1 Р Е Ш Е Н И Е № 94 гр. София, 12 май 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми февруари две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Блага Иванова Румен Петров при секретар Аврора Караджова и в присъствие на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 1826 / 2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частния обвинител В. И. Ц., чрез повереника му адвокат М. М. от АК – [населено място], срещу решение № 178 от 19 май 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, ІV състав, по внохд № 1133/2013 година, с което е потвърдена присъда № 11 от 25 март 2013 година на Окръжен съд – гр. Перник, постановена по нохд № 46/2012 година, заличен е В. И. Ц. като страна по делото и е оставена без разглеждане подадената от него въззивна жалба срещу присъдата, а въззивното производство в тази му част е прекратено. В жалбата на частния обвинител Ц. формално са посочени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Претендира се отмяна на атакувания съдебен акт и осъждане на подсъдимите В. З. В. и Д. И. Д. по повдигнатите им обвинения или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Срещу касационната жалба на частния обвинител Ц. е подадено възражение от името на подсъдимия Д. Д., чрез адвокат Й. В. от САК, в което се застъпва становище за неоснователност на жалбата, а в подкрепа са изложени доводи и съображения за липса на допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, както и за липса по отношение на жалбоподателя Ц. на качеството на „пострадал” по смисъла на НПК, поради което същият неправилно, според защитника, е конституиран като частен обвинител по делото. В съдебно заседание пред касационната инстанция жалбоподателят-частен обвинител В. Ц. участва лично и със защитника си адв. М. М., който поддържа касационната жалба относно заличаването на Ц. като частен обвинител по делото и прекратяването на въззивното производство в частта по подадената от него въззивна жалба. Излага съображения за наличие на процесуалното качество на „пострадал” на неговия подзащитен и претендира отмяна на определението за прекратяване на въззивното производство в частта по подадената от него въззивна жалба. В същото съдебно заседание подсъдимите Д. И. Д. и В. З. В. не участват лично, редовно призовани. Представляват се съответно от защитниците си адвокати В. и М., и двамата от САК, които изразяват идентични становища за неоснователност на касационната жалба и оставянето й без уважение. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност и на касационната жалба и правилност и законосъобразност на атакуваното решение на въззивния съд, както в частта му относно потвърждаването на присъдата на първоинстанционния съд, така и в частта му относно заличаването на В. Ц. като страна (частен обвинител) по делото и прекратяването на въззивното производство досежно подадената от него въззивна жалба. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като съобрази доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционният съд е постановил присъда, с която е оправдал изцяло подсъдимите В. З. В. и Д. И. Д. по повдигнатите им обвинения, както следва: - по чл. 212, ал. 5 във вр. ал. 1 от НК и по чл. 202, ал. 2, т. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК – за първия подсъдим и - по чл. 205, ал. 1, т. 3 във вр. чл. 202, ал. 2, т. 1 във вр. чл. 201 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК – за втория подсъдим. Постановил е направените по делото разноски да останат в тежест на държавата. Присъдата е атакувана пред въззивния съд чрез протест на прокурор при Пернишката окръжна прокуратура и чрез жалба на частния обвинител Ц.. Възраженията в протеста и жалбата и изложените в тяхна подкрепа доводи са сходни помежду си и идентични с поддържаната и в хода на първоинстанционното разглеждан на делото теза на държавното и частното обвинение. В рамките на извършената проверка е постановен атакуваният сега по касационен ред въззивен съдебен акт, с който протестът е разгледан и обсъден по същество, като присъдата е потвърдена изцяло, а жалбата на частният обвинител практически е оставена без разглеждане като недопустима, защото е подадена от ненадлежна страна в процеса, както е преценено от съда участието на В. Ц. в качеството му на частен обвинител. Поради това, същият е заличен като страна по делото, а въззивното производство е прекратено в частта си относно подадената от него жалба. В тази насока съдът е изложил съответни съображения (с. 26-27 от решението), а съдебният акт в тази си част несъмнено има характер на определение. І. Както вече бе отразено, касационната проверка се извършва единствено по жалба на частния обвинител В. Ц.. Това обстоятелство, наред с процесуалното развитие на делото, съдържанието на самата касационна жалба и защитата й по същество в заседанието пред ВКС, изискват обсъждането на предварителните въпроси за нейната допустимост и за рамката на касационната проверка. Извършването на касационна проверка се претендира от страна, която е заличена като такава с решението на въззивния съд. Никоя от другите страни не е инициирала проверка по касационен ред. Това обстоятелство е дало основание за постановяване на първоначален отказ за образуване на касационно производство (Разпореждане от 03. 07. 2014 година на председател на отделение във ВКС) и връщане на жалбата на въззивния съд за изпълнение на процедурата по чл. 351, ал. 5 от НПК. Последвалото връщане на касационната жалба и обжалването на връщането й с частна жалба от частния обвинител Ц., е било предмет на разглеждане от ВКС, ІІ НО, по нчд № 1542 / 2014 година (приложено по делото). Постановено е Определение № 145 / 19. 11. 2014 година, с което разпореждането за връщане на касационната жалба е отменено и делото е докладвано за образуване на производство пред ВКС и разглеждането му по същество. При това положение, настоящият състав приема, че въпросът за допустимостта на касационната жалба на частния обвинител и извършването на касационна проверка въз основа на тази жалба, вече е решен от ВКС и неговото пререшаване, при наличие на същите обективни данни, е неприемливо. Подобна констатация обаче не освобождава състава, разглеждащ жалбата по същество, от задължението да прецени рамката на проверката с оглед съдържанието на жалбата и процесуалното положение на страната, която я е подала. И това е така, защото: първо, налице е произнасяне на въззивния съд по надлежността на участието на обжалващата страна като частен обвинител в производството изобщо и това произнасяне е част от подлежащия на касационна проверка съдебен акт; второ, във връзка с положението на частния обвинител като акцесорен (допълнителен) субект в процеса и възможното му участие само при точно определени в закона предпоставки и трето – с оглед възможността да упражнява самостоятелните си права в процеса винаги и само наред с прокурора, без да може да го замести в неговите правомощия. В тази връзка, настоящият състав намира за необходимо да изложи следните предварителни бележки: Надлежното конституиране на страна в процеса винаги е едно от условията за неговото законосъобразно провеждане и за правилността на крайния съдебен акт. С особена сила това се отнася за частния обвинител, който подпомага прокурора в доказването на обвинението, макар никога да не е необходим и неизбежен, а винаги е акцесорен субект на процеса, както вече бе посочено. Известно е, че процесуално правоспособен да се установи като частен обвинител е онзи, който е пострадал пряко и непосредствено от извършеното престъпление, без да е задължително условие накърненият интерес да е съставомерен. Във всички случаи обаче, право да встъпват в процеса като частни обвинители имат само физическите лица (или техните наследници). Юридически лица не могат да се установяват в това процесуално качество. Пострадалият от престъплението ще придобие качеството на частен обвинител само когато бъде допуснат до участие в процеса с нарочен акт на съда, който акт подлежи на проверка заедно с присъдата, освен в случаите на постановен от съда отказ за конституирането му, когато подлежи на самостоятелно обжалване, съгл. чл. 271, ал. 6 от НПК (вж. и ТР № 2/2004 година на ОСНК, т. 1). В конкретния случай, съдът е конституирал В. Ц. като частен обвинител по делото с определение в открито съдебно заседание от 20. 04. 2012 година (с. 71 от нох дело). Определението не съдържа мотиви, което затруднява проверката на неговата правилност и законосъобразност. Въпросът за притежаваното от страна на Ц. качество на пострадал и оттам – за неговото надлежно участие в процеса и за правото му на касационна жалба обаче е ключов и затова се налага да бъде обсъден. Внимателният прочит на жалбата на частния обвинител и заявеното от повереника му в заседанието пред ВКС, дават основание за извода, че този въпрос е от първостепенна важност сред причините за оспорване на въззивния съдебен акт. Ц. е претендирал участие в наказателния процес в качеството си на частен обвинител и на граждански ищец срещу двамата подсъдими по делото и срещу свидетеля Р. К.. Съдът е уважил само претенцията му за участие като частен обвинител и е отхвърлил като неоснователна тази за участие като граждански ищец при съображения за наличие по делото на данни за „... заведени граждански дела с взаимно претендиране на отделни суми, както и относно устройството и представителството на различни фирми, в които лицата участват като съдружници.” Изложени са и съображения за затрудняване на наказателния процес при евентуално приемане на граждански иск като предявения (с. з. от 20. 04. 2012 година по нох дело). В тази връзка следва да се отбележи, че частният обвинител Ц. е заявил качеството си на пострадал от инкриминираните престъпления като съдружник с 25% дялово участие в търговското дружество [фирма] (учредено през 1993 година) и управител на това дружество, както и на [фирма], преобразувано впоследствие в ЕООД с едноличен собственик на капитала [фирма] и управител частния обвинител Ц. (вписано през 2002 година). Принципни положения са, че: дружеството с ограничена отговорност (ООД) е търговско дружество с капиталов характер, чийто капитал се формира от вноските на съдружниците и е разделен на дялове, а те от своя страна определят правата и задълженията, включени в членственото правоотношение на всеки от съдружниците (напр. право на дивидент, право на ликвидационен дял, неимуществени права и пр.); дяловете на съдружниците не са обективирани в конкретно имущество, а само определят обема на посочените права и задължения; стойността на дяловете е определена в дружествения договор; съдружниците в ООД са съвсем различен субект от юридическото лице – то се създава именно за да се отграничи имуществено и персонално от своите членове; общото събрание на съдружниците е орган на дружеството, но не е негов представител. Управителят е този задължителен едноличен орган на дружеството, който единствено го представлява (чл. 135, чл. 141, ал. 1 от ТЗ). Той винаги е физическо лице и не е необходимо да е съдружник, предвид капиталовия характер на дружеството. Управителят отговаря за причинените на дружеството вреди, като отношенията между дружеството и управителя се уреждат с договора за възлагане на управлението. За неизпълнение съгласно този договор, дружеството може да претендира отговорност от управителя, да го замени и пр., но това е изцяло в правомощията на дружеството, а не на отделен негов член (съдружник). Извън тези кратки принципни съображения, следва да се отбележи, че в конкретния случай, изначално при повдигане на обвиненията и впоследствие в хода на процеса, обвинителната власт е посочила дружествата [фирма] и [фирма] като претърпели вреди от инкриминираните действия на подсъдимия В. и дружеството [фирма] – като увредено от инкриминираните действия на подсъдимия Д.. През инкриминирания период двамата подсъдими са били управители на посочените дружества. В това си качество те са организирали и ръководили дейността на дружествата съобразно закона и решенията на общото събрание (чл. 141 от ТЗ). Овластяването на управителя може да бъде оттеглено по всяко време по решение на общото събрание. При неизпълнение на задълженията си управителят отговаря за вреди съгл. чл. 142, ал. 3 от ТЗ. Тази отговорност е договорна, защото се основава на нарушения или неизпълнение на клаузите на договора за управление, сключен между него и дружеството. Отговорността на управителя е виновна, като може да бъде умишлена или небрежна, в зависимост от това дали е желаел или допускал вредите или просто не е положил грижата на добър търговец. Във всички случаи обаче, ангажирането на отговорността му предпоставя решение на общото събрание за това, назначаване на особен представител на дружеството и пр. Отделният съдружник поначало не може да претърпи преки вреди от поведението на управителя, поради което не може и да претендира обезщетение от него, освен в случаите на деликт (р. № 152 / 2009 година на ВКС, ІІ ТО). При изложените съображения, настоящият състав приема, че съдружникът в дружеството с ограничена отговорност (какъвто е частния обвинител Ц.), не може да има качеството на пострадал по смисъла на НПК. Евентуално причинени вреди от действия или бездействия на управителя на дружеството са такива за самото дружеството, а отговорността за тях се основава на неизпълнение на договора за управление. Активно легитимирано да ги претендира е единствено дружеството. Конкретната хипотеза не удовлетворява и още едно изискване на наказателния закон за законосъобразното дефиниране на частния обвинител като „пострадал” по смисъла на НПК – вредите трябва да са пряка и непосредствена последица от инкриминираните деяния, каквито в случая те не биха могли да бъдат. Затова, конституирането на Ц. като частен обвинител по делото би могло да се прецени като неправилно, каквато оценка е дал и въззивният съд. Доколкото обаче то е сторено от първоинстанционния съд и не подлежи на атакуване отделно от присъдата, в правомощията на въззивния съд и в рамките на извършената от него цялостна проверка на присъдата е било да се произнесе по този въпрос, което този съд е сторил по надлежния начин. Ненадлежното конституиране на страна в процеса, която да действа наред с прокурора и да подпомага същия в доказването на обвинението, поначало би могло да бъде ценено като съществено нарушение на процесуалните правила, доколкото възлага на подсъдимия защита и в тази посока и утежнява процесуалното му положение. В конкретния случай обаче, правото на защита на подсъдимите не е засегнато и ограничено по никакъв начин и в никакъв обем, защото постановеното от съда пълно оправдаване по повдигнатите им обвинения в максимална степен постига реализиране на правото им на защита. ІІ. 1. Извън това основно възражение на повереника на частния обвинител Ц., касационната му жалба съдържа общо формулирани твърдения за постановяване на присъдата при допуснати съществени процесуални нарушения, поради липсата на обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата по делото и неустановяване на обективната истина, с което са нарушени разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Известно е, че служебното начало не е присъщо на касационната проверка, а рамката й се очертава от релевираните в жалбата касационни основания и доводите, които страната смята, че ги подкрепят. При липсата в съдържанието на жалбата на конкретни доводи и съображения в подкрепа на конкретно визирани нарушения, ВКС няма как да изпълни правомощията си по чл. 354 от НПК. Единствените нарушения, за които касационната инстанция следи служебно, са тези по чл. 348, ал. 3, т. 2 – т. 4 от НПК, доколкото са от категорията на „абсолютните” и наличието им винаги би предпоставило отмяната на атакувания съдебен акт. В настоящия случай, нарушения от вида на посочените не се констатират. 2. На следващо място в жалбата се твърди, че въззивният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като не е обсъдил в задълбоченост възраженията и доводите на повереника на частния обвинител, а бегло и схематично ги е анализирал. ВКС не установява в проверявания съдебен акт наличие на недостатък като заявения в жалбата. Вярно е, че формално, подробните фактически и правни съображения на съда касаят съдържанието на мотивите към въззивния протест (с. 5-26 от решението). Това е обяснимо с оглед и позицията на въззивния съд по отношение жалбата на частния обвинител и оценката й като недопустима поради това, че е подадена от страна, неправилно конституирана в процеса (с. 27 от същото), за което вече бяха изложени съображения по-горе в решението. Не би могло да се приеме обаче, че поставените от частния обвинител въпроси са останали без отговор, при констатацията за идентичността им с възраженията във въззивния протест, а това поначало би позволило общото им обсъждане. Несъмнено е, освен това, че частният обвинител, като акцесорен субект на процеса, действа винаги и само наред с прокурора, без да може да го замести в неговите правомощия (чл. 78, ал. 1 от НПК), както и че прокурорът е този, който повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер (чл. 46, ал. 1 от НПК). Частният обвинител упражнява самостоятелните си процесуални права в очертаните от обвинителната власт, чрез внесения в съда обвинителен акт, основни рамки на процеса, които предопределят предмета на доказване и пределите на реализиране на правото на защита срещу обвинението. ІІІ. Доколкото внимателният прочит на касационната жалба позволява да се изведе конкретно оплакване за допуснато нарушение на материалния закон, та се заключава в признаването на подсъдимите В. и Д. за невинни и оправдаването им по повдигнатите обвинения. Конкретни правни съображения и доводи в подкрепа на оплакването не се съдържат в жалбата. Въззивният съд е изложил подробни и убедителни правни съображения относно несъставомерността на инкриминираните деяния, която е изначална (с. 11- 26 от решението). Няма причини да не бъдат споделени констатациите за недостатъците на обвинителния акт, инициирал образуването на наказателното производство и липсата в него на ясни фактически и правни параметри на обвиненията (с. 11-12 от същото). Напълно адекватни на доказателствата по делото са изводите за неустановеност на каквато и да било съпричастност на двамата подсъдими към организирането и провеждането на общото събрание от 08. 03. 2004 година, към изготвянето на документите за неговото свикване и протоколите от провеждането му, инкриминирани в рамките на престъплението по чл. 212 от НК. Отделен е въпросът, че тези документи не са разграничени и дефинирани като неистински или такива с невярно съдържание, което е елемент от състава на престъплението. Няма как да не бъдат споделени и констатациите за абсолютна неяснота на начина, по който е формиран предметът на това престъпление и необходимостта това обстоятелство да бъде извеждано чрез тълкуването му от съда (с. 21-22 от решението), както и фактът, че дружествата, чиито управители са били двамата подсъдими, не претендират причинени от тях вреди на каквото и да било основание и в какъвто и да било обем. А както бе изяснено по-горе, именно те са тези, които са активно легитимирани да го сторят чрез законовите способи, предоставени им от разпоредбите на ТЗ и ГПК. ІV. Оплакването за несправедливост на атакувания съдебен акт поради „липсата на наложено наказание” вероятно визира общото понятие за справедливост от гледна точка на правото, морала, етиката и честността, но е извън основанията за касационна проверка по чл. 348 от НПК, поради което няма как да получи надлежен отговор. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 178 от 19 май 2014 година на Софийския апелативен съд, НО, ІV състав, по внохд № 1133/2013 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.