Р Е Ш Е Н И Е №99 гр. София, 11 юни 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи май през две хиляди и двадесет и първа година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ : ДАНИЕЛА АТАНАСОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Н. Пелова, с участието на прокурора от ВКП М. Михайлова, като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 353/2021 г. по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адв.П. С. –защитник на подс. Д. А. Г. и по негова лична жалба срещу решение № 265 от 4.11.2020 г. по внохд № 925/20 г. на Софийски Апелативен съд. В жалбата на адв. С. са заявени касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Основното несъгласие в нея касае аналитичната дейност на съда и оценката на показанията на св. Г. Г.. Навеждат се доводи за неправилно приложение на материалния закон, като се оспорва приетия пряк умисъл за убийство на М. И. и се излагат съображения, че подсъдимият не е целял смъртта на жертвата, което налага извод, че деянието е извършено при евентуален умисъл. Алтернативно се навеждат доводи за наличието на мнима неизбежна отбрана и се настоява за оправдаване на подсъдимия Г.. В жалбата на подс. Г. се претендира явна несправедливост на определеното наказание, постановено в противоречие с целите посочени в чл. 36 от НК. Изразява се мнение, че са подцени смекчаващите отговорността обстоятелства и се прави искане за намаляване на размера на наказанието към минимума предвиден в чл. 115 от НК. В съдебно заседание пред ВКС адв. С. поддържа жалбата с развитите в нея доводи и направените искания. Поставя акцент за наличието на касационно основание по чл. 348, ал.1, т.1 от НПК свързано с приетия пряк умисъл за осъществяване на деянието. Подс. Г. моли за намаляване на наказанието за да може да помага на децата си. Прокурорът при ВКП изразява становище, че атакувания въззивен акт не съдържа наведените в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, но се съгласява с възражението за неправилно приложение на материалния закон по повод формата на вина и за това предлага редуциране на размера на наказанието. Частните обвинители И. И., С. И., Г. И., М. Г. и Н. И. се явяват лично и поддържат мнение за оставяне в сила на въззивния акт. ВКС- трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните и обсъди жалбите, в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното : Жалбите на подс. Г. и адв. С. са неоснователни. С присъда № 2259 от 1.06.2020 г. Окръжен съд- Благоевград признал подс. Д. А. Г. за виновен в това, че на 25.03.2019 г. в [населено място], на [улица]пред дом /№ / умишлено умъртвил М. И. И., поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 54 от НК му определил наказание осемнадесет години лишаване от свобода, при първоначален „строг“ режим на изтърпяване. На основание чл. 59, ал. 1 от НК зачел времето, през което подс. Г. е с мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 26.03.2019 г. до влизане на присъдата в сила. Разпоредил се с веществените доказателства по делото Осъдил подс. Г. да заплати направените по делото разноски в размер на 3 006,56 лв. на досъдебното производство, 124,78 лв. по сметка на ОС- Благоевград и пет лева за служебното издаване на изпълнителен лист. Присъдата е обжалвана от подс. Г., чрез адв. С.. В САС е образувано внохд № 925/20 г., по което с решение № 265 от 4.11.2010 г. атакуваният съдебен акт е потвърден. При обсъждане на релевираните оплаквания, ВКС направи констатация, че процесуалният документ, с който е инициирано производството, по своето съдържание е идентичен със съдържанието на въззивната жалба на подсъдимия, на която Апелативният съд е дал обстойни и аргументирани отговори. В една част възраженията се отнасят до несъответствие на фактическите изводи с доказателствата по делото, които са относими към необоснованост на съдебния акт, който не е сред основанията за касационна проверка по чл. 348, ал.1, т. 1, т. 2, т. 3 от НПК, поради което на тях ВКС не дължи отговор. Настоящата проверка обхваща критиките срещу аналитичната дейност на въззивната инстанция и твърденията за неправилно приложение на материалния закон, които са довели според касаторите, до постановяване на несправедлив съдебен акт, неправилно осъждане на подс. Г. и налагане на несправедливо наказание. І. По жалбата на адв. С. 1. Софийски Апелативен съд не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, които да са опорочили процеса на формиране на вътрешното му убеждение, като приетите от него фактически положения са изведени при стриктно съблюдаване на задълженията произтичащи от чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК. Въззивният съд е направил собствен анализ на събраните доказателствени материали при спазване на правилата на обективност и безпристрастност. Отговорил е на възраженията на страните, касаещи допустимостта и достоверността на използваните доказателствените източници, като изготвения от него съдебен акт отговаря на заложения в чл. 339 от НПК стандарт. В основата на решаващите изводи, съдилищата са поставили показанията на двете свидетелки - Г. Г. – дъщеря на подсъдимия и съпруга на жертвата и на св. Т. Г.- съпруга на подс. Г., тъй като те са преки очевидци и участници в инкриминираните събития. Информацията, която пресъздават се отличава с логичност, последователност и добросъвестност, позволяващи изграждането на достоверна картина на развоя на инцидента и установяване участието на подсъдимия Г. в него. Посочените доказателствени източници са анализирани от съдилищата съобразно тяхното действително съдържание и в контекста с останалите гласни и веществени доказателства и доказателствени средства, като са изложени ясни съображения защо са ползвани с доверие от съда. Последните са послужили за извеждане на фактическите данни за системния тормоз, упражняван в миналото и до инкриминирания ден от подсъдимия над неговата съпруга, за събитията в деня на престъплението, принудителното отвеждане на св. Т. Г. от дома на дъщеря й в къщата, заключването й там и нанесения й от подсъдимия побой, последвалите действия за извеждане на Т. Г. и напускане на къщата, бягайки от нарастващата агресия на подсъдимия. Поведението на пострадалия М. И., усилията да умиротвори и разтърве участниците в инцидента, също са били внимателно изследвани от съда чрез показанията на двете свидетелки. Заявеното от тях не се конфронтира с гласните и писмени доказателствените средства, подробно обсъдени от съдилищата, в това число приложените веществени доказателства и заключенията на назначените експертизи. От техният анализ правилно е установено, че мястото на нанасяне на фаталните удари се намира извън дома на подсъдимия, че средството, с което са причинени нараняванията в шията и вътрешната част на лявото бедро на жертвата е именно с предаденият от подсъдимия нож при задържането му, че механизмът на нанасяне на ударите, съвпада напълно с описания от св. Г. Г. начин - при приведено тяло на пострадалия над лежащия по гръб на земята подсъдим, обсъдени детайлно в съдебно заседание пред Окръжния съд от вещото лице и в мотивите към съдебните актове. За това напълно произволен е отправеният от защитата упрек, че показанията на св. Г. Г. не са били обсъдени в съответствие с тяхното действително съдържание и при игнориране на останалите доказателства по делото. Оплакването, че съдът не е отразил коректно съдържанието на нейните показания не намира опора в мотивите на въззивното решение. Възприетата в него фактология и описаната динамика на инкриминираните събития са резултат от задълбочено проучване на всички доказателствени материали по делото, в които отсъстват сведения за това, че подсъдимият е могъл да възприеме действията на пострадалия като нападение, на което реагирал защитавайки се, чрез нанасянето на три удара - два от тях прободно- порезни, единият попадащ в шията и трети бедрото. Обобщавайки, касационната инстанция прецени, че въззивният съд не е създал предпоставки за допускането на съществени процесуални нарушения, които да изпълват съдържанието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК и които да обуславят отмяна на постановения съдебен акт. 2. При така установената от съдилищата фактическа обстановка, оплакването на касатора за неправилна оценка на умисъла за извършване на деянието е лишено от основание.Не е налице касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК, тъй като извършеното от подс. Г. правилно е квалифицирано като престъпление по чл. 115 от НК при пряк умисъл. Въззивният съд е счел, че подсъдимият е действал при пряк умисъл, тъй като е съзнавал обществената опасност на деянието, предвиждал настъпването на обществено опасните последици и е искал настъпването на смъртта на жертвата. Тук е мястото да се посочи, че формата на вината е подлежащ на установяване факт от обективната действителност, както всички други факти по делото. Умисълът като съвкупност от психически моменти, които отразяват субективното отношение на дееца към извършваното деяние и неговите обществено опасни последици представлява част от проявената субективна реалност. В съдебната практика тези въпроси са намери своето разрешение в ППВС № 14/1963 г., ТП №7–87 г. ПВС, Решение №63/88 г. на ОСНК на ВКС, в които е прието, че за субективната страна на деянието се съди от средствата, насоката, силата и локализацията на нараняванията, от конкретните действия, които материализират интелектуалните представи на дееца, а не от неговите обяснения. В конкретния случай вида на използваното оръжие – нож с дължина 31 см., от които 18,7 см. острие, броя на нанесените удари – общо три, един, от които попада в жизненоважна част на тялото - в шията, в която се намират важни органи, с дълбочина на раневия канал, който е 12 см. и преминава през меките тъкани на шията, като прерязва напълно яремната вена и частично сънната артерията, характеристиките на второто нараняване попадащо в средната трета на лявото бедро с дълбочина на раневия канал 14 см. и дължина 2,7 см. говоря за значителна сила при нанасянето на първите два удара. Обстоятелството, че същия се въоръжил предварително с нож, който по своите характеристики е оръжие годно да причини смърт, близкото разстояние, от което са нанесени ударите и тяхната насоченост, като обективните факти по делото, са били правилно преценени от съдилищата, като са приели, че подсъдимият Г. е действал с пряк умисъл при извършване на деянието и че лишаването от живот на М. И. се явява негова пряка цел. Несподеляема е тезата на защитата, че подсъдимият е действал с евентуален умисъл, защото не е целял настъпването на обществено опасния резултат, тъй като с пострадалия са имали добри отношения, той е бил негов зет и баща на внуците му. Тези факти макар и да не са спорни по делото, не променят установените фактически обстоятелства, които обективират прекия умисъл на деянието, тъй като предварително вземайки ножа от дома си и хуквайки с него след съпругата и дъщеря си, подсъдимият е имал ясна представа, че носеното от него средство е годно да причини смърт/ с оглед неговите параметри/. Макар и към началния момент да не е имал като пряка цел да лиши от живот своя зет, то в по- късен момент, след приближаването на И. към него, при опита му да го изправи от земята, подсъдимият внезапно взел решение да му нанесе удари с ножа. Значителната сила, техният брой, дълбочината на раневия канал и локализацията в областта на шията, убедително сочат на внезапен пряк, а не евентуален умисъл на престъплението. В интелектуално отношение подс. Г. е съзнавал ясно, че с действията си лишава от живот жертвата, а не само, че му причинява някакво по вид телесно увреждане. На следващо място, неоснователно е възражението на защитата, че деянието е извършено при мнима неизбежна отбрана, поради грешка относно действителността на нападението. От възприетата от съдилищата фактология по делото, данни за започнало нападение от страна на жертвата отсъстват. Подсъдимият не е действал при извинителна грешка, при която да е считал, че е нападнат от пострадалия и за това не е разполагал с право на самоотбрана, чрез нанасянето на защитни удари. За да е налице предложения, като алтернатива в жалбата на защитата правен институт, оневиняващ действията на подс. Г. е необходимо от фактическа страна да се установи, че увреждането на пострадалия е станало по време на мнимо нападение. Обективните данни сочат на обратното, че се касае за действия на пострадалия по оказване на помощ на подсъдимия, след падането му на земята в следствие на изпития алкохол през деня. Пострадалият с нито едно свое действие не е манифестирал агресивно поведение към подсъдимия, нито нещо в поведението му е предполагало в съзнанието на подсъдимия да се е формирала грешна представа относно действителното му намерение с навеждането на тялото му към неговото с думите : „ Дедо, убава работа, недей вече я би, остави я“. В действителност единственият нападащ субект в случая е подсъдимия, който тичал след двете жени, хвърляйки по тях дървени плоскости, носейки в ръцете си касапски нож./в този смисъл т.4 от ППВС №14/63 г. и ППВС №2/57 г., ППВС № 12/73 г. на ПВС, Р. №138/13 г. по к.д № 2820/11г. на ІІ-ро НО, Р №700/96 г. к.д.№ 570/96 г. ІІ НО и др./. Поради изложените до тук съображения, ВКС не намери основание да сподели доводите на защитата относно наличието на мнима неизбежна отбрана, оневиняваща подс. Г., обуславяща наличието на касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК. ІІ. По жалбата на подс. Г.. В жалбата се оспорва справедливостта на наложеното наказание, като се твърди, че размерът му е завишен и не би спомогнал за постигане целите на чл. 36 от НК, като на практика, с оглед възрастта на дееца, се приравнява до наказание доживотен затвор. Според настоящия съдебен състав не е налице очевидно несъответствие между вида на определеното наказание и размера на определената санкция от 18 години лишаване от свобода, степента на обществена опасност на деянието и дееца от една страна и от друга на констатираните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства. При индивидуализиране на наказателната принуда, съставите по същество за отчели като смекчаващи отговорността обстоятелства : чистото съдебно минало, напредналата възраст - 64 години, оказаното съдействие на разследващите и съда за изясняване на обективната истина по делото и изразеното съжаление. На тях са били противопоставени - недобрите характеристични данни, упражнявания системен тормоз над съпругата му, честата злоупотреба с алкохол, освобождаваща агресивното му поведение и роднинската връзка с жертвата – негов зет и баща на внуците му, както липсата на провокация от страна на пострадалия, начина на извършване на деянието в момент, в който пострадалият искал да му помогне и последвалия опит да се укрие. Комплексната оценка на посочените обстоятелства сочи на значителен превес на отегчаващите отговорността обстоятелства, поради което наказанието правилно е било определено над средния размер и не подлежи на корекция. Това е така, защото неправилно са били отчетени като смекчаващи отговорността две обстоятелства от общо констатираните четири такива – „оказаното съдействие за разкриване на обективната истина“ и „напредналата възраст“ на извършителя на деянието, като на практика те се свеждат до чисто съдебно минало и изразено съжаление за случилото се. Внимателният преглед на материалите по делото не установява подсъдимият да е оказал съдействие на разследващите органи и съда при изясняване на фактите по делото. След извършване на деянието се е укрил и се е наложило да бъде търсен от полицейските органи за да бъде задържан. В хода на досъдебното производство не е давал обяснение, с които да е спомогнал за разкриването на обективната истина, а пред съда е изложил три версии на случилото се, като се опитал да прехвърли отговорността върху свидетелките Г. и Т. Г., както и върху самия пострадал, който се бил наранил „сам“ с носения от него нож. На второ място, с оглед средната продължителност на живота в страна от 75 години, навършените 64 години от подсъдимия, не следва да се третират като „напреднала“ възраст, която да послужи за евентуално смекчаване на наказателната санкция. Подобна възможност би била налице при доближаване или надхвърляне на посочената средна продължителност на живота в страната, каквато не е налице. За това наведеният в жалбата довод, че с оглед възрастта, определеното наказание се приравнява на „доживотен затвор“ и е лишен от основание. Определеното по вид и размер наказание е съобразено с разпоредбата на чл. 35, ал.1 от НК, тъй като то се явява съразмерно на престъплението, способно да гарантира в най- голяма степен осъществяване на предвидените в чл. 36 от НК цели - да поправи дееца и да въздействува предупредително- възпитателно над останалите членове на обществото. Предвид конкретните специфики на деянието и качествата на неговия извършител, характеризиращ се като нетолерантен и агресивен човек, неспособен да зачита човешкото достойнство и живот, определеното наказание се явява справедливо, необходимо и достатъчно и като такова не надхвърля мярката за дължимата наказателна принуда. В заключение, тъй като не констатира допуснати от съда нарушение в дейността по индивидуализиране на наказателната санкция, които да компрометират изпълнението на предвидените в чл. 36 от НК цели касационната инстанция прецени, че не е налице касационно основание явна несправедливост на наказанието. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА РЕШЕНИЕ № 256 от 4.11.2020 г. по внохд № 925/20 г. по описа на Софийски Апелативен съд. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.