Р Е Ш Е Н И Е № 89 гр. София, 24 март 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на пети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ МИНА ТОПУЗОВА при секретаря……...….Аврора Караджова….......……и в присъствието на прокурора….....….........Тома КОМОВ….......….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 2371 по описа за 2013 г. Производството е образувано по касационна жалба на адв. Д. – служебен защитник на подсъдимия М. М. М. срещу въззивна присъда № 350 от 14.11.2013 г., постановена по внохд № 3994/13г. на Софийски градски съд, НО – ХVІІ въззивен състав. Със същата присъда е отменена първоинстанционната присъда по нохд № 24460/11г. на Софийски районен съд, НО – 97 с-в. В жалбата се релевира касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Твърди се, че поведението на подсъдимия е било правомерно и не е осъществен състав на престъпление от обективна и субективна страна. Излагат се доводи, че праводателят по сделката за прехвърляне на дялове от търговското дружество не е имал право да прехвърля лизингово имущество, поради което се налага извод, че подсъдимият е владял имуществото без правно основание. В допълнение към жалбата се навеждат съображения, че с прехвърлянето на дяловете на дружеството подсъдимият М. не е извършил разпореждане с вещите, което сочи на нереализиран от обективна страна състав на престъпление. Извършването на действия с една и съща правна природа от страна св. Х. и от страна на подсъдимия, според защитника подкрепя тезата за правомерност на поведението на М.. Пред касационния съд жалбата се поддържа от адв. Д. със същите доводи, като се настоява за постановяването на оправдателна присъда. Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на подадената жалба. Счита, че подсъдимият е извършил обсебване в големи размери, като се е разпоредил с процесните вещи без съгласието на собственика. Подсъдимият М., редовно призован, не се явява в заседанието на касационния съд. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда от 11.06.2012г., постановена по нохд № 24460/11г. по описа на Софийски районен съд, НО - 97 с-в,, подсъдимият М. М. М. бил признат за невинен в това, че в периода 03.08.2009г. – 18.08.2009г. в [населено място] противозаконно присвоил чужди движими вещи на обща стойност 453 500 лв., собственост на [фирма], които владеел по силата на договор за лизинг, като обсебването е в големи размери, поради което и на основание чл.304 от НПК бил оправдан по повдигнатото му обвинение по чл.206, ал.3, пр.1 във вр. с ал.1 от НК. По протест на прокурор от Софийска районна прокуратура срещу оправдаването на подсъдимия, било образувано внохд № 3994/13г. на Софийски градски съд, НО – ХVІІ въззивен с-в. С присъда № 350 от 14.11.2013 г. присъдата на първоинстанционния съд била отменена и постановена нова, с която подсъдимият М. бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение по чл.206 ал.3, пр.1 във вр. с ал.1 и чл.58а, във вр с чл.55, ал.1, т.1от НК, за което му било наложено наказание от една година и шест месеца „лишаване от свобода”, изпълнението на което било отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия било възложено заплащането на направените разноски по делото. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: Жалбата на подсъдимия е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Делото в първоинстанционния съд е протекло при условията на съкратено съдебно следствие по чл.371 т.2 от НПК, като подсъдимият признал изцяло фактите по обвинението. Принципно е вярно изразеното от защитата становище, че признаването на фактите не означава признаване на вина. Признанието на фактите от страна подсъдимия е подкрепено от събрания на досъдебното производство изобилен доказателствен материал. Анализът на доказателствата, извършен от въззивния съд, го е мотивирал да приеме, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна престъпление по чл.206, ал.3 от НК. Изложените в мотивите на въззивната присъда доводи от правна страна се споделят от касационния съд. Тезата на защитата, че подсъдимият не е владеел лизинговите автомобили или че не ги е владял на правно основание няма как да бъде споделена. Към момента на прехвърлянето на собствеността върху [фирма] от св. Х. на подсъдимия М., е съществувал сключен договор за лизинг по силата на който търговското дружество е получило автомобилите от лизингодателя, на когото се е задължило да плаща месечни вноски. В случая няма промяна в страните по договора, а единствено собствеността на дружеството – лизингополучател се е сменила. Придобивайки цялата част от капитала на дружеството [фирма] подсъдимият е придобил както активите така и пасивите на въпросното дружество. За разлика от въззивния съд, касационната инстанция намира, че лизинговите автомобили не представляват актив на дружеството, тъй като както преди, така и след прехвърлянето на капитала, собственик на автомобилите е продължила да бъде лизинговата компания, а задължението за плащане на месечната вноска по лизинга представлява пасив за [фирма]. Съгласно приетите за установени факти, автомобилите са били предадени за ползване на [фирма], а с отделен приемателно - предавателен протокол св. Х. е предал във фактическата власт на подсъдимия процесните автомобили. В този смисъл М. е получил автомобилите на правно основание – договор за покупко - продажба на дружествени дялове от търговско дружество с едноличен собственик, в пасивите на което е съществувало задължение за плащане на лизингови вноски, както и фактическата власт върху лизинговите автомобили. Не могат да бъдат споделени и съображенията, че поведението на подсъдимия е правомерно. Същият е продал чужди автомобили, без съгласието на собственика, като е получил продажната цена за себе си. Юридическото разпореждане на подсъдимия М. с чужди вещи, намиращи се в негова фактическа власт, като със свои, сочи на реализиран от обективна и субективна страна състав на престъпление по чл.206 от НК, като в случая с оглед стойността на предмета, е реализиран квалифицираният състав на чл. 206 ал.3, пр.1 във вр. с ал.1 от НК, с което законът е приложен правилно. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 350 от 14.11.2013 г., постановена по внохд № 3994/13г. на Софийски градски съд, НО – ХVІІ въззивен състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: