Р Е Ш Е Н И Е № 77 гр. София, 13.03. 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 3229 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение от 21.01.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 7089/2012 г. на Софийския градски съд. С него, като е потвърдено решение от 14.03.2012 г. по гр. дело № 34329/2011 г. на Софийския районен съд, са уважени предявените от Н. А. В. срещу жалбоподателя искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 от КТ, като е признато за незаконосъобразно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповед № 103/22.06.2011 г. на директора на дирекция „Човешки ресурси” при банката-жалбоподател, и ищецът е възстановен на длъжността „директор на филиал” – Филиал „С. – Ц. Б. ” на банката-жалбоподател; в тежест на последната са възложени разноските и държавната такса по делото. Въззивният съд е приел, че ищецът е уволнен дисциплинарно за две нарушения на трудовата дисциплина, описани в заповедта за уволнение, а именно: 1) на 04.08.2010 г., в качеството си на директор на филиал на банката-касатор, ищецът е разрешил ползването по разплащателна сметка на овърдрафт кредит в размер 20 000 лв. от [фирма], без договорът с последното от 30.07.2010 г. за този кредит да е подписан от ищеца – от страна на банката, и без да са представени необходимите обезпечения от кредитополучателя; и 2) в същото качество, ищецът е допуснал трайна липса на контрол върху кредитната дейност на подчинените му служители, в резултат на което служителката В. Н. е извършила злоупотреба с доверието на работодателя, с цел да набави за себе си облага, а именно – без изрично искане, знание и съгласие на [фирма] е инициирала преиздаване на кредитна карта с кредитен лимит от 4 000 лв. и е получила пластиката на картата и П.-кода, с което е създала предпоставки сумата по кредитния лимит да бъде изтеглена от друго лице, без знанието и съгласието на титуляра, в резултат на което са извършени транзакции и неправомерно са изтеглени суми, с което е причинено ощетяване на банката. Въззивният съд е приел, че за първото от тези нарушения от страна на работодателя-ответник (сега касатор) са изискани обяснения и ищецът е дал писмени такива, - наименовани „възражения” от 26.04.2011 г. и от 04.05.2011 г. Обсъждайки по същество това дисциплинарно нарушение, градският съд е приел и че то е извършено от ищеца – в частта му, изразяваща се в неподписване от него, като представител на банката, на договора от 30.07.2010 г. за овърдрафт кредит, като в обясненията си самият ищецът е посочил (признал е), че е разрешил ползването на сумата по договора, което е установено и от представеното по делото стандартно нареждане за усвояване на овърдрафт от 04.08.2010 г. В тази връзка въззивният съд е приел и че по делото към договора от 30.07.2010 г. е представено и удостоверение от Централния регистър за особените залози (ЦРОЗ) - за вписан залог в полза на банката-касатор, което обаче не санира липсата на валидно подписан договор между страните, който е подписан само от кредитополучателя. По отношение на второто дисциплинарно нарушение, въззивният съд е приел, че за него не са изискани от страна на работодателя и не са давани от ищеца обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ, като са изложени и подробни съображения за това в мотивите към обжалваното решение. В заключение – в решаващите си мотиви въззивният съд е приел, че неспазването на „процедурата” по чл. 193, ал. 1 от КТ води до отмяна на наложеното дисциплинарно уволнение, без да е необходимо да се разглежда спора по същество – съгласно чл. 193, ал. 2 - in fine от КТ. В касационната жалба се поддържат оплаквания и съображения за недопустимост и за неправилност на обжалваното въззивно решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Доводите се доразвиват в писмена защита и се поддържат в откритото съдебно заседание. Жалбоподателят претендира присъждане на разноските, направени в трите съдебни инстанции по делото. Ответникът по касационната жалба – ищецът Н. А. В., в отговора си, в писмена защита и в откритото съдебно заседание излага съображения за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските за заплатено адвокатско възнаграждение в производството пред касационната съдебна инстанция. С определение № 1210/29.10.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, по следния правен въпрос: след като по делото не е установено да са искани обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ само за едно от няколко дисциплинарни нарушения, следва ли дисциплинарното уволнение да бъде отменено съгласно чл. 193, ал. 2 от КТ. По така поставения по делото правен въпрос вече е налице задължителна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 и чл. 291 от ГПК, намерила израз в решение № 379/24.06.2010 г. по гр. дело № 410/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 313/19.10.2012 г. по гр. дело № 42/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС. В тях е прието, че обстоятелството, че работодателят не е поискал обяснения за някои от дисциплинарните нарушения, посочени в заповедта за уволнение, не дава основание за приложение на чл. 193, ал. 2 от КТ по отношение на спора за законност на наказанието за нарушенията, за които са поискани обяснения, тъй като всяко отделно нарушение на трудовата дисциплина съставлява самостоятелно основание за търсене на дисциплинарна отговорност. Настоящият съдебен състав изцяло споделя това становище. В допълнение следва да се посочи, че тъй като в тези случаи дисциплинарното наказание е наложено от работодателя, който при извършената от него преценка по чл. 189, ал. 1 от КТ е взел предвид всички посочени в заповедта дисциплинарни нарушения (включително и тези, за които не е поискал обяснения от работника и служителя, и за които чл. 193, ал. 2 от КТ се прилага), то при преценката относно законосъобразността на наказанието, съдът неизбежно и във всички случаи – и без наведени доводи на страните в тази насока, също следва да вземе отношение по въпросите по чл. 189, ал. 1 от КТ – за съответствието на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на извършените нарушения, за които са поискани обяснения, като вземе предвид и обстоятелствата, при които са извършени тези нарушения, както и поведението на работника или служителя във връзка с тях. Предвид така възприетото разрешение на поставения по делото правен въпрос, следва извод за неоснователност на оплакванията и доводите в касационната жалба за недопустимост и за неправилност на въззивното решение, поради това, че градският съд бил излязъл извън рамките на очертания с исковата молба спор и извън рамките на ограничения въззив, като коментирал въпроса по чл. 189, ал. 1 от КТ за несъответствие на тежестта на наложеното наказание с тази на нарушението (за което е приел, че са поискани и дадени обяснения и че е извършено от ищеца), и за който въпрос сам е намерил, че не е въведен от ищеца в предмета на делото и в обхвата на съдебната преценка. Отделно от гореизложеното по поставения по делото правен въпрос, в случая самият касатор – както с отговора на исковата молба, така и с въззивната си жалба е повдигнал по делото въпроса по приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ, като е изложил твърдения и съображения, че само първото дисциплинарно нарушение, описано в заповедта за уволнението на ищеца (и за което са поискани и са дадени писмени обяснения), е достатъчно по тежест за налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание; това становище се поддържа и се доразвива и в писмената защита на жалбоподателя пред касационната съдебна инстанция. Наред с това следва да се отбележи, че макар в мотивите си въззивният съд да е посочил разпоредбата на чл. 189, ал. 1, във вр. с чл. 190, ал. 2 от КТ, той не е обсъдил дали е налице съответствие на наложеното дисциплинарно наказание с тежестта на дисциплинарното нарушение, а в тази връзка е приел единствено, че не е налице системно нарушаване на трудовите задължения по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ, както е посочено в заповедта за уволнение. Неоснователно е и оплакването на касатора, че въззивният съд неправилно е приел, че за второто дисциплинарно нарушение не са поискани от ищеца обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ. Действително - в противоречие със задължителната практика на ВКС, градският съд е изложил съображения, че обяснения могат да бъдат давани от работника или служителя само „в рамките на процедурата по налагане на дисциплинарно наказание”, и то пред субекта на дисциплинарна власт – работодателя или упълномощено от него лице, като всички обяснения, дадени преди началото на такава процедура, са ирелевантни и не покриват изискването на чл. 193, ал. 1 от КТ. Напълно обосновано, обаче въззивният съд е приел, че по делото работодателят не е провел доказване и липсват данни, от ищеца да са изискани обяснения конкретно за това второ нарушение, визирано в заповедта за уволнение, изразяващо се в неупражнен контрол върху служителката В. Н., която противоправно е използвала кредитна карта на клиент на банката без негово съгласие. В тази връзка са обсъдени показанията на допуснатия именно за това по делото и доведен от страна на жалбоподателя свидетел Б. И. - участник в екипа, извършил вътрешната одитна проверка, приключила с одитния доклад, с който е констатирано това второ нарушение, съгласно заповедта за уволнение. Съдът е кредитирал показанията на този свидетел и обосновано е приел, че те установяват, че преди започване на проверката, с ищеца е проведен разговор, в който той е запознат с констатирани нарушения в ръководения от него филиал, които са станали повод за проверката, но от показанията на свидетеля (които действително са общи и неконкретни, досежно нарушенията, обсъждани в разговора с ищеца) не се установява с ищеца да е обсъждано именно нарушението, описано в заповедта за уволнение (второто такова). Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото правен въпрос, основателно е последното оплакване в касационната жалба, че въззивният съд неправилно е приел в решаващите си мотиви, че след като от ищеца не са искани обяснения за едното от дисциплинарните нарушения, за които той е наказан, това води до отмяна на наложеното дисциплинарно уволнение, без да е необходимо да се разглежда спора по същество – съгласно чл. 193, ал. 2 - in fine от КТ. Както е прието и по-горе, тази разпоредба е приложима в случая само по отношение на второто посочено в заповедта за уволнение дисциплинарно нарушение, за което от ищеца не са искани и не са давани обяснения. Въззивният съд е следвало обаче да обсъди по същество законосъобразността на дисциплинарното уволнение на ищеца с оглед другото - първото дисциплинарно нарушение в заповедта, за което са поискани и са дадени обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ. При установеното по делото, че това нарушение е извършено от ищеца, а именно – същият е разрешил на клиент на банката усвояването и ползването на овърдрафт кредит в размер 20 000 лв., без ищецът да е подписал от името на банката договора за този кредит, който е подписан само от кредитополучателя, въззивният съд е следвало да извърши преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ за съотвествието на наложеното на ищеца дисциплинарно наказание „уволнение” с тежестта на това нарушение, предвид и обстоятелствата, при които то е извършено и поведението на ищеца (каквато преценка градският съд не е извършил, както беше посочено по-горе). Тъй като това допуснато от въззивния съд нарушение на материалния и процесуалния закон не налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, то спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната съдебна инстанция. Настоящият съдебен състав намира, че наложеното на ищеца дисциплинарно уволнение е несъразмерно тежко спрямо неголямата тежест на извършеното от него нарушение на трудовата дисциплина, предвид и конкретните обстоятелства в случая и поведението на ищеца. Действително, кредитът, чието усвояване и ползване ищецът е разрешил преди да е подписал договора за кредит от името на банката, не е малък по размер, а и разпоредбата на чл. 430, ал. 3 от ТЗ изисква писмена форма за действителността на договора за банков кредит, както се изтъква от касатора по делото. От друга страна, обаче, след като договорът за банков кредит (който е консесуален – чл. 430, ал. 1 от ТЗ) в случая е бил подписан от страна на дружеството-клиент и последното, в качеството си на кредитополучател, е учредило надлежното обезпечение (за което по делото са представени доказателства от ЦРОЗ, както беше посочено по-горе), то неподписването на договора от ищеца от името на банката е чисто технически пропуск, който е могъл да бъде отстранен във всеки един момент, чрез полагането на подписа на ищеца и завършването по този начин на писмената форма. В тази връзка следва да се отбележи и че по делото няма твърдения и данни, и останалите два екземпляра на договора, които са останали в държане на дружеството-кредитополучател и неговия солидарен съдлъжник – физическо лице, също да са неподписани от ищеца – от страна на банката, а за спазването на писмената форма е достатъчно подписването и на един екземпляр от договора. По делото няма и твърдения и данни на ищеца да е налагано дисциплинарно наказание за други нарушения на трудовата дисциплина. По изложените съображения, като несъразмерно тежко, наложеното на ищеца дисциплинарно уволнение е незаконосъобразно и следва да бъде отменено по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ. Тъй като трудовият договор между страните по делото е такъв за неопределено време, основателен е и обусловеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението му длъжност. Като е достигнал до същия краен извод – за основателност на предявените по делото искове и ги е уважил, въззивният съд, въпреки допуснатото от него нарушение на материалния и процесуалния закон, като краен резултат е постановил правилно решение, което на основание чл. 293, ал. 1, предл. 1 от ГПК следва да се остави в сила. Предвид крайния изход на делото, на ответника-касатор не се следват, претендираните от него разноски по делото, а на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК същият дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, и претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция по делото в размер 1 000 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решението от 21.01.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 7089/2012 г. на Софийския градски съд; ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Н. А. В.сумата 1 000 лв. (хиляда лева) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.