Р Е Ш Е Н И Е № 120 гр. София, 28.10.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и деветнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА БИСЕР ТРОЯНОВ при секретар ..………...…… КРИСТИНА ПАВЛОВА …...…......…… и с участието на прокурор ……………….. КАЛИН СОФИЯНСКИ ………….……........……… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 378/2019 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на подсъдимия Д. П. И. чрез защитника му адв. Е. К. и на подсъдимия К. А. К. и защитника му адв. Л. Л. срещу решение № 24 от 8.02.2019 г. на Пловдивския апелативен съд (ПАС), НО, постановено по ВНОХД № 416/2018 г. по описа на същия съд. С касационната жалба на подсъдимия Д. И. са релевирани всички касационни основания, като се претендира отмяна на атакувания съдебен акт, потвърждаващ първоинстанционната присъда, и оправдаване на подсъдимия И. по обвинението по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НПК или алтернативно – изменение на решението на ПАС с намаляване на наложеното му наказание при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК до възможния минимален размер. Касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е мотивиран с твърдения за допуснати процесуални нарушения на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК – позоваване на факти, извън рамката на обвинителния акт; изопачена интерпретация на доказателства, игнориране на доказателствени материали; липса на отговор в мотивите по редица възражения на защитника. С оглед допуснатите процесуални грешки при извеждането му е оспорен изводът, че дружеството „К. М.” О. било „капиталово”, а „К. М. и с.” О. – „оперативно” и като такова извършвало плащанията на трите фирми, включително и на българската „М. т.” Е.. В тази насока защитникът изтъква разпоредбите на Търговския закон и обстоятелствата относно самостоятелните счетоводства и сметки на дружествата, които ги определяли като самостоятелни правни субекти. Твърденията, че фирмата „К. М. и с.” О. била „оперативна”, се основавали само на гласни доказателства – показанията на свидетелите И. и Т., които обаче не могли да обяснят какво разбират под „операционна” фирма. В тази връзка били игнорирани показанията на счетоводителя св. Д., обслужващ счетоводно „М. т.” Е., извлеченията от Търговския регистър на Кралство Холандия (че и двете холандски фирми били капиталови). По делото не бил представен договор на „К. М.” О. с издателя на Е. картата, което се обяснявало с факта, че Е. картата не можела да се преотстъпва и след продажбата и пререгистрацията на товарния автомобил „Скания”, за който била издадена, тя е нямало как да се ползва, а е трябвало да се върне на картоиздателя. В мотивите на обжалвания съдебен акт нямало отговор на множество съществени за правилното решаване на делото въпроси: по какви причини били подминати фактите във връзка с дейността на свидетелите Б. и Ф. Д.; как Е. картата се е оказала у св. Б. (при положение, че според св. И. и Т. картата останала в камиона след извеждането му извън територията на РБ); обстоятелството, че по дебитната справка към продавача „Р. П. С.” холандското дружество „К. М.” О. посочило различни клиентски номера, както и че номерът на автомобила по картата бил различен от номера в дебитната справка за плащане – *** и ***, а за картата била посочена друга идентификация – „***”. Както в обвинителния акт, така и в съдебните актове, включително и при предходното разглеждане на делото, липсвали посочени конкретни факти, въз основа на които да се извлече умисълът на подсъдимия И., още повече специалната му цел при извършване на деянието. Не било обсъдено възражението на защитата за липса на субективна страна – вина на подсъдимия Д. И. при посредствено извършителство при несъзнаване на умисъла на свидетелите Б. и Ф. Д., които го мотивирали да зарежда с картата като услуга под предлог, че на св. Б. не било заплатено дължимото трудово възнаграждение, а следвало да го получи под формата на гориво със знанието на работодателя. Именно св. Б. дал на подсъдимия И. картата и му съобщил П. кода й; не подсъдимият осигурил камиона „М.”, в който било зареждано горивото; не той сменял регистрационните номера с холандски; не той подменил резервоарите на товарния автомобил с по-големи; не той пласирал горивото; не той управлявал превозното средство при зарежданията. В подкрепа на развитата теза за незнание на фактическите обстоятелства, принадлежащи към състава на престъплението, в жалбата е посочена изобилна практика на ВКС. Защитникът адв. К. е развила обстоятелствено доводи за допуснато при разглеждането на делото „фатално” нарушение на чл. 287 от НПК и оплакване за влошаване на положението на подсъдимия Д. И. по негова жалба: при липса на изменение на обвинението от прокурора по отношение на решаващи факти, посочени от въззивния съд (при първото въззивно производство). Тези фактически положения недопустимо били включени в новия обвинителен акт, изготвен при връщането на делото на досъдебната фаза, като въз основа на тях при второто съдебно производство (първоинстанционно и въззивно) съдилищата осъдили подсъдимия. Поддържа се, че делото въобще не е следвало да бъде връщано на прокурора, тъй като изменение на фактите на обвинението би могло да се осъществи само и единствено при първото първоинстанционно съдебно следствие. В тази връзка адв. К. се позовава на решение № 466/2014 г. по к. н. д. № 1867/2013 г. на ІІ н. о., ВКС, НК, както и на решение № 250/2015 по к. н. д. № 657/2015 г. на ІІІ н. о., ВКС, НК. В жалбата е инвокирано възражение за нарушение на материалния закон, дължащо се на неправилно определяне на съставомерен обективен елемент на инкриминираното престъпление измама – погрешно посочване на лицето, за което е настъпила вредата. Подсъдимият и защитникът му поддържат теза, че при формулираното първоначално обвинение (с първия обвинителен акт) за възбудено заблуждение само относно зареждания автомобил, изпълнителното деяние било довършено с факта на зареждане на горивото, поради което имущественото увреждане е следвало да е за „Р. П. С.” О., а не за „М. т.” Е. – А.. В този смисъл следвало да се съобрази обстоятелството, че картодържателят едва впоследствие заплащал закупеното гориво. Незаконосъобразен бил изводът за наличие на вреда на асеновградското дружество, тъй като се касаело за последващо изпълнение или неизпълнение на договорно поети имуществени задължения от трето лице спрямо собственика на имуществото. Приложеният Договор за Кредит на „К. М.” О. с картоиздателя на Е. картата показвал, че кредитният лимит се отпускал именно на това дружество. Посоченият начин на плащане – чрез автоматично отчисляване от банковата сметка на дължимата сума при неплащане – опровергавал приетото от въззивния съд фактическо положение, че дружеството „К. М.” О. било само капиталово. В подкрепа на алтернативно поддържания касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК са развити съображения, че в съдебните актове на предходните инстанции липсвали мотиви за наличие на основания за приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. При индивидуализацията на наказанието на подсъдимия И. не намерили адекватно отражение многобройните смекчаващи отговорността му обстоятелства: младата му възраст към момента на извършване на деянието, необремененото му съдебно минало, възстановяването на предмета на престъплението, неговият неголям размер, изключителната продължителност на наказателното производство, свързана единствено с некачествената дейност на досъдебната фаза и организационни проблеми в дейността на ПОС, при безукорно процесуално поведение на подсъдимия, предварителното му задържане за срок от три месеца, по време на което починал неговият баща, а той не бил допуснат до погребението му. Цитираните смекчаващи отговорността обстоятелства и липсата на отегчаващи такива обуславяли приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, въпреки което предходните инстанции наложили наказание дори над минимума на санкционната част на разпоредбата на чл. 209, ал. 1 от НК. В касационната жалба на подсъдимия К. К. и защитника му адв. Л. също са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като към касационната инстанция са отправени алтернативни искания: да се отменят предходните осъдителни съдебни актове на окръжния съд и апелативния съд и да се оправдае подсъдимият; да се измени обжалваното въззивно решение с оглед промяна в правната квалификация на деянието, като се приложи закон за по-леко наказуемо престъпление; да се отмени атакуваният съдебен акт и делото да се върне на въззивната инстанция за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения. Претендира се, че в нарушение на материалния закон ПОС и ПАС незаконосъобразно са квалифицирали деянието на подсъдимия К. по чл. 253, ал. 4 вр. ал. 1 от НК вместо по чл. 215, ал. 1 от НК. В жалбата на защитника обстоятелствено са изтъкнати приликите и различията между изпирането на пари и вещното укривателство (по отношение на обекта, субекта, наличието на предикатна дейност, проявните форми на изпълнителните деяния на престъпленията, субективната им страна), като са посочени и критериите за разграничаването им. Отправено е възражение, че въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение, без да вземе всички мерки за осигуряване на разкриването на обективната истина, като допуснал нарушения на процесуалните правила, визирани в чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК – превратно тълкуване на факти несъответно на събраните по делото доказателства; необсъждане на доказателствените материали и противоречията между тях. По отношение на предикатното престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, за което е осъден подсъдимият Д. И., защитникът изтъква, че за пореден път неправилно и в противоречие с доказателствата по делото било прието, че вредите били настъпили за българското търговско дружество „М.” Е.. В тази насока била кредитирана фактура от 19.04.2016 г., издадена от холандското дружество „К. М. и с.” О., за гориво, откраднато в България през м. декември 2013 г. Без доказателства за извършена цесия и префактуриране на извършената доставка на гориво както първоинстанционният, така и въззивният съд приели, че холандското търговско дружество „К. М.” О. „било „капиталова” фирма, която не извършвала разплащания, а такива се осъществявали от „оперативната” фирма „К. М. и с.” О.. В тази насока били подминати без внимание още първоначално наличните по делото писмени доказателства – писмената дебитна нота № *** и справка-преглед от ”Е. К. ЦЕНТЪР” – Н. от 13.12.2013 г., с която доставчикът „Р. П. С.”, Великобритания, фактурирал закупеното с Е.-картата дизелово гориво и е задължил за плащане дружеството „К. М.” О.. По отношение на претендираната явна несправедливост на наложеното наказание се сочи, че обжалваният съдебен акт не държал в достатаъчна степен сметка за наличните смекчаващи обстоятелства. В тази насока не били отчетени и взети предвид при индивидуализацията на наказанието, наложено на подсъдимия К. К., обстоятелствата, че причинените вреди били възстановени, чистото съдебно минало на жалбоподателя, както и продължителният срок на наказателното производство. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимите И. и К. и техните защитници адв. К. и адв. Л. поддържат подадените касационни жалби и отправените с тях искания. Представителят на ВКП счита жалбите за неоснователни и предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: Решението на ПАС е съобщено на страните по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК, като подадените от адв. К. и от подсъдимия К. К. и защитника му адв. Л. касационни жалби са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. Разгледани по същество, и двете жалби са основателни. 1. Относно процесуалното развитие на делото: На 14.11.2014 г. прокурор при ОП – Пазарджик внесъл обвинителен акт по досъдебно производство № 1641/13 г. по описа на РУ МВР – Пазарджик срещу: - обв. Д. И. – за престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от НК за това, че в периода 8.12.2013 г. – 11.12.2013г. възбудил заблуждение у К. Г., В. Р., В. В., А. И., М. Т., Д. С., че зарежда гориво в товарен автомобил марка „М.“ с рег. № *** с поставени неистински табели, а всъщност товарният автомобил, в който било заредено горивото, е бил с рег. [рег.номер на МПС] , и с това причинил имотна вреда на „М. т.” Е., представлявано от К. И., в размер общо на 7 484. 91 лв.; - обв. К. К. – за престъпление по чл. 253, ал. 4 вр. ал. 1 пр. 2 от НК за това, че на 10.12.2013 г. в [населено място], обл. П., извършил сделка – продажба на дизелово гориво от 1 500 л. по 2 лв. на стойност 3 000 лв. на Г. К., за което знаел, че е придобито чрез тежко умишлено престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, извършено от Д. И.; - обв. С. П. – за престъпление по чл. 253, ал. 4 вр. ал. 1, пр. 2 от НК за това, че на 10.12.2013 г. в [населено място] извършил сделка – продажба на дизелово гориво от 850 л. на стойност 1 745,50 лв. на А. С., за което знаел, че е придобито чрез тежко умишлено престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, извършено от Д. И.. С присъда № 19 от 12.06.2015 г. на Пазарджишкия ОС по образуваното въз основа на внесения обвинителен акт НОХД № 503/2014 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд подсъдимият Д. И. бил осъден на основание чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК на една година и шест месеца лишаване от свобода, отложено при условията на чл. 66 от НК за изпитателен срок от три години ЛС; подсъдимият К. К. бил осъден на основание чл. 253, ал. 4 вр. ал. 1 пр. 2 от НК и чл. 55, ал. 1 и ал. 3 от НК на една година и осем месеца лишаване от свобода, отложено при условията на чл. 66 за изпитателен срок от три години, а на основание чл. 253, ал. 6 от НК бил осъден да заплати 3 000 лв. равностойност на имуществото, в което е бил трансформиран предметът на престъплението дизелово гориво; подсъдимият С. П. бил осъден на основание чл. 253, ал. 4 вр. ал. 1 пр. 2 от НК и чл. 55, ал. 1 и ал. 3 от НК на една година и осем месеца лишаване от свобода, отложено при условията на чл. 66 от НК за изпитателен срок от три години, а на основание чл. 253, ал. 6 от НК бил осъден да заплати 1 745.50 лв. равностойност на имуществото, в което е бил трансформиран предметът на престъплението дизелово гориво. По жалби на подсъдимите и техните защитници било образувано ВНОХД № 330/2015 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. С решение № 194 от 21.12.2015 г. въззивният съд отменил първоинстанционната присъда по отношение на подсъдимите И. и К. (подадената от подсъдимия С. П. жалба била оттеглена в съдебно заседание на 6.10.2015 г.) и върнал делото на ОП – Пазарджик за отстраняване на съществени процесуални нарушения. Като такива съставът на ПАС приел: 1) неправилно възприето увредено лице – българското дружество „М. Т.” Е. – А.; и 2) съществени непълноти в обвинителния акт, с оглед липсата на твърдения, че подсъдимият Д. И. се е представял за оправомощен ползвател на E. C. с № ***, „K. M. B.V.”, издадена за товарен автомобил с рег. № ***, като въвел в заблуждение служителите на бензиностанциите от веригата „Ш.“ и относно обстоятелството, че заплащането на горивото ще се осъществи от посочения на картата платец (K. M. B.V.) По обвиненията на подсъдимите Д. И. и К. К. бил изготвен и внесен (на 7.10.2016 г.) нов обвинителен акт, въз основа на който било образувано съдебно производство по НОХД № 728/2016 г. на Пазарджишкия окръжен съд, прекратено с разпореждане на съдията-докладчик № 1387 от 10.10.2016 г. поради допуснати на досъдебното производство процесуални нарушения, като делото било върнато на прокурора. След отстраняването на констатираните процесуални нарушения делото отново било внесено в съда (на 26.10.2016 г.) с нов обвинителен акт, като било образувано първоинстанционно производство по НОХД № 785/2016 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд. Както и с предходния обвинителен акт, против подсъдимия Д. И. било повдигнато обвинение по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК (но без фигуриращата в първия обвинителен акт привръзка с чл. 18 от НК) за това, че в периода 8.12.2013 г. – 11.12.2013г. в условията на продължавано престъпление, с цел да набави за себе си имотна облага, възбудил заблуждение у К. Г., В. Р., В. В., А. И., М. Т., Д. С. и с това причинил имотна вреда на „М. Т.” Е. в размер на 7 484. 91 лв., а срещу подсъдимия К. К. – по чл. 253, ал. 4 вр. ал. 1 пр. 2 от НК за това, че на 10.12.2013 г. в [населено място] извършил сделка – продажба на 1 500 л. дизелово гориво по 2 лв. на стойност 3 000 лв. на Г. К., за което знаел, че е придобито чрез тежко умишлено престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, извършено от Д. И.. Във връзка с инкриминираното по отношение на подсъдимия И. обвинение за измама било конкретизирано, че заблуждението се състояло в това, че горивото се зарежда в товарен автомобил с рег. № *** с поставени неистински табели, а всъщност товарният автомобил бил с рег. [рег.номер на МПС] , както и че зареденото гориво се заплаща с карта с надпис E. C. с № ***, K. M. B.V., ***, издадена за товарен автомобил с рег. № ***. С постановената на 5.06.2018 г. първоинстанционна присъда по НОХД № 785/2016 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд двамата подсъдими били отново осъдени по повдигнатите им обвинения. По жалби на подсъдимите И. и К. било образувано второ по ред въззивно производство пред ПАС по ВНОХД № 416/2018 г., като с решение № 24 от 8.02.2019 г., предмет на настоящата касационна проверка, първоинстанционната присъда била потвърдена по отношение на тях. 2. Относно установените по делото факти: С атакувания акт на ПАС е приета за установена следната фактология на деянията: Св. Г. Б., международен шофьор, се запознал с подсъдимия Д. И. и му предложил да зарежда възмездно (срещу пари и услуги) дизелово гориво от бензиностанции „Ш.”. Подсъдимият И. се съгласил и получил от св. Б. карта с надпис „E. C., № ***, K. M. B.V., ***“, издадена за товарен автомобил „СКАНИЯ“ с рег. № *** включен в капитала на дружеството с ограничена отговорност „K. M. B.V.”, както и информация за П. кода на картата. На 27.04.2013 г. товарният автомобил „СКАНИЯ“ бил пререгистриран в България с български номер ***, след което бил изведен от страната. Товарен автомобил „М.” с рег. № *** бил собственост на „И.” Е. – Пазарджик с управител И. Л., като домувал пред дома на св. И. Г. от [населено място]. Св. Л. предупредил св. Г., че при него ще дойдат хора, на които трябва да предостави камиона с документите и ключовете. На 8.12.2013 г. в [населено място] с лек автомобил „Рено”, управляван от подсъдимия К. К., пристигнали той, св. Ф. Д. и подсъдимият Д. И.. Св. Г. им дал камиона, а вечерта – те го върнали. Това се повторило и на 9, 10 и 11.12.2013 г. Както при тръгването на камиона от [населено място], така и при връщането му, той бил с българските си регистрационни табели. Подсъдимият К. К. бил уговорил св. Ф. Д. да управлява товарния автомобил под претекст, че самият той нямал необходимата категория за водач. Св. Ф. Д. управлявал камиона, до него пътувал подсъдимия Д. И., а след тях – с лекия автомобил – подсъдимият К. К.. За четирите дни те обиколили няколко бензиностанции на „Ш.” на АМ „Т.” – „Ш. П. С.”, „Ш. П. Юг” и „Ш. Т. Ю.” – със съответни дежурни служители: К. Г., В. Р., В. В., А. И., М. Т., Д. С.. Подсъдимият Д. И. слизал и 7 пъти с картата зареждал определени количества дизелово гориво (на обща стойност 7 484. 91 лв.). Осмият път транзакцията с картата не могла да бъде извършена, тъй като се оказало, че картата е блокирана, поради което подсъдимият Д. И. платил зареденото гориво в брой. (Картата била блокирана от централата на E. по сигнал на брата на холандския гражданин K. M. за „теглени” в България горива в големи размери с „E. C.”-а, въпреки че неговите фирми по това време нямали камиони в България). При всички посещения на бензиностанциите товарният автомобил „М.”, в който било зареждано горивото, бил с жълти холандски регистрационни табели с номер ***”, като материалите по делото не съдържат информация относно обстоятелствата у кого са се намирали холандските регистрационни табели, кой и кога е сменял българските регистрационни табели с холандските и обратно. Преди всяко прибиране на товарния автомобил на мястото му на домуване в [населено място] при св. Г. горивото било източвано в бидони. На 10.12.2013 г. подсъдимият К. К. се свързал със св. Г. К.. Двамата се срещнали в [населено място], където подсъдимият К. К. пристигнал с товарния автомобил „М.”, управляван от св. Ф. Д., и се договорили за покупко-продажба на един тон и 500 л. дизелово гориво на цена 2 лв. за литър (при средна пазарна цена за момента – 2,68 лв.). В базата на свидетеля Г. К. в [населено място] св. Ф. Д. прехвърлил с ел. помпа горивото от резервоарите на товарния автомобил в бидони с вместимост един тон, а купувачът св. Г. К. заплатил на подсъдимия К. К. общо 3 000 лева. Същият ден – 10.12.2013 г. – на паркинга срещу Гробищния парк в [населено място] осъденият С. П. (в присъствието на свидетелите Г. Б. и Ф. Д.) договорил и продал на св. А. С. 850 л. дизелово гориво на цена 2, 05 лв. за литър на обща стойност 1 745.50 лв. Горивото отново било източено от товарния автомобил „М.” в бидон. Тези съществени за правилното решаване на делото факти фигурират и са обсъждани както във внесените обвинителни актове, така и в съдебните актове – присъди и решения, като са детайлно описани и систематизирани в атакуваното въззивно решение на ПАС от 8.02.2019 г. По отношение на процесуалната дейност на съда по установяване на преобладаващата част от фактите, в частност всички описани по-горе, следва да се коментира, че настоящата инстанция не констатира процесуални нарушения. Доказателствените материали са оценени съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК поотделно и в тяхната съвкупност, отчетени са изчерпателно всички несъответствия между доказателствените средства и доказателства, проследима е формалната логика при извеждането на крайните фактически констатации. Доводите на съда във връзка с така приетите факти и обстоятелства са отлично мотивирани съгласно изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, като обективно създават ясна представа за начина, по който съдът е достигнал до окончателните си изводи. Щом вътрешното убеждение на контролирания съд относно установените факти е формирано при спазване на процесуалните правила, настоящата инстанция не може да пререшава въпросите, свързани с достоверността на доказателствените източници, тъй като необосноваността не е касационен повод. Неоснователни са оплакванията на подсъдимия И. и защитника му за липса на отговор на възраженията във връзка с дейността на свидетелите Г. Б. и Ф. Д., по въпроса как E. картата се оказала у св. Б., при положение че свидетелите И. и Т. твърдели, че картата останала в камиона при извеждането му от територията на РБ, относно неизяснеността на обстоятелствата кой сменял българските регистрационни номера на товарния автомобил „М.“ с холандски, кой подменил резервоарите на камиона, кой източвал зареденото гориво преди връщането на превозното средство на мястото на домуването му в [населено място] и пр. Всички тези факти са второстепенни и несъществени по отношение на поведението на касатора И.. Те само биха могли да разширят и детайлизират картината на престъпното събитие досежно евентуална престъпна дейност на други лица, непривлечени към наказателна отговорност, извън подсъдимите И. и К.. Установената фактическа база поначало е напълно достатъчна, за да бъдат изведени еднопосочни правни изводи относно съставомерните признаци на инкриминираните по отношение на касаторите Д. И. и К. К. престъпления. Въпреки това, при правилно разкритите в процесуален аспект факти, предходните инстанции са извели незаконосъобразни изводи за виновността на двамата касатори, което съставлява нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. 3.1. По отношение на престъплението по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, за което е осъден касаторът Д. И.: С първия обвинителен акт (внесен по НОХД 503/2014 г. по описа на Пазарджишкия ОС) на жалбоподателя Д. И. е било повдигнато обвинение за това, че с действията си по възбуждане на заблуждение у служителите на бензиностанциите „Ш.” причинил имотна вреда на „М. Т.” Е., представлявано от К. И.. Измамливите действия на подсъдимия са били дефинирани като заблуждение, че се „зарежда гориво в товарен автомобил „СКАНИЯ” с рег. № *** с поставени неистински табели, като всъщност товарният автомобил, в който е било зареждано горивото, е бил „М.“ с рег. [рег.номер на МПС] ”, а имотната вреда според обвинението е настъпила за търговското дружество „М. Т.” Е.. По този начин подсъдимият е бил и осъден от Пазарджишкия ОС при първото първоинстанционно разглеждане на делото по НОХД 503/2014 г. Така формулирано, обвинението изначално съдържа неправилна идентификация на лицето, на което е била причинена имотната вреда. Както прокурорът в обвинителния акт, така и съдът (при първото гледане на делото) не са съобразили какъв е предметът на престъплението, както и спецификата при използването на карта за зареждане на гориво от оправомощено лице. Поради това обвинението, възпроизведено и в присъдата на съда по НОХД № 503/2014 г. на ПОС, е било погрешно формулирано по отношение на естеството и предназначението на картата и ощетеното юридическо лице. Първият въззивен състав (по ВНОХД № 330/2015 г. по описа на ПАС) се е ориентирал по принцип правилно относно характера на сделките с отложено плащане при използване на картата за зареждането с гориво. Тъкмо затова в съдебния акт е било прието „наличието на доказателства“, че ощетеното дружество не е „Ш. Б.” ЕАД, нито „М. Т.” Е., а „K. M. B.V.“ („К. М.“ О.). Основните въпроси в казуса са били правилно откроени: първо, че жалбоподателят Д. И., приносител на картата, се е представил за лице, легитимирано да получи горивото при условията на отложено плащане, а всъщност не е бил такъв, и второ, че подсъдимият е заредил горивото в автомобил с неистински табели, създавайки привидност, че превозното средство спада към кръга на обслужваните от титуляра на картата (товарен автомобил с рег. № ***), а всъщност то не е било такова. Именно въз основа на тези неправилно формирани представи лицата с разпоредителна власт върху предмета на престъплението (служителите в „Ш.“ бензиностанциите) са го предоставили на приносителя на картата, с която се е задължавало дружеството картодържател. При провеждането на първото по ред въззивно производство (по ВНОХД № 330/2015 г. по описа на ПАС) въззивният съд е отчел, че по отношение на измамливите действия на подсъдимия формулираното в диспозитива на обвинителния акт обвинение се изчерпва само и единствено с твърдението за въвеждане в заблуждение на служителите на бензиностанцията относно товарния автомобил с поставени неистински табели – че картата е била издадена за товарен автомобил с холандска регистрация – с рег. № *** („СКАНИЯ“), а всъщност горивото било заредено в товарен автомобил „М.“ с българска регистрация – с рег. [рег.номер на МПС] . Що се касае до спецификата на зареждането и заплащането на гориво с карти, както в обвинителния акт, така и в мотивите на първата присъда липсвали съответстващи фактически констатации. След като поначало законосъобразно е констатирал тези съществени процесуални нарушения, въззивният съд с решение № 194 от 21.12.2015 г. отменил присъдата на ОС –Пазарджик на основание чл. 334, т. 1 вр. чл. 335, ал. 1 вр. чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК в обжалваната част по отношение на подсъдимите И. и К. и върнал делото на ОП-Пазарджик за отстраняване на съществени процесуални нарушения при формулиране на обвинението. С оглед особеностите на разглеждания казус такъв подход е бил приемлив единствено досежно очертаната в диспозитива на обвинителния акт формулировка – че измамливото поведение на подсъдимия Д. И. е било свързано само със създадената невярна представа относно товарния автомобил, в който е било заредено горивото. Това е така, защото в обвинителния акт, инициирал съдебното производство на стр. 2 – 5, 8,12, 16, 19, 24 все пак са залегнали констатации, че при покупката на горивото е била ползвана инкриминираната E. карта. Поради това пълната синхронизация между констатациите в обстоятелствената част на обвинителния акт и диспозитива му действително допринася за яснотата на обвинението и обслужва правото на подсъдимия в пълнота и с категоричност да узнае в какво е обвинен. Не така обаче стои въпросът с указанието във връзка с правилното конкретизиране на лицето, на което са били причинени вредите. Макар решението по ВНОХД № 330/2015 г. по описа на ПАС да съдържа законосъобразни изводи досежно определянето на ощетеното юридическо лице, то е незаконосъобразно от процесуална гледна точка по отношение на избрания начин за отстраняване на допуснатото нарушение. Без надлежно изменение на обвинението по реда на чл. 287, ал. 1 от НПК, съдът следва да ограничи произнасянето си единствено в рамките на първоначалното фактическо обвинение, включително и относно посоченото от прокурора като ощетено лице. При настоящата редакция на чл. 335, ал. 1 от НПК – изм. ДВ, бр. 63 от 2017 г. – процесуалната възможност на въззивната инстанция да върне делото на прокурора се изчерпва единствено с хипотезата, когато се установи, че престъплението, за което е образувано производството по тъжба на частния тъжител, е от общ характер. Към действащата към момента на постановяване на решението редакция на чл. 335, ал. 1, т. 1 от НПК правомощието на въззивния съд да отмени присъдата на първоинстанционния съд и да върне делото на прокурора е могло да бъде упражнено само при допуснато на досъдебното производство отстранимо съществено нарушение на процесуалните правила, довело до ограничаване на процесуалните права на обвиняемия и неговия защитник. И към онзи момент въззивният съд не е могъл по жалба на подсъдимите да връща делото в предходната фаза, като указва на обвинителната власт какво именно обвинение да повдигне, за да се постигне осъждане на жалбоподателя. На практика, без в хода на първото първоинстанционно производство да е била проявена активност от страна на прокурора за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, основателното по същество оспорване от страна на защитниците срещу идентификацията на ощетеното лице незаконосъобразно е било „санкционирано” с връщане на делото на прокурора за корекция на обвинителния акт въз основа на сочените от самия жалбоподател доводи за друго ощетено лице. Тъй като се касае до хипотеза на съществено изменение на обвинението, грешката при определянето на ощетеното лице не би могла да бъде отстранена по пътя на изменение на съдебния акт, нито чрез отмяната му и връщане на предходната съдебна инстанция. Правото на защита на подсъдимия е било сериозно злепоставено, тъй като линията на защитата от самото начало на съдебното производство е била концентрирана предимно върху оспорването на този обективен елемент от състава на инкриминираното престъпление измама. Обобщено, с пропускането на процесуалния способ за правилно определяне на лицето, на което е била причинена вредата, чрез изменение на обвинението по реда и при условията на чл. 287, ал. 1 от НПК в първото първоинстанционно производство по НОХД № 503/2014 г. на ПОС, възможността за поправяне на грешката при определянето на претърпялото вреди лице е била окончателно изгубена. Тъкмо затова защитникът на касатора И. с основание определя пропуска като „фатален“. В този смисъл към настоящия момент е формирана устойчива съдебна практика, обективирана в решение № 292 от 25.06.2012 г. по н. д. № 887/2012 г., ВКС, ІІ н. о.; решение № 223 от 16.06.2014 г. по н. д. № 550/2014 г., ВКС, ІІ н. о.решение № 22 от 17.03.2017 г. по н. д. № 1303/2016 г., ВКС, ІІ н. о.; решение № 216 от 12.01.2018 г. по н. д. № 833/2017 г., ВКС, І н. о.; решение № 149 от 30.10.2019 г. по н. д. №619/2019 г., ВКС, ІІІ н. о. и др. При последващото внасяне на обвинителния акт обвинението срещу касатора И. отново е било формулирано по същия погрешен начин – с посочване на „М. Т.“ Е. като ощетено дружество, претърпяло имуществена вреда от направените от измамените служители на бензиностанциите имуществени разпореждания. Съдебните инстанции (при вторите по ред съдебни производства пред ПОС и ПАС), на свой ред, вместо да съсредоточат усилията си за законосъобразното решаване на въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 2 от НПК, подробно са се занимали с изясняването на типични търговски отношения между холандските и българската фирми на чуждия гражданин К. М., които въпроси не са от компетентността на наказателния съд. В атакувания съдебен акт ненужно е изследвана изключително подробно веригата от усложнени договорни отношения между различни търговски субекти: от една страна, тези, които възникват при „отложено” плащане с карта, и то с транснационален елемент, и от друга – вътрешните отношения между фирмите на холандския гражданин К. М.. Видно е от обстоятелствените мотиви на л. 43 гърба до л. 45, гърба на л. 48 – л. 49 от атакуваното решение, че съдът приел, че холандският гражданин К. П. Л. М. М. бил управител на „М. Т.“ Е. – А.. Той имал дял и участвал в управлението на холандските фирми „К. M. B. V.“ („К. М.“ О.) „K. M. en Zn. B. V.“ („К. М. и с.“ О.), като първата била „основна“, притежавала капитала на втората, поради което в холандския търговски регистър била отбелязана като фирма с „холдингов характер“, а втората – била нейна дъщерна, определена от разпитаните като свидетели служители на „М. Т.“ Е. – А. като „оперативна“. Основната фирма „К. M. B. V.“ функционирала само „капиталово“, като не извършвала разплащания по фактури. Процесната E. C. с № *** била издадена на „K. M. B.V.“, което дружество я предоставило за ползване на дъщерната си фирма „K. M. en Zn. B. V.“ във връзка с вътрешнофирмено преотстъпване на автомобили по договори. По повод прехвърляне на лизингови задължения и пререгистрацията в България на товарния автомобил „СКАНИЯ“, включен в капитала на „K. M. B.V.“, дъщерната фирма „K. M. en Zn. B. V.“ преотстъпила картата за ползване на българската фирма „М. Т.“ Е. – А.. Последното търговско дружество ползвало картата съвсем епизодично само през м. април 2013 г. (в тридневния период от въвеждане на автомобила с холандска регистрация на територията на РБ до извеждането му извън страната след регистрацията му с български регистрационни номера). След зареждането на дизеловото гориво посредством процесната E. карта, „K. M. B.V.“ получило дебитна нота за продажби на дизелово гориво в България с E. C. с доставчик „Р. П. С.“ О.. До „K. M. B.V.“ било изпратено съобщение от „E. Н.“ О. за фактури, между които и тази за продаденото в България дизелово гориво. Дружеството „K. M. en Zn. B. V.“ заплатило на „E. Н.“ О. сумите по фактурите, като на свой ред фирмата „K. M. en Zn. B. V.“ издала фактура от 31.12.2013 г. на „М. Т.“ Е. – А. (която не била платена). На 19.04.2016 г. била издадена друга фактура от „K. M. en Zn. B. V.“ към „М. Т.“ Е. – А., осчетоводена от последното дружество, сумата по която била възстановена по сметката на „K. M. en Zn. B. V.“ Приетият според мотивите на въззивния съд (гърба на л. 56 – л. 58; л. 63 – л. 64; гърба на л. 64 – л. 65; гърба на л. 65 от ВНОХД № 416/2018 г. на ПАС) механизъм на причиняване на щетата на „крайния платец“ на стойността на горивото – „третото лице М. Т.“ Е. – А.“ е изграден изключително върху обстоятелството, че в резултат на въведените търговски практики при реализирането на търговската дейност на фирмите на холандския гражданин К. М. именно това дружество, в крайна сметка, е било задължено и е възстановило стойността на горивото в размер на 7 484.91 лв., макар и повече от две години след деянието. Но обстоятелствата във връзка с поредицата последващи „платци“ на горивото са ирелевантни за решаването на делото. Те са резултат от договорни отношения и търговски практики между отделните търговски дружества, за които подсъдимият И. реално не е имал и не би могъл да има познание. Това, че стойността на горивото е била заплатена от дъщерната („оперативната“) фирма „K. M. en Zn. B. V.“, а това дружество на свой ред е фактурирало стойността на зареденото гориво на българската фирма „М. Т.“ Е. – А., не променя качеството на ощетено лице по отношение на титуляра на картата „K. M. B.V.“, към което дружество е била отправена дебитната нота за продажбите на дизеловото гориво в България с доставчик „Р. П. С.“ О.. От наказателноправна гледна точка при измамата имотната вреда настъпва в момента на извършеното имуществено разпореждане и е пряка и непосредствена последица от осъществените разпоредителни действия от страна на заблудения. Пострадалото (ощетено) лице е това, чиито активи реално, пряко и непосредствено се редуцират от съответните имуществени разпореждания, в случая – от осъществените разпоредителни действия от страна на служителите на бензиностанциите от веригата „Ш.“, мотивирани от измамливото поведение на подсъдимия И.. Настоящата инстанция споделя принципното положение, че за съставомерността на престъплението измама не е необходимо да съществува идентичност между измамения и ощетения. Използваната в разпоредбата на чл. 209, ал. 1 от НК формулировка „причини нему или другиму” имотна вреда недвусмислено сочи, че измама е налице и когато имотната вреда е причинена не само на лицето, спрямо което са извършени измамливите действия или се поддържа заблуждението, а и на друго лице. Тази постановка означава, че престъпният резултат на измамата може да се прояви освен по отношение на измаменото физическо лице (заблудения), така и за друго лице – ЮЛ – чрез въвеждането в заблуждение или поддържането на заблуждение у физическо лице, което по силата на правно основание притежава фактическа власт върху имуществото и е оправомощено да се разпорежда с него, както и за всяко друго лице, в чиято имуществена сфера пряко са възникнали негативните последици от разпоредителните действия на измаменото лице. (В този смисъл вж. решение № 292 от 25.06.2012 г. на ВКС по н. д. 887/2012 г., ІІ н. о. относно хипотеза на прието въвеждане в заблуждение на пълномощник като лице, различно от собственика). Думата „другиму” не включва обаче друго „трето“ задължено лице по силата на договорни отношения, или лице, чието имущество може да се намали при ангажирана гражданска/търговска отговорност. Т. е. „другиму“ не е „последният платец” на горивото, както е приел съдът в разглеждания случай, а онова лице, чиито активи непосредствено са били намалени от разпоредителните действия на измаменото физическо лице. Това разбиране не се променя при прочита на цитираното в мотивите на атакувания съдебен акт решение № 47 от 10.03.1082 г. по н. д. № 28/82 г., І н. о. Освен че е инцидентно и не съдържа задължително тълкуване на закона, приетата в него фактология бележи разлики с разглеждания казус: в него като предмет на престъплението са третирани пари, „принадлежащи“ на трето лице, чужд гражданин, докато в настоящото производство предметът представлява гориво със съответната парична равностойност. Отделен е въпросът, че според настоящата инстанция за дефинирането на лицето, претърпяло имотна вреда в пари при измамата (а и при други престъпления срещу собствеността), не се изследва „принадлежността“ – в смисъл собствеността – на парите. Последните са родово определени вещи, заместими с други такива, поради което е недопустима тяхната ревандикация в обичайното им качество на платежно средство и всеобщ еквивалент за размяна, а връщането на пари се претендира на облигационно основание. (Например определение № 798 от 14.12.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. № 566/2015 г., ГК, ІV г. о.). Вредата настъпва пряко и непосредствено за лицето, в чиито активи парите са били включени, а основанието, на което те са се намирали във владението (държането) на пострадалия се разрешава в различно от наказателното производство. Следва да се изтъкне още, че в разглеждания случай за правилното определяне на лицето, претърпяло имотна вреда, значение има обстоятелството, че при измамата е била ползвана E. карта. Последиците от разпоредителните действия на заблудените служители на „Ш.“ с горивото са рефлектирали пряко и непосредствено върху активите на титуляра (държателя) на E. картата „K. M. B.V.“ (а не на „Ш. Б.” ЕАД или на доставчика „Р. П. С.“ О., Обединено Кралство) заради особеностите, които разкрива специфичният механизъм на ползване на карти за зареждане на гориво, в частност на Е. карта. Както правилно е отразено на л. 63 и гърба на л. 64 от атакуваното решение, макар тя и да не е платежен инструмент по смисъла на чл. 93, т. 24 от НК, доколкото не прехвърля пари или парични стойности, принципът на действието й наподобява това на платежната карта. По силата на сключени договори с оператор на карти, това средство служи за покупка на гориво (и други стоки) от определени обекти от страна на оправомощено лице с отложено плащане на закупеното гориво. При този специфичен метод на разплащане стойността на закупената от оправомощеното лице стока се заплаща на доставчика от картоиздателя, а пък държателят на картата се задължава в определен срок да заплати на картоиздателя. Съобразявайки тази специфика, при покупко-продажбата посредством такава карта се приема, че вредата настъпва пряко за картодържателя – обозначеното върху картата лице, в случая „K. M. B.V.“, чийто автомобил е обслужвала картата. Информацията за вписания върху картата титуляр е и единственото обстоятелство, което реално е могло да се отрази в представното съдържание на подсъдимия, който неправомерно е оперирал с картата. На настоящия етап от развитието на наказателното производство липсват процесуални способи за преодоляване на нарушението във връзка с идентификацията на ощетеното лице, освен по реда на чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Лицето, на което е причинена вреда, е съществен елемент от обстоятелствената част на обвинението и би могло да бъде променено само от прокурора, който е единственият оправомощен от чл. 287, ал. 1 от НПК орган да повдига ново обвинение. Както вече беше отбелязано, това би могло да се случи само в хода на първото по ред първоинстанционно съдебно заседание, след което възможността за интервенция в обвинението е окончателно пропусната. С оглед изложеното, макар наистина да се установяват измамливи действия на подсъдимия Д. И., осъждане за тях не може да се реализира. Още в първия внесен обвинителен акт се залегнали невярни фактически твърдения относно съставомерен признак на престъплението по чл. 209 ал.1 от НК, като липсва и своевременно предприето изменение на обвинението. Неприемлива е тезата, че независимо от идентификацията на ощетеното лице (било холандската фирма картодържател или българското дружество), „с или без изменение на обвинението“, различната постановка по въпроса кое е ощетеното лице не можело да доведе до целения от защитата резултат – оправдателна присъда. В тази насока въззивният съд се е позовал на съдебна практика – решение № 76 от 24.04.2003 г. по н. д. № 716/2002 г. на ВКС, І н. о., съгласно съдържанието на което оправдателна присъда може да бъде постановена само, когато се отговори отрицателно на един от въпросите по чл. 299, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК (стара редакция), като обстоятелството чия собственост е отнетата вещ и от чие владение е отнета е факт, по който подсъдимият не може да бъде оправдан. Настоящият съдебен състав не споделя подобно виждане. Известно е, че измамата е резултатно имуществено престъпление, свързана с неоснователно напускане, излизане на съответното имущество от патримониума на измамения пострадал или на друго лице. Престъпният резултат на престъплението се изразява в причиняването на имотна вреда на измамения или на другиго. От субективна страна е необходимо в съзнанието на дееца да са налице представи, че следствие на измамливите му действия измаменият се разпорежда с имущество, при което разпореждане самият той или друго лице претърпява имотна вреда. Поведението на извършителя се определя от специфичната му користна цел – да набави за себе си или за другиго имотна облага. От процесуална гледна точка горното обуславя несъмнен извод, че фактите относно това кой е „пострадалият“ (ощетеният) и каква имотна вреда му е причинена са необходим елемент от обективната страна на престъплението и задължително следва да са ясно и недвусмислено формулирани във всички актове с процесуално значение – както в обвинителния акт, така и в съдебните актове. Решаващите възражения на защитника на касатора Д. И. за неправилно идентифициране на лицето, на което е причинена имотната вреда, са основателно отправени именно в контекста на липсата на обективен признак от състава на престъплението измама. При липса на съставомерност относно понеслото вреда лице – един от признаците от обективна страна на престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК – деянието не може да бъде квалифицирано по този законов текст. (В този смисъл – решение № 292 от 25.06.2012 г. на ВКС по н. д. 887/2012 г., ІІ н. о.). Възможност за осъждане на подсъдимия съществува единствено при наличие на съответно фактическо обвинение, което да покрива всички признаци на състава на инкриминираното престъпление. Затова установеното нарушение на закона може да бъде отстранено само чрез отмяна на съдебните актове на ПАС по ВНОХД № 416/18 г. и на ПОС по НОХД № 785/2016 г. и оправдаване на жалбоподателя Д. И. по повдигнатото му обвинение по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК на основание чл. 354, ал. 1, т. 2, пр. 2 от НПК поради липсата на елемент от обективната страна на престъплението. С оглед оправдаването на дееца въззивното решение и потвърдената с него първоинстанционна присъда подлежат на отмяна в частта за сторените разноски, които на основание чл. 190, ал. 1 от НПК следва да останат за сметка на държавата. 3.2. Относно престъплението по чл. 253, ал. 4 вр. ал. 1 пр. 2 от НК, за което е осъден подсъдимият К. К.. ВКС счита, че изводът за съставомерност на поведението на касатора по чл. 253, ал. 4 вр. ал. 1 от НК е незаконосъобразен при приетите за установени факти с правно значение – че на 10.12.2013 г. в [населено място] той е продал на св. Г. К. 1 500 л. дизелово гориво на цена по 2 лв. за литър, на обща стойност 3 000 лв., като е знаел, че горивото е придобито чрез тежко умишлено престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, извършено от Д. И.. В разглеждания случай е изяснен само един от елементите от обективна страна на фактическия състав на престъплението „изпиране на пари” – предикатната противоправна дейност, която не е обвързана с реализиране на наказателна отговорност спрямо извършителя й, като съответно от субективна страна е установено знанието на подсъдимия К. за нея като елемент от съдържанието на вината. Във въззивното решение на л. 67 (гърба) са развити доводи, че изпирането на пари е възможно само с активни действия на дееца, които по естеството си затрудняват органите на власт да установят незаконния произход на собствеността, респ. на действителните права на лицата върху инкриминираното имущество. Такава теза е по принцип вярна и съответства на съдебната практика. (Например решение № 553 от 7.10.2005 г. на ВКС по н. д. № 1064/2004 г., І н. о.). Действително, изпирането на пари може да се изрази в деяние, „което по естеството си е предназначено или има за резултат затрудняване на органите на власт да установят незаконния произход на собствеността, респективно действителните права на лицата, имащи такива върху съответните обекти“. В този случай укриването или осуетяването на възможността за установяване на незаконния произход е елемент от обективната страна и сочи на настъпилия резултат, а не е цел на дееца. Разглежданата хипотеза е самостоятелна форма на изпълнителното деяние на престъплението по чл. 253, ал. 1 от НК – „прикриване произход, местонахождение, движение или действителни права“. Самото деяние се състои в създаване на препятствия, затрудняващи или осуетяващи установяването им по какъвто и да е начин, който е различен от извършването на сделка (или финансова операция). В разглеждания казус обаче обвинението е за извършване на сделка, а не и за други форми на изпълнителното деяние, поради което съдът е следвало да се ограничи единствено с обсъждане на конкретната инкриминирана форма на инкриминираното престъпление – извършването на сделка. В този контекст в касационната жалба на адв. Л. обстоятелствено са развити основателни съображения във връзка с разграничението между вещното укривателство по чл. 215, ал. 1 от НК и изпирането на пари по чл. 253, ал. 1 от НК, какъвто анализ в сравнителен план предходните инстанции са спестили. Съставът на ПАС е отхвърлил възраженията на защитника, като на гърба на л. 69 от въззивното решение е декларирал, че приема изводите на първата инстанция по въпроса защо деянието не представлява вещно укривателство, като не намира за необходимо да ги повтаря. В мотивите на първоинстанционния съд в тази насока (гърба на 254 от НОХД № 785/2016 г.) са отразени аргументи, че „престъплението пране на пари се извършва, за да се укрие престъпния произход на предмета му, а не за пряко облагодетелстване“; че при него „не са налице нито обективният признак на вещното укривателство – деецът да не е участвал в първичното престъпление, нито субективният признак – деецът да има за цел да набави за себе си имотна облага“. От изложеното следва, че първоинстанционният съд е отхвърлил квалификацията на деянието на касатора К. по чл. 215, ал. 1 от НК, понеже той е извършил сделката с горивото не за облагодетелстване, а за да укрие престъпния произход на горивото, че при продажбата не се е стремял към имотна облага, както и че e участвал в първичното престъпление, с която теза въззивният съд безкритично се е съгласил. Що се касае до аргумента във връзка с приетото „участие“ на касатора К. в първичното престъпление, интерпретирано като изключващо прилагането на чл. 215, ал. 1 от НК, следва да се изтъкне, че с такова съображение не е допустимо да се обосновава квалификацията на деянието по чл. 253 от НК. Срещу подсъдимия К. не е било повдигано обвинение за участие под каквато и да е форма в престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК, нито пък има доказателства за предварително обещана помощ за укривателство и пласиране на предмета на престъплението. Съдебният акт не може да съдържа изявления за „участие” в престъпление на конкретно лице, извън кръга на подсъдимите, чието деяние и вина не са установени с влязла в сила присъда в съдебен процес, още повече по отношение на лице, срещу което въобще не е повдигано обвинение по установения законов ред. Разкритите факти относно договорката на подсъдимия К. със св. Ф. Д. да управлява товарния автомобил „М.” с рег. № ***, превозването с лекия автомобил „Рено” на подсъдимия Д. И. и св. Ф. Д. до и от [населено място], където домувал камиона, придружаването на камиона по време на зареждането с гориво на бензиностанциите са от естество да обусловят извод за знанието на подсъдимия К. за противозаконния произход на горивото, но не и за негово участие в осъществяването на престъплението по чл. 209, ал. 1 от НК, в извършването на което е обвинен единствено подсъдимият Д. И.. От друга страна, нито в обвинителния акт, нито в последващите съдебни актове фигурират някакви конкретни специфични факти и обстоятелства от естество да обусловят приложимостта на нормата на чл. 253, ал. 1 от НК. Щом се приема, че деянието на касатора е било насочено към прикриване на престъпния произход на зареденото чрез използване на Е. картата дизелово гориво, неговото легализиране и „осветляване“, а реализирането на имотната облага се е явило страничен резултат от деянието (без предварително формирано намерение за получаването му), в мотивите на съдебните актове е следвало да се посочат изчерпателно фактите, обуславящи такъв извод. Известно е, че изводите на съда за съставомерността на деянието всякога трябва да се основават върху надлежно установени конкретни факти. В случая липсват такива за конкретни действия на подсъдимия К., целящи включване на облагата от извършеното от подсъдимия К. И. престъпление във финансови потоци. Така, както е прието за установено от съдилищата, поведението на подсъдимия К. във връзка с продажбата на част от зареденото на бензиностанциите от подсъдимия И. дизелово гориво насочва към извод за типична проява на вещно укривателство. Разгледана сама по себе си, „сделката“ – продажбата от страна на подсъдимия К. на 1 500 л. гориво на св. Г. К. за сумата от 3000 лева – не носи всички характеристики на престъплението "пране на пари". Поведението на дееца обективно представлява реално „усвояване“ на облагата от измамливите действия на подсъдимия И. в негов собствен интерес, в който случай с деянието се засягат обществените отношения, свързани със собствеността. Усвояването на „ползите“ от предходното престъпно деяние в личен интерес на подсъдимия К. насочва именно към вещно укривателство. В тази връзка защитникът на подсъдимия К. резонно съзира сходство с вещното укривателство заради идентичността между предмета на укривателството и предмета на предикатното деяние – „същото“ имущество – дизелово гориво (при изпирането на пари такава идентичност по принцип не се изисква, макар и да не е изключено да съществува). Обстоятелството, че разпоредбата на чл. 253 от НК е ситуирана в глава седма от НК означава, че предоставената закрила се разпростира върху финансовата система на държавата, т. е. финансовите операции или сделки с имущество, или прикриването на произхода, местонахождението, движението или действителните права върху имуществото посягат върху законосъобразното функциониране на финансовата система. Деянието на подсъдимия К. обаче засяга интересите на конкретно лице (търговско дружество), но не предизвиква значим стопански ефект, какъвто би следвало да се поражда при престъплението по чл. 253, ал. 1 от НК с навлизането на имущество в законната икономика. Деянието няма видим ефект на привидно узаконяване, доколкото е очевидно, че „незаконният доход“ от измамата няма как да постъпи на икономическо разположение на придобилия го субект св. Г. К. като законен с оглед естеството на имуществото – продукт, подлежащ на лицензионен режим, количеството му – 1 500 л., занижената продажна цена, начинът на предаване на горивото – директно източване от резервоарите на товарен автомобил в бидони. Друго следствие от фактологичната празнота, заложена в обвинителния акт, е и липсата на разграничение между специфичните характеристики на субективната страна на престъплението изпиране на пари по чл. 253, ал. 1 от НК и вещното укривателство по чл. 215, ал. 1 от НК. Нито във въззивното решение, нито в мотивите на първоинстанционната присъда са посочени конкретните факти, които според съдилищата обуславят и субективната съставомерност на деянието на подсъдимия К. тъкмо по чл. 253, ал. 1 от НК. Няма фактологически подплатени доводи, оборващи твърденията за насоченост на действията му към собственото му облагодетелстване, като липсва и аналитично осмисляне на факта за реално постигнатото имуществено облагодетелстване на подсъдимия К., който е пласирал горивото на св. Г. К. възмездно. На фона на схематично залегналите в обвинителния акт твърдения относно покупко-продажбата на горивото, приети за безусловно доказани от съдебните инстанции, осъщественото от подсъдимия К. в негов собствен интерес разпореждане със зареденото гориво разкрива именно стремеж за постигането на благоприятно изменение в имущественото му положение, по принцип характерен за вещното укривателство. Обяснимо е отсъствието в съдебните актове на конкретни доказателствено обезпечени доводи, оборващи възражението на защитника, че в разглеждания случай подсъдимият К. реално е целял сам да се обогати от последиците на осъществената измама. Това е така, защото в обвинителните актове (както в първия, така и във втория) изначално не фигурират някакви конкретни специфични факти и обстоятелства от естество да обусловят субективната съставомерност на престъплението по чл. 253, ал. 1 от НК. Обвинението не включва обаче и изрични твърдения за наличието на специална користна цел. Напротив – такава с категоричност се отрича, независимо от благоприятното изменение в имущественото състояние на подсъдимия К. след продажбата на горивото. Поради това констатираното нарушение на закона не би могло да бъде поправено чрез преквалифициране на деянието на подсъдимия К. като вещно укривателство, каквото искане се съдържа в касационната жалба. Престъплението по чл. 215, ал. 1 от НК включва в състава си наличието на користна цел, твърдения в каквато насока следва да се съдържат в обстоятелствената част на обвинението. Правомощията на съда да осъди подсъдимия за същото, еднакво или по-леко престъпление, могат да бъдат упражнени единствено в хипотезите, при които липсва съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението. А такова е налице, "когато на обвиняемия не са били предявени по съответния процесуален ред всички обстоятелства, върху които се гради обвинението, които имат значение за определяне на фактическия състав на престъплението (обективна и субективна страна) и които поради непредявяването им подсъдимият не е могъл да има предвид, и чрез обясненията си, чрез посочване или изискване на доказателства или чрез други процесуални способи да реализира правото си на защита" (ТР № 61 от 13.12.1977 г., ОСНК на ВС на РБ, т. 2); "когато установените на съдебното следствие нови обстоятелства изменят фактическия състав на описаното в обвинителния акт деяние, за което подсъдимият е бил предаден на съд, и сочат на основание за прилагане на закон за същото, еднакво, по-леко или по-тежко наказуемо престъпление, по което той не се е защитил" (ТР № 57 от 04.12.1984 г., т. 2). Ето защо и като съобрази, че приетите фактически обстоятелства не обуславят несъставомерност на деянието по чл. 253, ал. 4 вр. ал. 1 от НК, за което е признат за виновен и осъден подсъдимият К. К., ВКС намери, че въззивният съдебен акт подлежи на отмяна и в тази му част, а подсъдимият следва да бъде оправдан по така повдигнатото му обвинение. Като следствие от оправдаването му въззивното решение и потвърдената с него първоинстанционната присъда подлежат на отмяна и в частта, с която касаторът К. е осъден на основание чл. 253, ал. 6 от НК да заплати на държавата сумата от 3 000 (три хиляди лева), представляваща равностойност на имуществото, в което е трансформиран предметът на престъплението, както и в частта относно присъдените разноски, които следва да останат за сметка на държавата. С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, ІІ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 24 от 8.02.2019 г., постановено по в. н. о. х. д. № 416/2018 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, и потвърдената с него присъда от 5.06.2018 г., постановена по н. о. х. д. № 785/2016 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, в частите, с които: подсъдимият Д. П. И. е признат за виновен и осъден на една година и четири месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, за престъпление по чл. 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК; подсъдимият К. А. К. е признат за виновен и осъден на една година и шест месеца лишаване от свобода, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, за престъпление по чл. 253, ал. 4 вр. ал. 1 от НК; подсъдимите Д. И. и К. К. са осъдени да заплатят направените по делото разноски; подсъдимият К. А. К. е осъден на основание чл. 253, ал. 6 от НК да заплати на държавата сумата от 3 000 (три хиляди лева), представляваща равностойност на имуществото, в което е трансформиран предметът на престъплението. На основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК ОПРАВДАВА подсъдимите, както следва: подсъдимия Д. П. И. – по обвинението за престъпление по 209, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, а подсъдимия К. А. К. – по обвинението за престъпление по чл. 253, ал. 4 вр. ал. 1 от НК. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.