 от НПК (л. 124 и гърба му от ВНОХД № 122/2014 г. на Ловешкия ОС). Защитникът на осъдения неправилно счита, че приобщаването на обясненията им от досъдебното производство е допустимо единствено със съгласието на четвъртия подсъдим – молителя А. Ф.. Специалните изисквания на чл. 279, ал. 3 от НПК (изпълнение на задължението на съда да разясни на подсъдимия последиците от прочитането на обясненията и необходимост от деклариране на съгласие на подсъдимия) са приложими не при всички случаи, когато се касае до обяснения, отнасящи се до повдигнатото обвинение на друг подсъдим, дадени по същото дело в присъствието на защитник пред орган на досъдебното производство. Тези предпоставки са необходими само в хипотезите на прочитане на обясненията при условията на чл. 279, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. В разглеждания казус, макар и обясненията на подсъдимите Д. Ф., В. Н. и Р. Н. да се отнасят до повдигнатото против осъдения А. Ф. обвинение, те са били прочетени от съда при условията на чл. 279, ал. 1, т. 4 от НПК. При тази хипотеза дадените в присъствието на защитник пред орган на досъдебното производство обяснения на обвиняемия се приобщават на основание чл. 279, ал. 2, пр. 1 от НПК, като приложението на института не е в зависимост от съгласието на подсъдимия. В заключение, посочените дотук аргументи обуславят категорична констатация, че вътрешното убеждение на съдилищата при установяване на приетата от тях фактология на деянието е правилно формирано и убедително мотивирано съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Щом не са допуснати процесуални нарушения при осъществяването на конкретните действия на съдебните инстанции по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото, вътрешното им убеждение не може да бъде оспорено, нито заместено. Касационният съдебен състав не констатира наличието на претендираното от искателя А. Ф. касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, мотивирано единствено с голословното твърдение, че не е извършил инкриминирано му престъпление. В пределите на установените и доказани фактически положения първоинстанционният и въззивният съд са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно и в съгласие с практиката на ВКС е прието, че поведението на осъдения от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 195, ал. 1, т. 3, пр. 1, т. 4, пр. 2, т. 7, вр. чл. 194, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 28, ал. 1 от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд на стр. 6 от мотивите на атакуваното решение почиват на вярно разбиране на закона, изведени са в съгласие с практиката на ВКС и изцяло се споделят от настоящия съдебен състав. ВКС не констатира и явна несправедливост на наложеното на осъдения А. Ф. наказание две години лишаване от свобода. Видно от съдържанието на искането за възобновяване, релевираното от осъдения касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е базирано отново на неприемливия довод, че е наказан за престъпление, което не е извършил. С искането не са отправени други конкретни възражения, които ВКС да обсъди. Може само да се подчертае, че наказанието на осъдения е определено при значителен превес на смекчаващите обстоятелства в размер, близък до специалния минимум на санкционната част на разпоредбата на чл. 195, ал. 1 от НПК. Така индивидуализирано, наказанието се явява справедливо и съразмерно на обществената опасност на извършеното престъпление и личната обществена опасност на осъдения. С оглед изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави без уважение като неоснователно искането на осъдения А. С. Ф. за възобновяване на ВНОХД № 122/2014 г. по описа на Ловешкия окръжен съд и отмяна на постановеното по него решение № 80 от 30.06.2014 г., в частта, с която е била потвърдена присъда № 6 от 20.01.2014 г., постановена по НОХД № 648/2013 г. по описа на Ловешкия районен съд, досежно обвинението на искателя. Водим от горното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения А. С. Ф. за възобновяване на ВНОХД № 122/2014 г. по описа на Ловешкия окръжен съд. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.