Р Е Ш Е Н И Е № 60167 София, 22 ноември 2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди двадесет и първа година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА КАРАКАШЕВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретар: Мира Недева и в присъствието на прокурора Ивайло Симов изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 663/2021 година Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия С. Д. И. срещу въззивно решение № 50/10.05.2021 г., постановено по ВНОХД № 33/2021 г. от Апелативен съд - Бургас. Касационната жалба се позовава на отменителните основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. В подкрепа на първото от тях се изтъква, че повдигнатото срещу подсъдимия обвинение е останало недоказано, защото по делото е било установено, че той в нито един момент не е нанасял удари върху пострадалия И., а видът на телесната повреда не е установен нито от показанията на последния, нито от съдебномедицинската експертиза. В обхвата на основанието по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК се сочи, че съдебните инстанции са отхвърлили доказателствените искания на защитата за приобщаване на медицинска документация, отнасяща се до травматични увреждания на подсъдимия, получени в резултат на действия на полицейски служители. Касаторът споделя в жалбата и мнението си за сдържана надежда Апелативна прокуратура – Бургас да се е самосезирала и да е разпоредила извършване на проверка в тази насока. Отправен е упрек към качеството на въззивния съдебен акт, тъй като са преповторени мотивите на присъдата. Отправени са алтернативни искания за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия И. или връщане на делото за ново разглеждане. В съдебното заседание подсъдимият С. И. поддържа жалбата. Излага собствен прочит на доказателствата и виждането за фактите и тяхната оценка. Изтъква, че осъждането му се основава на „лъжепоказанията“ на двамата полицейски служители Ат. И. и Пл. С., поради което следва да бъде оправдан. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбата и пледира за оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Окръжният съд- Ямбол с присъда №128/12.11.2020 г., постановена по НОХД № 233/2020 г., признал подсъдимия С. Д. И. за виновен в това, че на 24.08.2018 г. в [населено място], за времето от около 14, 30 ч. - до около 14, 50 ч. причинил средна телесна повреда на А. И. И. в качеството му на полицейски орган – младши инспектор, на длъжност полицай в РУ – Ямбол при ОД на МВР – Ямбол при изпълнение на службата му, изразяваща се в пълно напречно счупване на централен горен ляв резец (зъб 21) в областта на неговия корен, довело до затрудняване на дъвченето и говоренето, поради което и на основание чл. 131, ал.2, т. 2 във вр. с чл. 129, ал.2 във вр. с ал.1 и чл. 54 от НК му наложил три години лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал.1 от НК изтърпяването на така определеното наказание е отложено с изпитателен срок от четири години. С присъдата е ангажирана и гражданската отговорност на подсъдимия И., който е осъден да заплати на гражданския ищец А. И. сумата от 3 000 лева, представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди, като искът до пълния предявен размер от 8 000 лева е отхвърлен като неоснователен. Касационната жалба е неоснователна. Първо следва да се направят няколко уточнения. Част от изложените доводи в жалбата и в съдебното заседание, поддържани в подкрепа на оспорването, са за фактическа необоснованост, като по този начин се мотивира възражение за несъставомерност на деянието. В тази връзка следва да се припомни, че необосноваността не е сред касационните основания по чл. 348, ал.1 от НПК. Именно с такива твърдения се прави искането за оправдаване на подсъдимия - касационната инстанция да направи собствена преценка на доказателствената съвкупност и да приеме нови фактически положения, което (извън неприложимата в настоящия случай хипотеза на чл. 354, ал.5, изр. 2 от НПК) не е в кръга на правомощията й. Ето защо, тези оплаквания не следва да бъдат коментирани извън дължимата проверка за спазване на процесуалните изисквания относно доказателствената дейност на съда. Освен това, материална незаконосъобразност е самостоятелно касационно основание и при позоваването на него касационната проверка се свежда до съответствието на правните изводи с приетите за установени факти, с които обжалващата страна по принцип е съгласна. Доводите, с които се обосновава наличието на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НПК не са съобразени с това негово съдържание, доколкото обобщената претенция е за неправилна оценка и анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване. С оглед на тези уточнения в пределите на допустимост остават твърденията за липса на мотиви на проверявания съдебен акт, ограничаване процесуалните права на подсъдимия и за съществени нарушения на процесуалните правила при проверката и анализа на доказателствените материали. Касационната проверка не установи наличието на претендираното съществено нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните – липса на мотиви на атакувания съдебен акт. Поддържаният от защитата касационен повод по чл. 348, ал.3, т. 2 от НПК не е достатъчно конкретизиран. От оскъдното изложение в жалбата явно се има предвид хипотеза, при която въззивното решение механично и безкритично преповтаря съдържанието на първостепенния съдебен акт. Касационната инстанция е имала повод да изрази своето становище, че възпроизвеждането на мотивите към първоинстанционната присъда във въззивното решение без да се даде конкретен отговор на отправените от страните възражения е порочен подход, при който всъщност въззивният съд не формира собствено вътрешно убеждение, тъй като не осъществява самостоятелна проверка на приетите от основния съд факти на деянието и правните изводи. Проверяваното въззивно решение не попада в обсега на подобни хипотези, защото обективира установяване на релевантните факти, кореспондиращи с направените от първата инстанция фактически констатации, извършен собствен на съда анализ на доказателствената съвкупност и посочване на основанията, поради които поддържаните в жалбата на подсъдимия доводи са приети за неоснователни и отхвърлени. Събраните по делото доказателства не са останали извън вниманието на въззивния съд, а са надлежно обсъдени и оценени от гледна точка на тяхната годност, относимост, взаимна връзка и достоверност, както и съобразно позицията на подсъдимия И. в дадените от него обяснения. Изведените въз основа на доказателствените материали факти са еднозначно приети от предходните инстанции, поради което и съответствието между съдържанието на двата съдебни акта по престъпната фактология не разкрива претендираното от касатора нарушение. Неоснователен е отправеният упрек към въззивния съд за ограничаване правото на защита на подсъдимия, оставяйки без уважение искането да се изиска цялата медицинска документация, създадена по повод извършените му прегледи на инкриминираната дата. Това искане очевидно е било обвързано с обясненията му, депозирани пред основния съд (протокол от с.з. от 12.11.2020 г., л. 51 от делото), че в автомобила, с който е транспортиран, и в сградата на полицейското управление върху него е упражнено насилие. Съдът е изложил съображения за отказа си, които са законосъобразни и съответни на предмета на доказване. При първоинстанционното разглеждане на делото е представено и прието съдебномедицинско удостоверение № 483/25.08.2018 г. за освидетелстване на подсъдимия, извършено от съдебен лекар. В досието на досъдебното производство са приложени писмени документи за извършените на подсъдимия медицински прегледи, отразяващи неговото състояние и времето на извършването им – първоначално в 15, 20 ч. на 24.08.2018 г., непосредствено след задържането на подсъдимия със заповед, издадена на основание чл. 72, ал.1, т.1 от Закона за МВР, и последващите такива след освобождаването му в 18, 05 ч. на същата дата (виж, л. 80-83). Извън това, че по делото е била налична посочената медицинска документация, въззивната инстанция е намерила и липса на необходимост от събиране на допълнителни данни в тази насока с оглед на обстоятелствата, за които те са посочени, и задължението за установяване на обективната истина в рамките на внесеното обвинение и очертания от него предмет на доказване. Съдът не е имал основание да изследва съдържащите се в обясненията на подсъдимия твърдения, инкриминиращи поведението на лица, проявено след приключване на деянието, предмет на настоящето дело. Впрочем, в жалбата повдигнатият въпрос е обвързан със споделеното от касатора виждане за необходимост Апелативна прокуратура – Бургас да се самосезира предвид тези обстоятелства и разпореди проверка за осъществено спрямо подсъдимия „полицейско насилие“, но не се изяснява как това е рефлектирало върху дейността на въззивния съд по настоящето производство. В отговор на така изтъкнатото, настоящият състав отбелязва, че провеждането на претендираната проверка, съответно разследване, не е от компетентността на съда, тъй като съгласно чл. 127, т. 3 от Конституцията на РБ и чл. 46, ал.1 от НПК единствен орган, който повдига и поддържа обвинение за престъпления от общ характер, е прокурорът. Дейността на съдебните органи е очертана от рамките, поставени с обвинителния акт, и в тази рамки се е развила настоящата процедура. На тази позиция е останал и въззивният съд, като на стр. 12 от решението са отразени констатациите, съдържащи се в посоченото по-горе медицинско удостоверение за увреждания на подсъдимия, причинили му временно разстройство на здравето, неопасно за живота, но и съображенията, че неговите твърдения във връзка с тях подлежат на проверка в друго наказателно производство. На следващо място, основното усилие е насочено към атакуване на изводите на съда, базирани на показанията на пострадалия А. И. и свидетеля П. С., които се определят като необективни (лъжепоказания, както ги определя И.). Прегледът на процесуалната дейност, извършена от въззивната инстанция, показва, че въпросите относно повода и развитието на инцидента, а също и механизма на причиняване на съставомерното увреждане, са подробно обсъдени и разрешени. Второинстанционният съдебен състав не се е доверил безкритично на информацията, съдържаща се в показанията на И. и С.. Показанията им са отчетени за достоверни не само поради тяхната логичност, последователност и безпротиворечивост, но така също и поради съвместимост на заявеното от тях с данните, изведени от другите писмени и гласни доказателствени източници. В мотивите на съдебните актове се съдържа подробно обсъждане на свидетелските показания на Д., Д., М., които са се намирали на мястото на инцидента и чиито възприятия (слухови и зрителни), макар и за отделни детайли от неговото развитие, са послужили за формиране на съдебните изводи за достоверност на споделеното от пострадалия И. и от свидетеля С.- очевидец на събитията. Обективността на показанията е проверена и чрез експертните заключения, които разкриват наранявания, съвпадащи с описаните от жертвата по вид и механизъм на причиняване – удар в областта на лявата половина на лицето, ляво око, удар в областта на основата на горните зъби. Ето защо не може да се заключи, че съдът неоправдано се е доверил на показанията на пострадалия И., а и те не са единственият източник в подкрепа на осъдителната присъда. Предходната инстанция не е проявила едностранчивост и избирателност при анализа и оценката на доказателствата, тъй като е обсъдила и информацията от обясненията на подсъдимия И., върху които се гради тезата, че той не е удрял пострадалия, че не е държал в ръцете си нож, наложило употребата на физическа сила от полицейския служител за отстраняването на това оръжие, и че не е оказал съпротива при последвалото поставяне на белезници. Така описаните обстоятелства правилно са оценени като противоречащи на целия доказателствен материал, поради което без да нарушава процесуалните правила съдът е отказал да ги кредитира. С оглед на казаното оценката на доказателствата е била извършена в съгласие с процесуалните норми, гарантиращи обективност и пълнота. Не са игнорирани обстоятелства с оправдателно значение, а след обсъждането им те са отхвърлени, за което съдът е изложил убедителна аргументация. Вътрешното убеждение на инстанциите по фактите относно оценката на доказателствата и тяхната достатъчност за направата на конкретни фактически изводи не са опорочени, защото не се откриват процесуални нарушения, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност. Лишено от основание е и оспорването, изложено в жалбата, че от показанията на пострадалия И., (заявил продължаващо лечение на зъба му, вкл. и чрез поставяне на имплант), както и от изготвената съдебномедицинска експертиза, не се доказвала инкриминираната средна телесна повреда. С така поднесените твърдения, макар и не съвсем прецизно, очевидно се претендира, че обективно не е настъпил съставомерен резултат, тъй като пострадалият не е понесъл загуба на зъб. Интерпретацията, която се прави от защитата, не държи сметка за заключенията по съдебномедицинските експертизи, надлежно обсъдени от въззивния съд във връзка с идентични възражения. Установено е, че в резултат на удара в областта на устата на пострадалия е причинено счупване на горния ляв резец – зъб 21, с преминаване на фрактурната линия напречно през корена на зъба, което води до затруднение на дъвченето и говоренето. По експертен път е изяснено, че този зъб, при установеното увреждане, не подлежи на лечение и спонтанно възстановяване и е необходимо неговото екстрахиране. Посочени са и двата варианти за възстановяване след изваждането на зъба – мостова конструкция или заместването му с имплант. Именно върху последното се акцентира в жалбата, но се пропускат принципните предписания на ППВС № 3 от 27.09.1979 г., с които са съобразени разсъжденията на съда относно степента на увреждане и какво се разбира под „избиване на зъби“. Съответно, че възстановяването на счупени или избити зъби чрез лечение или протезиране, макар и да премахва затрудненията, не се отразява на квалификацията. Доводите за нарушение на материалния закон, както вече се спомена, не разкриват съдържанието на това касационно основание, а част от направените такива са съотносими към оценката на доказателствата. Това ограничава касационното им обсъждане до констатацията, че установените при спазване на процесуалния закон факти са получили правилна правна квалификация. Жалбата не се позовава на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК и не съдържа доводи, свързани със справедливостта на наложената санкция, които да подлежат на обмисляне от настоящия съдебен състав. В съдебното заседание подсъдимият И. изтъква, макар и без особена конкретика, още един довод за касационна ревизия. Според жалбоподателя съдебният състав на Апелативния съд – Бургас е зависим, тъй като „там му предложили сделка, за да се намали присъдата, но той е невинен“ . Касаторът, от една страна, не се ангажира с повече аргументи в тази насока, поради което и не се налага допълнително обсъждане на повдигнатия въпрос. От друга, ако възражението е свързано със споделеното от него в обясненията пред първата инстанция за предложена му такава „сделка“ от служител на полицията – офицер, също липсва обяснение как това води до създаване на предубеденост или заинтересованост на второинстанционния съдебен състав. Предвид на гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 50/10.05.2021 г., постановено по ВНОХД № 33/2021 г. от Апелативен съд – Бургас. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.