Р Е Ш Е Н И Е № 222 С. 15.07.2011 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в съдебно заседание на 30.11.2010 година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ А. МАРИЯ СЛАВЧЕВА при участието на секретаря Л.З. и в присъствието на прокурора С. изслуша докладваното от съдията ВАНЯ А. т.дело № 74/2010 година Производството е по чл.290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на Върховна касационна прокуратура против въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 150 от 05.08.210 год., по т.д.№ 70/2009 год., с което при условията на чл. 208, ал.1 ГПК/ отм./ е отхвърлен като неоснователен предявения от Окръжна прокуратура [населено място] против [фирма], гр.П. иск по чл. 155, т.2 ТЗ за прекратяване на ответното ЮЛ, поради противоречие на осъществяваната от това търговско дружество дейност със законите на страната- чл.26 ЗВ. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на чл.26 и сл. ЗВ и на процесуално-правните норми, регламентиращи начина на преценка на доказателствения материал по делото – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Ответната по касационната жалба страна, възразявайки в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК по допускане на касационното обжалване, алтернативно е оспорила и основателността на касационните оплаквания на касатора и искането му за касиране на обжалвания съдебен акт, излагайки подробни съображения относно липсата на доказателства за извършвана от ЮЛ несъместма с търговското му качество и регистрирания предмет, дейност противоречаща на Закона за вероизповеденията. С определние № 566/30.08.2010 год., постановено по горепосоченото дело касационното обжалване е допуснато по отношение въпроси те на материалното право, както следва: „какъв външен израз трябва да има осъществяваната религиозна дейност, за да се приеме, че тя е от името и за сметка на правен субект - О. и следва ли извършваната религиозно-пропагандна дейност в регистрираното седалище и управление на ЮЛ- търговец да се счита от името и за сметка на последното и за противоречаща на закона по см. на чл.155, т.2 ТЗ, във вр. със Закона за вероизповеданията, когато е налице съгласие от същото”, на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери правилността на обжалваното решение, съобразно данните по делото и правомощията си по чл.290, ал.2 и сл. ГПК, намира: Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. За да постанови обжалваното решение по предявения от Окръжна прокуратура [населено място] иск по чл.155, ал.1, т.2 ТЗ Пловдивският апелативен съд е приел, че макар и в помещенията, собственост на ответното ТД [фирма] безспорно да са осъществявани религиозни проповеди, беседи с религиозен характер и религиозни обреди от пребиваващите там лица, под ръководството на служител на ЮЛ- търговец, макар и със знанието на последното, то същите представляват форма на упражняване правото на вероизповедание по см. на чл.5 от Закона за вероизповеданията, нямат характер на публично практикуване на вероизповедание / чл.27, ал.2 ЗВ/, поради което се явяват законово признати права по чл.2 ЗВ и при отсъствие на конкретни доказателства, съобразно въведената доказателствена тежест, за взето в тях участие от страна на малолетни деца, без надлежно съгласие на законните им представители, елементите от фактическия състав на чл.155, ал.1 т. 2 ТЗ са недоказани. Изложени са съображения, че с нормата на чл.14 ЗВ законодателят е създал само правна възможност, но не и задължение дадена религиозна общност да придобие статут на ЮЛ, поради което в случая нормата на чл. 26 ЗВ е неприложима, предвид легалната дефиниция на понятието „религиозна общност” по см. на § 1, т.2 ДР на ЗВ и различно вложеното с § 1, т.3 от ДР на ЗВ съдържание в понятието „религиозна институция”. Решението е неправилно. За да е налице основание за прекратяване на търговското дружество в хипотезата на чл.155, т.2 ТЗ не е необходимо регистрираният от същото предмет на дейност да противоречи на закона, а е достатачно фактически извършваната от ЮЛ- търговец дейност да не съответства на законовите императиви. Несъмнено е, че при липсата на извършена от законодателя конкретизиця, относно вложения от него смисъл в соченото понятие, то съгласно съдебната практика, правния обичай и правната логика правно важим е всеки нормативен акт, като противоречието със същия всякога е свързано с нарушение на конкретна правна норма или правен принцип, имащ основополагащо значение за съществуващия в страната правен порядък. Следователно разбирането на Пловдивския апелативен съд, че с оглед въведените с исковата молба факти и обстоятелства, като основание на предявения иск, в тежест на ищеца в случая е било да установи при условията на пълно и главно доказване в процеса, че ответното ТД осъществява описаната или част от описаната дейност на Турската ислямиска и религиозна организация «С.», респ. че дружеството осъществява същата тази дейност самостоятелно, или че тази дейност противоречи на конкретните законови разпоредби на ЗВ, следва да бъде споделено, като законосъобразно. В нарушение на доказателствения материал по делото и на съществените процесуални правила на чл.143 ГПК8 отм./ и чл.188 ГПК/ отм./, обаче, решаващата инстанция е счела, че предявената от Окръжна прокуратура П. искова претенция е останала недоказана, позовавайки се основно на липсата на конкретност в сочените нарушения на закона и твърде общата им формулировка. Освен, че констатираната от въззивния съд неяснота в исковата молба, явяваща при определни в закона предпоставки нередовност на същата, може, по арг. т.4 на ТР №1/17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС, евентуално да обуслови обезсилване на първоинстанциония съдебен акт, но не и да доведе до отхвърляне на предявения иск, като недоказан, то изводът за липса на доказателства относно извършваната в противоречие със закона фактическа дейност от страна на ответното ТД е и необоснован- несъответстващ на правилата на формалната логика. По делото е безспорно установено, че ответното ТД, регистрирано с решение на ПОС 5102/06.08.2004 год., по ф.д.№ 2418/2004 год., считано от датата на възникването си като стопански правен субект до релевантния за спора момент- датата на подаване на исковата молба не е осъществявало никаква търговска дейност, в съответствие с регистрирания си предмет, нито е реализирало въобще някакви приходи от стопанска дейност . Същевременно средствата, с които е закупен процесния недвижим имот в [населено място], находящ се на [улица], с площ от около 2000 кв. м., ведно с построените в него четири сгради, явяващ се адрес на управление на ЮЛ-търговец- правно и структурно обособено в О., са с безспорен произход от фондация в Република Турция, като от данните в представения по делото и приет като писмено доказателство по предвидения в ГПК ред, доклад на ДА «НС», имащ правната характеристика на официален документ по см. на чл. 143 ГПК /отм./, е видно, че и тримата съдружници С. А., Д. С. и Р. С., законни представители на ответното ТД, в качестото си на управители, представляващи го заедно и поотделно, принадлежат към ислямската организации «С.» - част от «Съюз на ислямските културни центрове»- основан през 1973 год. в [населено място], със забранена в Република Турция дейност по отношение на лица, под 16 годишна възраст. Следователно, правилно, позовавайки се на така събраните доказателства ,вкл. данните на извършена в описания по - горе имот на дружеството полицейска проверка за нерегламентирана дейност, съставомерна по чл. 164-166 НК, Пловдивският апелативен съд е приел за установено, че в процесната сграда- адрес на управление на [фирма], обзаведена като «мини- хотел» и видимо обитавана от повече хора, със съхраняван там личен багаж, документи, религиозна литература на арабски език в множество бройки от един и същи вид и характерни за сочената религия, религиозни атрибути, са се извършвали проповеди или беседи с религиозен характер, както и религиозни обреди на пребиваващите там лица - ученици и студенти под ръководството на св. Ш. М., назначен за служител в ответното ТД, но и с притежавано свидетелство за имам и призната от религията му религиозна степен. Незаконосъобразено, обаче, въззивният съд е изградил правен извод за отсъствие на елементите от фактическия състав на чл.155, т.2 ТЗ, по съображения, че осъществяваната с явното съгласие на ответника в собствените му помещения, дейност е форма на упражняване правото на вероизповедение по см. на чл.5, във вр. с чл.6 от Закона за вероизповеденията /ДВ бр.120/2002 год./ от доброволно обединени в «религиозна общност» по см. на § 1, т.2 от ЗВ, физически лица . Освен, че възражение в горепосочения смисъл въобще не е било въведено от ответника в хода на делото, то доколкото доброволността на обединяването е съществен елемент на тази призната от закона колективна форма на свободата да се изповяда определена религия, то в тежест на последия е било да я докаже с допустимите от ГПК доказателствени средства, а такива по делото- отсъстват. Нещо, повече, видно дори от показанията на св. Ш.М., общото между пребиваващите в имота на ответното ТД малдежи- ученици и студенти е липсата на добри битови условия за живот в [населено място] и осигурени им такива именно от последното. Следователно, доколкото всяка форма на зависимост, включително икономическа, дефинитивно изключва доброволността, то в случая хипотезата на § 1, т.2 от ЗВ не е налице. От своя страна обстоятелството, че мястото за безспорно осъщестяваните религиозни проповеди, беседи и религиозни обреди на пребиваващите в процесния имот лица, е било изцяло осигурено и оборудвано за целта от ответното О., единствен собственик на същия, предоставил и нает по трудов договор религиозно обучен свой служител, според настоящия съдебен състав е достатъчно, за да обоснове правен извод, че религиознна дейност е била осъщестявана в нарушение на чл.26 , във вр. с § 1, т.3 ЗВ от името и за сметка на последното. С оглед гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че на поставените материалноправни въпроси, във вр. с които касационното обжалване е допуснато следва да се отговори общо, че религиозната дейност, като неприсъща на ЮЛ- търговец, правно и структурно обособено в О., е в противоречие със ЗВ. Религиозната дейност следва да се счита за осъществена от името и за сметка на търговското дружество, всякога, когато организацията, финансирането и място на провеждането и са изцяло обезпечени от същото, било чрез пряко участие на законните му представители, било чрез нает по трудов договор служител със специално религиозно образование и допустима от съответната религия правоспособност, от конкретните действия на който наличето на дадено от оправомощените му органи, изрично съгласие в тази насока е недвусмислено. С оглед гореизложеното исковата претенция по чл.155, т.2 ТЗ следва да бъде уважена и ответното ТД следва да бъде прекратено. Извършваната от [фирма] религиозна дейност е различна от тази, за която ответникът е бил регистриран, като търговец и която законът – чл.26 ЗВ, не допуска, поради което съществуването му, противостои на обществения интерес. На осн. чл.156, ал.1 и ал.2 ТЗ, във вр. с чл.155 ТЗ следва да бъде открито производство по ликвидация на така прекратения стопански правен субект, като бъде определен 8 месечен срок за провеждането му и за ликвидатори бъдат назначени управителите Р. С., С. А., С. Д.. След връщане на делото на ПОС, на осн. чл.14 ЗТР същият ще следва служебно да изпрати препис от решението на Агенция по вписванията, с произтичащите от това правни последици, разпоредени от ЗТР. Водим от гореизложеното настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн.чл.293 ГПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение на Пловдивския апелативен съд № 150 от 05.08.210 год., по т.д.№ 70/2009 год. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРЕКРАТЯВА ТД [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], ул.»Шести септември» № 270. ОТКРИВА производство по ликвидация на ТД [фирма], гр. П., като определя осем месечен срок за провеждането му НАЗНАЧАВА за ликвидатори съдружниците- управители Р. С., С. А., С. Д., при месечно възнаграждение за всеки един от тях в размер на минималната работна заплата за страната. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: