Р Е Ш Е Н И Е
№ 258
С. 22.06.2011г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито заседание на четиринадесети юни през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ :Ц. Г. ЧЛЕНОВЕ: М. И.
ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
при участието на секретаря А. Б.
и прокурора Р.
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 1565 по описа за 2010г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.290 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадените две касационни жалби - от Господин Д. Н. от [населено място],чрез процесуалния представител - адвокат М. и от Апелативна прокуратура С. против въззивно решение № 440 от 12.05.2010г. по гр.д. № 1082/2008г.на Софийски апелативен съд,с което е отменено решение от 4.03.2008г. по гр.д.№ 2067 по описа за 2004г. на Софийски градски съд в частта,в която е отхвърлен предявения от Господин Д. Н. против Прокуратурата на Република България иск за сумата от 20 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени поради незаконното му задържане под стража за времето 12.11.1993г.-31.01.1994г., ведно със законната лихва,считано от 25.03.2004г.до окончателното й изплащане и в частта,в която Господин Д. Н. е осъден да заплати на основание чл.10 ал.2 от ЗОДВПГ държавна такса за разликата между дължимите на СГС 20лв.до присъдените 109 034.03лв.и вместо това е постановено друго,с което е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Господин Д. Н. на основание чл.2 т.1 от ЗОДВПГ посочената сума от 20 000лв.,ведно със законната лихва,а в останалата част решението от 4.03.2008г. по гр.д.№ 2067 по описа за 2004г. на СГС е оставено в сила.
Искането на касатора Господин Д. Н. е за отмяна на въззивния акт на основание чл.281 т.3 от ГПК и решаване на въпроса по същество с цялостно уважаване на всички предявени искове. Претендира направените по делото разноски.
Искането на Прокуратурата също е за отмяна на въззивния акт на основание чл.281 т.3 от ГПК и решаване на въпроса по същество с отхвърляне на исковете или алтернативно- с определяне на обезщетение в минимален размер.
С определение № 333 от 21.03.2010г. е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК по поставения в жалбата на Прокуратурата въпрос - дали прекратяването на наказателното производст-во по реда на чл.239а от НПК/отм./ попада в хипотезата на чл.2 ал.2 т.2 от ЗОДОВ,който въпрос се твърди,че е решен от въззивния съд в противо-речие с т.8 от ТР №3 от 22.04.2004г.по т.д.№3/2004г.на ОСГК.
В съдебно заседание касаторът се явява лично и се представлява. Поддържа изложеното в касационната жалба и желае тя да бъде уважена.
Становището на представителя на прокуратурата е,че хипотезата на прекратяване на наказателното производството по чл.239а от НПК/отм./ следва да бъде приравнена на погасяване на наказателното преследване по давност и на основание т.8 от ТР №3 от 22.04.2004г.по т.д.№3/2004г.на ОСГК да се счете,че в този случай Прокуратурата не отговаря по реда на чл.2 ал.2 т.2 от ЗОДОВ. Ако съдът не сподели това разбиране и счете,че Прокуратурата следва да отговаря–то тогава претенциите за присъждане на имуществени вреди не следва да се уважават,а за неимуществени вреди – да се уважат в минимален размер.
Върховен касационен съд,състав на ІІІ г.о.,след като обсъди направеното искане и доказателствата по делото, намира следното по поставения въпрос,във връзка с който е допуснато касационно обжалване:
Господин Д. Н. е бил привлечен като обвиняем на 12.11.1993г.за престъпления по чл.242 ал.4 във вр.с ал.1,вр.с чл.20 ал.2 и чл.26 от НК, по чл.282 ал.2 изр.1,във вр.с ал.1,вр.с чл.20 ал.3 и чл.26 от НК и по чл.311 ал.1 във вр.с чл.20 ал.3 и чл.26 от НК. През периода от 12.11.93г. до 31.01.94г.е бил с мярка за неотклонение „задържане под стража”. Наказателното производство срещу него е прекратено с определение от 25.03.2004г.на Свиленградския районен съд,постановено по реда на чл.239а от НПК/отм./. Процедурата по чл.239а от НПК/отм./е предвидена с ДВ бр.50/30.05.2003г. и е действала до влизане в сила от 29.04.2006 г.на сега действащия. Според нея – ако в предварителното производство от повдигане на обвинението са изтекли повече от две години, когато обвинението е за тежко престъпление и повече от една година в останалите случаи- обвиняемият може да поиска делото му да бъде разгледано от съда,за което подава нарочна молба до съответния първоинстанционен съд, който незабавно изисква следственото дело. Съдът се произнася по молбата в 7-дневен срок, еднолично,в закрито заседание и когато установи,че посочените срокове за изтекли - връща делото на прокурора, като му дава възможност в двумесечен срок да внесе делото за разглеждане в съда или да прекрати наказателното производство. В случая – обвиняемият е подал молба до съда,съдът е установил,че са изтекли сроковете по ал.1 и е върнал делото на прокурора.Прокурорът в 2-месечния срок е внесъл делото за разглеждане в съда,но съдът е констатирал, че в досъдебното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила,поради което – съгласно предвиде-ната процедура в чл.239а ал.4 - еднолично, в закрито заседание е прекратил съдебното производство и отново е върнал делото на прокурора за отстраняване на нарушенията и внасяне на делото в съда в едномесечен срок. В този срок прокурорът не е внесъл делото за разглеждане, което е станало причина съдът,на основание чл.239а ал.6 от НПК/отм./да прекрати наказателното производство с определение.
Така описаната процедура – според настоящият състав следва да бъде квалифицирана като такава по т.7,а не по т.8/както счита Прокуратурата/ от ТР №3 от 22.04.2004г.по т.д.№3/2004г.на ОСГК.От образуването на наказателното производство на 12.11.1993г.до прекратяването му от съда на 25.03. 2004г.са изминали около 10 години и четири месеца,през които Прокуратурата не е събрала достатъчно доказателства, даващи й основание да внесе обвинителен акт в съда. Това тя не е направила включително и след като съдът е върнал делото с указания за внасяне на делото в предоставения едномесечен срок. Тъй като обвинителен акт се съставя само когато прокурорът е убеден, че са събрани необходимите доказателства за разкриване на обективната истина и за повдигане на обвинение пред съда и че няма основание за прекратяване или спиране на наказателното производство и не е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила,което е отстранимо – обстоятелството, че в предоставения едномесечен срок по чл.239а ал.6 от НПК/отм./- прокурорът не е внесъл делото за разглеждане в съда означава, че той е преценил, или че деянието не е извършено от лицето,или че то не съставлява престъпление, или че не е доказано. При всяка една от тези хипотези – Прокуратурата носи отговорност и причинените на пострада-лия вреди,които са в причинна връзка подлежат на обезщетяване по реда на чл.2 ал.2 т.2 от ЗОДОВ, съгласно т.7 от цитираното ТР №3/2004г.
Хипотезата на т.8 – в случая е неприложима,защото тя изисква обективен факт - изтичане на определен от закона срок, който при допълнително установени предпоставки изключва наказателното преследване за дадено престъпление и предпоставя законност на извършените от правозащитния орган действия. В случая действията на Прокуратурата,свързани с допускане - ищецът да бъде обвиняем в продължение на повече от 10 години,от които 72 дни задържан под стража – без срещу него да бъде внесен в съда обвинителен акт, което и е станало причина за прекратяване на наказателното производство срещу него - правилно са квалифицирани от въззивния съд като незаконни.Затова на обезщетяване подлежат всички вреди/имуществени и неимуществени/, които ищецът е доказал,че е претърпял в резултат на незаконно повдигнатото и поддържано срещу него обвинение.
Правилни са изводите на въззивния съд,че предявените претенции за присъждане на обезщетение за имуществени вреди са недоказани.
За да бъде присъдено обезщетение за пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в размер на 1 240 заплати/по 150 щатски долара/,считано от 16.11.93г./т.е.186 000 щатски долара/,ведно с обезщетение за забавено плащане в размер на 10 000лв.,ищецът е следвало да се установи,че тези заплати със сигурност щяха да бъдат получени от него,ако не му беше предявеното обвинение,а в случая това не е направено. Липсва представен договор,установяващ трайна обвързаност за претендирания период/за повече от 10 години/ и при тези условия /ежемесечно възнаграждение от 150долара/. Представеният трудов договор от 1993г. с подобни условия – не е достатъчен да обоснове правен извод, че подобен приход съставлява пропусната полза за ищеца в резултат на повдигнатото обвинение.
Недоказана е и претенцията за присъждане на сумата от 490 170.22лв., представляваща стойността на конфискувани 700кг. сребро, претендирани заедно с обезщетение за забавено плащане в размер на 1 370 711лв.По никакъв начин ищецът не е доказал,че е собственик на тези 700кг сребро,за да претендира стойността им.Не е установено и точно от кого е било отнето среброто /защото то е открито в тайник в автобус/. Правилен е довода на въззивния съд и относно липсата на яснота за основанието,въз основа на което е извършена конфискацията,което е важно с оглед преценката дали отнетото подлежи на възстановяване. Твърденията на касатора,че ответната страна била признала факта,че той е собственик на среброто в издадени от нея официални документи – не се споделя от настоящия състав.Освен,че такива документи по делото не се съдържат,подобно твърдение е без правно значение, защото причиняването на вреда, причинната връзка между нея и виновното действие,размера и вида на вредата- са обстоятелства,които подлежат на доказване и тежестта за това е върху претендиращия ги.
Претенцията за присъждане на индексирания с инфлационен коефициент размер на сумата,заплатена като парична гаранция,ведно с обезщетение за забавено плащане – също е недоказана поради липса на доказателства както за нейното внасяне,така и за връщането й.Отделно – съгласно приетото в т.4 от ТР №2 от 1.12.1997г.по д.2/97г.на ОСГК ВКС -размерът на вземането не може да бъде определен към момента на изпълнение на съдебното решение.
Неправилен е обаче постановения въззивен акт в частта му досежно присъденото обезщетение за неимуществени вреди.Съдът в нарушение на приетото в т.11 и т.13 от ТР №3/2004г. /съгласно които обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално/, е разглеждал и се е произнесъл поотделно за вреди произтичащи от - лошите условия в мястото, където е изтърпявана мярката за неотклонение „задържане под стража”,от воденото наказателното производство и от лишаването от възможността да пътува зад граница.Следвало е да приеме,че е сезиран с една претенция за обезщетение за неимуществени вреди,в общ размер от 120 000лв.,причинени в резултат на незаконно повдигнатото и поддържано обвинение,незаконното задържане под стража и възпрепятстването на възможността за упражняване на професията чрез пътуване в чужбина.
В случая е установено /с гласни доказателства/ по делото,че касаторът Н. е съвестен и почтен човек,бивш полковник от разузнаването,който за отлична работа многократно е бил награждаван. По време на задържането му под стража е бил държан на тъмно,при мизерни условия.След освобождаването му от ареста е бил „в ужасно състояние”, ”здравословно разбит,съсипан и унищожен”,а в продължение на десет години е бил подложен на „психически тормоз”. През този период именно защото е бил”следствен”- е загубил работата си, „никой не го е приемал на работа,дори и в частна фирма”,не е можел да пътува. Авторитетът му бил сринат,а „детето му станало обект на терористичен акт”.
Настоящият съдебен състав като съобрази причинената в резултат на повдигнатото обвинение драстичната промяна в установения начин на живот на пострадалия /човек с отлична обществена репутация,висок стандарт на живот,заемащ отговорен пост,свързан с външната сигурност на страната, с необременено съдебно минало да бъде обвинен в извършване на тежки умишлени престъпления, а и задържан под стража/, настъпилите промени в отношенията в семейството, пагубният ефект върху репутацията му /не само в страната,но и сред външните партньори/, негативното отражение, което неизбежно е оказало воденото в продължение на повече от десет години наказателно производство върху душевното състояние на лицето, извън неизбежно следващите се по човешка презумция вреди, свързани със страх от неоснователно осъждане, засегната чест и достойнство, неизбежни ограничения в личния, обществения и професионалния живот, особеното отражение,което според свидетелите е оказало продължилото 72 дни задържане под стража,след което настоящият касатор е бил „в ужасно състояние”, ”здравословно разбит, съсипан и унищожен”, както и безспорно установения факт,че след освобождаването му от ареста – той не е могъл да си намери работа,както и че това,че е бил възпрепятстван да пътува, се е отразило на възможността му да поддържа и развива установените си задгранични връзки, прекъснало е контактите му с чуждестранни колети и бизнес партньори, счита, че обезщетение в размер на 50 000лв.е справедлив еквивалент на претърпените от ищеца вреди.До този размер предявения иск от 120 000лв. се явява основателен и следва да бъде уважен,а в останалата част отхвърлен.
С оглед на изложеното,въззивният акт следва да бъде отменен в частта относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди и потвърден в частта,досежно присъденото обезщетение за имуществени вреди.
С оглед на горното, Върховен касационен съд,състав на Трето гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 440 от 12.05.2010г. по гр.д. № 1082/2008г.на Софийски апелативен съд в частта досежно присъденото обезщетение за неимуществени вреди и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България ДА ЗАПЛАТИ на Господин Д. Н. от [населено място] ЕГН [ЕГН] от [населено място] Б5 бл.2 вх.Г ет.2 ап.208,на основание чл.2 ал.2 т.2 от ЗОДОВ сумата от 50 000лв./петдесет хиляди лева/,представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди-стрес и негативни психологически изживявания в резултат на незаконното му задържане под стража за периода 12.11.93г.-31.01.94г., и повдигнатото обвинение на 12.11.1993г.за престъпления по чл.242 ал.4 във вр.с ал.1,вр.с чл.20 ал.2 и чл.26 от НК, по чл.282 ал.2 изр.1,във вр.с ал.1,вр.с чл.20 ал.3 и чл.26 от НК и по чл.311 ал.1 във вр.с чл.20 ал.3 и чл.26 от НК, прекратено с определение от 25.03.2004г. на СвРС, ведно със законната лихва,считано от 25.03.2004г.до окончател-ното изплащане на главницата,като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата му част до претендирания размер от 120 000лв.като неоснователен и недоказан.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 440 от 12.05.2010г. по гр.д. № 1082/2008г.на Софийски апелативен съд в останалата част,с която са отхвърлени предявените от Господин Д. Н. от [населено място] против Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл.2 ал.2 т.2 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.