Р Е Ш Е Н И Е № 271 гр. София, 13.01.2016 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИНА НАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЪР ДОЛАПЧИЕВ разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 872/2016 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия П. Д. Р. - адв.К. Х. срещу решение № 146 от 05.07.2016 г. на Варненския апелативен съд, наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 415/2015 г. по описа на същия съд. В касационната жалба на подсъдимия Р. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК. Изложени са твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения и в първоинстанционното съдебно производство, и от въззивната инстанция, свързани с процеса на събиране, проверка и оценка на доказателствените материали, а въззивната инстанция е разгледала делото в незаконен състав. Развити са още оплаквания за незаконосъобразност на постановеното от въззивния съд решение, както и за явна несправедливост на наложеното наказание на подсъдимия Р.. В жалбата, депозирана от адв.Х. на първо място се съдържа твърдение за допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348 ал.3 т.3 вр.ал.1 т.2 от НПК, тъй като въззивният съд е започнал разглеждане на делото в съдебен състав с участие на съдия Ж. Д., в който състав е назначена съдебно-медицинска експертиза на пострадалата А. Д. Е., а в последствие е разгледал делото по същество и го е решил в състав с участието на съдия А. П. вместо съдия Д.. Така бил нарушен принципът за неизменност на съдебния състав съобразно правилото на чл.317 вр.чл.258 ал.1 от НПК, което според защитника на основание чл.348 ал.3 т.3 от НПК винаги е съществено процесуално нарушение, налагащо отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. На следващо място в жалбата от адв.Х. се излагат аргументи за допуснато от въззивната инстанция нарушение на правото на защита на подсъдимия, изразило се в липса на цялостен анализ на доказателствения материал в противоречие с изискванията на чл.339 ал.2 от НПК, като вместо това изводите относно правно-релевантните факти са направени въз основа на частично, формално и незадълбочено изследване на доказателствата, при превратна и в разрез с правилата на формалната логика оценка на доказателствените източници. Конкретно несъгласие се изразява по отношение оценката на обясненията на подсъдимия Р. и показанията на св.Н., които се твърди, че са игнорирани изцяло. Като недопустимо нарушение на правото на защита на подсъдимия се сочи още липсата на покана към него в хода на въззивното съдебно следствие да даде обяснения. По-нататък се твърди, че на съдържащите се във въззивната жалба на подсъдимия оплаквания апелативният съд е дал формален и бланкетен отговор, без да конкретизира кои от тях приема за основателни и кои – не, а изводите му се основават на предположения. Отново като процесуално нарушение, накърняващо правото на защита е посочено осъждането на подсъдимия за деяние, различно от това, за което му е било повдигнато обвинение с обвинителния акт. С присъдата на първоинстанционния съд подсъдимият Р. бил осъден за това, че е нарушил правилата за движение при извършване на маневра „изпреварване“, както и за това, че не е контролирал непрекъснато превозното средство, което довело до напускане на десните колела на същото на платното за движение, а такова обвинение не се е съдържало в обвинителния акт, поради което той не е могъл да се защитава по него. Твърди се още, че напълно произволно въззивната инстанция е приела скоростта на движение на управлявания от подсъдимия автомобил, като избирателно е възприела изводите на вещите лица от приетата в хода на първоинстанционното съдебно следствие автотехническа експертиза, без да ги обсъди в съвкупност с останалите доказателствени източници. Не е обсъден и доводът на защитата, че маневрата „изпреварване“, предприета от подсъдимия не е била в причинна връзка с настъпилото ПТП. В касационната жалба от защитника на подсъдимия Р. подробно е развито и оплакване за нарушение на закона по смисъла на чл.348 ал.1 т.1 от НПК. Оспорва се възприетата от двете инстанции по фактите правна квалификация във връзка с нарушения на правилата за движение едновременно по чл.20 ал.1 и чл.20 ал.2 от ЗДвП на инкриминираното пътно-транспортно произшествие. Обосновава се невъзможността с едно деяние да се допуснат и двете нарушения поради това, че те взаимно се изключват. По-нататък като неверен е посочен изводът на въззивната инстанция, че деянието – предмет на делото не може да бъде оценено като „случайно“ по смисъла на чл.15 от НК. Излагат се доводи, че след като подсъдимият се е движел с разрешена скорост за пътния участък и поради невъзможност да предвиди възникналата пред него опасност на пътя, свързана с непочистеното пътно платно, той не следва да носи отговорност, тъй като деянието му се явява случайно по смисъла на чл.15 от НК. В жалбата на касатора се съдържа и оплакване за явна несправедливост на наказанието. Сочи се, че макар да е констатирал допуснато нарушение от първоинстанционния съд в оценката на обстоятелствата, които имат характер на отегчаващи отговорността на подсъдимия такива (за такова било прието грубото нарушение на правилата за движение, намиращи се в причинна връзка с процесното ПТП), въззивният съд не е намерил основания да измени присъдата на ОС – гр. Силистра и намали наложеното с нея наказание, като на свой ред е допуснал нарушение в процеса на индивидуализация на наказанието, приемайки като отегчаващо отговорността обстоятелство „безкритичното“ му отношение спрямо поведението му като водач на МПС. С решението си Варненският АС не е възприел и предложението на прокурора от Варненската АП за определяне на наказанието на подсъдимия Р. по правилата на чл.55 от НК, неотчитайки факта, че с причинената смърт на собствената си баба, подсъдимият цял живот ще носи чувство за вина, независимо от изхода на наказателното дело. Въз основа на изложените доводи, от адв.Х. в условията на алтернативност към ВКС се отправят искания за отмяна на решението на Варненския апелативен съд и оправдаване на подсъдимия Р., за връщане делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или намаляване на наказанието чрез определянето му по правилата на чл.55 от НК. В съдебното заседание на ВКС подсъдимият П. Р. и защитниците му, редовно призовани, не се явяват и не вземат допълнително становище по жалбата. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакуваното въззивно решение на Варненския апелативен съд като законосъобразно, справедливо и постановено в съответствие на процесуалния закон. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 25 от 29.09.2015 г., постановена по НОХД № 79/2015 г., Силистренският окръжен съд е признал подсъдимия П. Д. Р. за виновен в това, че на 26.10.2014 г. по път II 21, км 44 и 955, при управление на МПС – л.а. „Д.“, модел „Л.“, с ДК [рег.номер на МПС] в посока [населено място] – [населено място] е нарушил правилата за движение по чл.20 ал.1 и чл.20 ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на А. Д. Е., поради което и на основание чл.343 ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 и чл.54 от НК му наложил наказание „лишаване от свобода“ в размер на 2 /две/ години, изтърпяването на което отложил за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила на основание чл.66 ал.1 от НК. С присъдата си ОС Враца наложил на подсъдимия Р. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 2 /две/ години на основание чл.343г във вр.чл.37 ал.1 т.7 от НК. В тежест на подсъдимия били възложени и разноските по делото. По жалба от защитниците на подсъдимия – адв.Х. и адв.В., било образувано ВНОХД № 415/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд, който с решение № 146 от 05.07.2016 г. на основание чл.338 от НПК потвърдил изцяло присъдата на Силистренския окръжен съд. Касационната жалба на защитника на подсъдимия Р. – адв.Х. е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на защитника на подсъдимия е неоснователна. Настоящият съдебен състав намира, че най-напред следва да разгледа оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, тъй като резултатът от проверката в тази насока би предопределил изхода на делото. На първо място като съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните, регламентирано в чл.348 ал.3 т.3 от НПК защитата поддържа тезата, че въззивният съдебен акт е постановен от незаконен състав. Твърди се, че в съдебните заседания, проведени на 22.01.2016 г. и 14.03.2016 г., когато е била докладвана въззивната жалба на подсъдимия Р. и е бил даден ход на въззивно съдебно следствие, в съдебния състав на Варненския АС е взела участие съдия Ж. Д., а в съдебното заседание на 02.06.2016 г., както и при постановяване на въззивното решение на 05.07.2016 г., участие е взел съдия А. П. вместо съдия Д.. По този начин според адв.Х. грубо е бил нарушен принципът за неизменност на съдебния състав, разглеждащ и решаващ наказателното дело, което само по себе си е основание за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. Внимателният преглед на материалите по делото сочи, че коментарът на защитата относно проведеното въззивно производство, съдържащ се в касационната жалба, е некоректен. Вярно е, че на първите две дати, когато е имало съдебни заседания пред Варненския апелативен съд, съдебният състав е включвал съдиите Я. Я., Ж. Д. и С. К.. В рамките на тези две съдебни заседания обаче не е даван ход на въззивно съдебно следствие. На първото от тях – това на 22.01.2016 г. съдът служебно е назначил съдебно-медицинска експертиза за изясняване причините за смъртта на пострадалата А. Д. Е., а на второто – на 14.03.2016 г. ход на делото не е бил даден поради неявяване на подсъдимия и един от защитниците му. При третото заседание пред АС Варна в състава на съда вече е участвал съдия А. П. вместо съдия Д. и именно тогава бил даден ход на въззивното съдебно следствие, изслушана е назначената експертиза и делото приключило, като след съвещание съдът обявил, че ще се произнесе с решение в срок. Тъкмо заради така създалата се ситуация, в началото на това съдебно заседание новият съдебен състав се е произнесъл отново по необходимостта от назначаване на съдебно-медицинска експертиза с нарочно определение, като по този начин не е допуснал да бъде нарушено правилото по чл.258 от НПК. При тези данни касационната инстанция намира това оплакване за неоснователно и счита, че следва да го остави без уважение. Аналогично е становището на ВКС и досежно твърдението за нарушено право на защита на подсъдимия Р. поради отнетата му възможност да даде обяснения в хода на въззивното съдебно следствие. Прегледът на разпореждането за насрочване на делото и протоколите от съдебните заседания сочи, че съдът не е намерил, че изясняването на делото предпоставя разпит на подсъдимия. Правилата на въззивното съдебно производство по българския процесуален закон не въвеждат задължително провеждане на съдебно следствие, а само при необходимост от събиране и проверка на допълнителни доказателства. В конкретния случай съдебният състав, решаващ делото, е намерил за наложително да изясни непосредствената причина за смъртта на пострадалата Е. и причинната й връзка с инкриминираното ПТП, поради което е назначил единствено съдебно-медицинска експертиза с такава задача. Липсата на покана от страна на съда към подсъдимия да даде обяснения при провеждане на съдебно следствие, макар и да е пропуск, не може да се цени като съществено процесуално нарушение, доколкото правата на подсъдимия по чл.55 от НПК важат с пълна сила и в този етап на съдебния процес, и при направено искане от негова страна в този смисъл, би възникнало задължението на съда да му предостави тази възможност. Видно от протоколите на съдебните заседания от 22.01.2016 г. и от 02.06.2016 г. обаче, както подсъдимият Р., така и неговите защитници не са имали искания за събиране на допълнителни доказателства, включително и чрез обяснения на самия подсъдим. Ето защо настоящият състав на ВКС оцени това оплакване също като неоснователно, с оглед на което намери, че следва да го остави без уважение. Останалите възражения в касационната жалба, съдържащи твърдения за допуснати процесуални нарушения в процеса на събиране, проверка и оценка на доказателствените материали от въззивния съд по съдържание са насочени срещу правилността на фактическите констатации на АС – гр. Варна, въз основа на които са формирани изводите за наличие на обективните и субективни елементи на престъплението по чл.343 ал.1 б.“в“ вр.чл.342 ал.1 от НК, довели до осъждането на подсъдимият Р.. В този именно смисъл са подробно изложените доводи в подкрепа на поддържаната от жалбоподателя теза за неизясненост на механизма на пътно-транспортното произшествие от гледна точка на инкриминираните нарушения на правилата по ЗДвП, допуснати от подсъдимия и причинно-следствената връзка между тях и настъпилия вредоносен резултат, мотивирана със съществени процесуални нарушения в процеса на събиране, анализ и оценка на доказателствата при постановяването на въззивния съдебен акт. Предвид тази формулировка на възраженията от адв.Х., практически се претендира ВКС да осъществи самостоятелен доказателствен анализ, въз основа на който да направи извод за допуснати съществени нарушения в доказателствената дейност на въззивния съд. Такива правомощия българският процесуален закон не е предоставил на касационната инстанция. В него е изключена компетентността на ВКС да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело и въз основа на нея да преценява наличието на процесуални нарушения. Тъкмо обратното, вътрешното убеждение на инстанциите по фактите може да бъде оспорено и поставено под съмнение в рамките на касационния контрол, само когато са били нарушени наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. В касационното производство ВКС осъществява контрол, който се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на проверяваните съдебни инстанции по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото, и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд. Фактическата необоснованост и непълнотата на доказателствата не са изведени като самостоятелни касационни основния за проверка на въззивния съдебен акт. За това последователно и категорично в актовете си ВКС подчертава, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка. В съответствие с тези принципни постановки, ВКС обсъди възраженията на подсъдимия Р. и защитника му единствено от гледна точка на изискванията за правилно формиране на вътрешното убеждение на съда по фактите. В тази връзка настоящият съдебен състав констатира, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл.13, чл.14 и чл.107 ал.5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда за това, че подсъдимият е извършил инкриминираното му деяние. Приетите за установени от въззивния съд фактически положения са резултат на задълбочен анализ на обективно наличната по делото доказателствена съвкупност и напълно се подкрепят от нея. Основните доводи, изложени в касационната жалба срещу въззивното решение са насочени срещу подхода при оценка на доказателствата с оглед установяване механизма на инкриминираното ПТП и конкретните нарушения на правилата за движение, които са в причинна връзка с него. Твърди се, че изводите си инстанциите по фактите са направили въз основа на избирателно възприети изводи от повторната автотехническа експертиза и при пълно игнориране на обясненията на подсъдимия Р. и показанията на св.Н. – негова майка и пътник в процесния автомобил, които защитата е окачествила като основни източници на доказателства за конкретната пътна обстановка и причините за настъпилото произшествие. Тези оплаквания не могат да бъдат възприети. Същите са били направени и пред въззивния съд, който им е отделил необходимото внимание, давайки им отговор, поради което постановеният от него съдебен акт напълно покрива изискванията на чл.339 ал.2 от НПК. Изводите на Варненския АС изцяло се възприемат и от касационната инстанция, която не намира за необходимо да ги преповтаря. В решението си на л.5 – л.7 Варненският АС е обсъдил конкретните доводи на защитата, с които е оспорен възприетият от първоинстанционния съд механизъм на произшествието, като ги е приел за основателни. Възприемайки в тази връзка нови фактически положения, въззивната инстанция е дала убедителен отговор относно механизма на ПТП, основавайки се както на заключенията на експертите от автотехническите и съдебномедицински експертизи, така и на източниците на гласни доказателства – обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите. Така апелативният съд е приел, че загубата на контрол над лекия автомобил на подсъдимия, наречена „занасяне“, е настъпила в момента на навлизането му обратно в дясната лента по посока на движението му след приключване на маневрата „изпреварване“ и причината за това е несъобразената му скорост на движение с конкретната пътна обстановка – продължаващ снеговалеж, непочистен пътен участък пред снегорина, управляван от св.И., покрит със сняг и киша около 5 см, довело до странично приплъзване на лекия автомобил, а след опита на подсъдимия да овладее занасянето чрез завиване наляво – и до попадане на десните гуми на банкета с последвалото няколкократно преобръщане странично през купето, удар на задната дясна част на лекия автомобил в крайпътно дърво и установяването му в покой върху четирите колела, насочен с предната си част към платното за движение. Изводът, който въззивният съд е направил въз основа на така установената фактология на събитията сочи, че причина за настъпилия вредоносен резултат са както несъобразената с пътната обстановка скорост на движение на управлявания от подсъдимия автомобил, така и неправилната оценка на водача на пътната обстановка, според която бързото връщане в дясната лента за посоката му на движение не се е налагало поради наличието на видимост на голямо разстояние напред и липсата на насрещно движещи се автомобили. Това е давало възможност на подсъдимия да продължи движението си безопасно в лявата лента и постепенно да намали скоростта до безопасна за навлизането му обратно в неговата лента за движение, непочистена от сняг и киша. Като не е съобразил тези обстоятелства, подсъдимият Р. е допуснал на първо място нарушение на правилата за скоростта на движение по чл.20 ал.2 от ЗДвП, като се е движел със скорост, несъобразена с атмосферните условия и състоянието на пътя, а в опита си да овладее превозното средство след приплъзването е реагирал неправилно чрез силното завъртане на волана вляво и така е загубил контрола върху лекия автомобил, съставляващо нарушение на разпоредбата на чл.20 ал.1 от ЗДвП, което се дължало изцяло на неправилното боравене на водача с органите за управление на автомобила. Всички тези съображения, съдържащи се в автотехническите експертизи, както и конкретните фактически данни, съдържащи се в приобщените по надлежния процесуален ред доказателствени материали, са били предмет на задълбочен анализ от въззивния съд. Те основателно са поставени в основата на изводите за настъпване на инкриминираното ПТП в резултат на виновното поведение на подсъдимия П. Р., изразило се в нарушение на правилата за движение по чл.20 ал.1 и чл.20 ал.2 от ЗДвП. Тези изводи на Варненския АС се възприемат изцяло и от касационната инстанция, поради което обсъдените оплаквания на защитника на подсъдимия Р. – адв.Х. се оценяват като неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. Наред с изложено следва да се обърне внимание, че инстанциите по фактите в нито един момент не са обсъждали предприетата маневра „изпреварване“ като такава, предизвикала ПТП, поради което твърдението в жалбата за осъждане на подсъдимия по непредявено обвинение, като несъстоятелно не следва да бъде обсъждано. Въз основа на изложеното до тук, настоящият състав на ВКС намира за лишено от основания твърдението в жалбата на касатора за това, че инстанциите по същество са нарушили материалния закон, приемайки за допуснати нарушения на правилата за движение едновременно по чл.20 ал.1 и чл.20 ал.2 от ЗДвП. А след като настъпилото пътно-транспортно произшествие е резултат от допуснати нарушения на правилата за движение от подсъдимия, то тезата на защитата за настъпването на вредоносния резултат като последица от „случайно деяние“ по смисъла на чл.15 от НК също се явява несъстоятелна и не следва да бъде обсъждана. С оглед тази своя констатация, касационната инстанция намери оплакването за нарушение на материалния закон по смисъла на чл.348 ал.2 вр.ал.1 т.1 от НК за неоснователно. Най-сетне като неоснователно ВКС намери и оплакването в жалбата на адв.Х. за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия Р. наказание, с искане родствената връзка между пострадалата и подсъдимия да бъде отчетена като изключително по своята тежест смекчаващо отговорността му обстоятелство. Тази теза е била застъпена и пред въззивната инстанция, която обосновано не я е възприела. Аргументът за отхвърлянето й се изразил в оценката, че причиняването на смърт на близък родственик (в случая бабата на подсъдимия) не може да се счита за по-малко морално укоримо. Извън това съображение следва да се подчертае, че АС – гр. Варна правилно е отчел обстоятелствата, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Р.. Като такива смекчаващи неговата отговорност са възприети чистото му съдебно минало, добрите му характеристични данни и трудовата му ангажираност. Въззивният съд е изразил несъгласие със становището на първата инстанция за това, че грубото нарушение на правилата за движение, които са в причинна връзка с настъпилите съставомерни последици следва да се цени като отегчаващо отговорността обстоятелство, което напълно се споделя и от касационния съд. В същото време апелативната инстанция е допуснала друго нарушение в процеса на индивидуализация на наказателната отговорност на подсъдимия. То се е изразило в оценка на отсъствието на критично отношение на последния към собственото му поведение, довело до причиняване на ПТП, а в резултат на него - и на вредоносния резултат, като отегчаващо отговорността му обстоятелство. Възражението на защитата в този смисъл е основателно. Независимо от горното обаче, този състав на ВКС намира, че основания за намаляване наложеното на подсъдимия Р. наказание не са налице. Верен е изводът на въззивната инстанция, че установените смекчаващи отговорността му обстоятелства не са нито многобройни, нито някое от тях е изключително, което не дава основания за определяне на наказанието по правилата на чл.55 от НК. Липсата на отегчаващи отговорността обстоятелства е съобразена с налагане на наказание в размер, равен на минималната законово регламентирана санкция за това престъпление – а именно 2 /две/ години „лишаване от свобода“, а оценката за ниската степен на обществена опасност на дееца и липсата на предходни негови осъждания обосновано са довели до отлагане на изтърпяването му на основание чл.66 ал.1 от НК с определяне на минимален изпитателен срок от 3 /три/ години. Индивидуализирано по този начин, наказанието според касационната инстанция е справедливо, поради което решението на АС–гр. Варна и в тази му част следва да бъде възприето. Такъв е изводът на настоящата инстанция и относно размера на наложеното на подсъдимия Р. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 2 /две/ години. При съвкупната оценка на обстоятелствата, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Р., настоящият касационен състав намери, че определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание спрямо него изпълнява целите по чл.36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 146 от 05.07.2016 г., постановено по ВНОХД № 415/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.