РЕШЕНИЕ № 277 София, 21.11.2016 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА ЗОЯ АТАНАСОВА при секретаря АНИ ДАВИДОВА и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ гр.дело №2243/2016 година. Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№3017/22.3.2016 г., подадена от адвокат В. П. - процесуален представител на ответника по исковата молба Д. за с. х. – И., област Х., против въззивно решение №58/24.02.2016 г. по гр.д.№36/2016 г. по описа на Хасковския окръжен съд, г.о., трети състав, с която е потвърдено решение №31/13.10.2015 г. по гр.д.№35/2015 г. по описа на Ивайловградския районен съд, по исковете с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1 и 2 КТ, и е уважен искът по чл.344, ал.1, т.3 КТ. Въззивната инстанция е приела, че „Основният спор по делото е за това – намира ли приложение кратката двумесечна давност, установена с разпоредбата на чл. 194 ал. 1 КТ за системните нарушения на трудовата дисциплина. Тезата на въззивника „Д. за с. х.” – И. е за противното, като процесуалният представител на ответника счита, че е достатъчно да бъде спазен едногодишният срок по чл. 194 ал. 1 КТ, за да бъдат санкционирани извършващите се във времето дисциплинарни нарушения. Настоящият състав на въззивния съд не споделя тези доводи. Сроковете по чл. 194 ал. 1 КТ са преклузии и тяхното пропускане погасява дисциплинарната отговорност на работника или служителя. След изтичането им работодателят вече няма възможност да наложи дисциплинарно наказание. При това, разпоредбата по чл. 194 ал. 1 КТ не прави разграничение за различни видове нарушения на трудовата дисциплина, изброени в чл. 187 КТ. Следователно, установените от законодателя правила за кратки и абсолютни срокове за погасяване на дисциплинарната отговорност са относими и за нарушенията по чл. 187 т. 3 предложение първо КТ (вменените във вина на ищцата са от този вид). При това положение, дори и при множество нарушения, за всяко отделно от тях работодателят може да наложи дисциплинарно наказание не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от 1 година от извършването му. РС-Ивайловград е изложил обстойни фактически и правни изводи относно момента на узнаване от органа, който в случая е разполагал с властта да наложи наказанията – Кметът на Община-И., за всяко едно от нарушенията. Х. възприема изцяло тези изводи, без необходимост да се преповтарят. Събраните по делото доказателства за датите и начина, по които субектът на дисциплинарната власт е узнал за конкретните действия, респ. бездействия на В. К., налагат да се приеме, че приложение намират кратките давностни срокове – двумесечни от откриване на нарушенията. Това е така, защото от съдържанието на издадените заповеди от Кмета на Община-И. и отправените до него доклади става ясно, че нарушенията са били „открити” по смисъла на чл. 194 ал. 1 предл.1-во КТ – бил е установен субектът на нарушението, времето и мястото на извършването му и съществените признаци на деянието от обективна и субективна страна, които да го квалифицират като дисциплинарно нарушение, на датите както следва: за нарушение по т. 1 от заповедта – най-късно на 07.06.2015 година, за нарушението по т. 2 - на 25.04.2013 година, по т. 3 – на 02.09.2013 година. Възраженията на въззивника за неправилно изчисляване на сроковете е неоснователно, тъй като районният съд е спазил изискването на закона да приспадне времето, през което ищцата е била в законноустановен отпуск. В хода на въззивното производство въззивникът не представя нови допустими доказателства, които да рефлектират върху тези изводи и да наложи различни фактически изводи относно крайния момент, до който Кметът на Община – Д. е могъл да наложи наказанията по тези три точки. Поставеният от въззивника „Д. за с. х.” – И. въпрос по-скоро се отнася до възможността – разпоредбата на чл. 190 т. 3 КТ да дерогира общото правило за кратките срокове за погасяване на дисциплинарната отговорност. В отговор на този въпрос Х. намира за уместно да се позове на константна съдебна практика по тези въпроси, в т.ч. Определение № 358/14.03.2013 година на ВКС по гр.д. № 1263/2012 година, ІV г.о., ГК, в което се приема, че „…системност по смисъла на чл. 190 ал. 1 т. 3 КТ представлява извършването на три нарушения на трудовата дисциплина в сроковете по чл. 194 ал. 1 КТ, за които не е наложено дисциплинарно наказание или срокът на наложеното дисциплинарно наказание по някое от тях не е изтекъл”. В разглеждания случай субектът на дисциплинарната власт не е наложил дисциплинарни наказания за отделните нарушения, визирани в атакуваната заповед, в двумесечен срок от откриването им. Следователно, поради пропускането на срока е настъпила преклузия за по-късното ангажиране дисциплинарната отговорност на ищцата за система от същите тези нарушения. Да се приеме противното би означавало – да се санира пропуснатият срок по чл. 194 ал. 1 КТ. Както вече бе посочено по-горе, визираните в тази разпоредба срокове са преклузивни, т.е. те не могат да бъдат продължавани. Х. е съгласен и с извода на РС, че след отпадане на нарушенията по т.1, 2 и 3 от атакуваната заповед, остава само едно – това по т. 4. Само едно нарушение, обаче, не покрива изискването за „системност” по чл. 190 т. 3 КТ. От тук е изводът, че не е осъществено основанието, визирано в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение”. Следователно, същото е незаконно и подлежи на отмяна. До този краен извод е достигнал и първоинстанционният съд, поради което обжалваното решение в частта за уважаване на исковете по чл. 344 ал. 1 т. 1 и 2 КТ решението е правилно – законосъобразно и обосновано и следва да бъде потвърдено. Въззивната жалба от ищцата в първоинстанционното производство е основателна, поради следните съображения: Искът с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 3 КТ е за вредите и загубите, които незаконно уволненият работник или служител е претърпял с оставането си без работа. Първата предпоставка за уважаването на този иск безспорно е налице – уволнението е признато за незаконно и е отменено. Вторият елемент на фактическия състав, в аспект предявения иск – чл. 225 ал. 2 КТ, е свързан с правото на работника/служителя, който в резултат на незаконното уволнение е работил на по - нископлатена работа, да получи разликата в заплатата. Обезщетението се присъжда за времето, когато уволненият е търпял вредите (пропуснатите ползи), но не повече от 6 месеца. При това, не съществуват пречки работникът/служителят да претендира обезщетението и на двете основания, визирани в чл. 225 ал. 1 и 2 КТ. Така, например, ако през част от 6-месечния период той е бил без работа, а през другата – е започнал работа срещу по-ниско възнаграждение, то ще му се дължи обезщетение за оставане без работа за съответното време, а след това – разликата в заплащането, до края на 6-месечния период. С ТР № 6/15.07.2014 година на ВКС по тълк.дело № 6/2013 година, ОСГК е прието, че доказателствената тежест да установи факта, че след уволнението е останал без работа и не е получавал трудово възнаграждение, е на ищеца. Макар че при приемането на ТР съдът е разгледал само хипотезата по чл. 225 ал. 1 КТ, съдът счита, че даденото разрешение има отношение и за исковете за обезщетение по чл. 225 ал. 2 КТ. В разглеждания случай в тежест на ищцата бе да установи, че след уволнението, през целия период, визиран в разпоредбата на чл. 225 ал. 2 вр. ал. 1 КТ, е получавала възнаграждението в по-малък размер. ХОС приема, че тя е провела успешно доказване на този правнорелевантен факт, а именно: От представеното по делото допълнително споразумение към трудов договор № 52/17.06.2012 година се установява, че брутното трудово възнаграждение на ищцата като директор на Дома е било 600 лева, плюс по 1% за всяка прослужена година или 666 лева към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Според представения с исковата молба трудов договор, на 02.12.2013 година В. К. е започнала работа при нов работодател – [фирма] - Х., с основно трудово възнаграждение – 340 лева плюс надбавка за стаж и опит – 61,20 лева или общо 401,20 лева. При това положение се явява разлика между двете заплати в размер на 265, 80 лева месечно, а за шест месеца – 1588, 80 лева. Именно тази сума се явява претърпяната от ищцата загуба (пропусната полза) в резултат на неполучаване на част от дължимото й от първия работодател възнаграждение. За да отхвърли иска по чл. 344 ал. 1 т. 3 вр. чл. 225 ал. 2 вр. ал. 1 КТ, районният съд се е позовал единствено на факта, че трудовият договор на ищцата с новия й работодател е бил сключен с изпитателен срок от 6 месеца и че липсвали доказателства, че договорът се е изпълнявал през целия период, през който на ищцата е било дължимо обезщетението. ХОС не споделя изводите на РС в тази им част. Действително, трудовият договор между ищцата и [фирма] – Х. е сключен с 6-месечен срок за изпитване – до 01.06.2014 година, в полза на работодателя. По делото, обаче, липсват доказателства и дори индиции за прекратяване на новия трудов договор преди изтичането на 6-месечния изпитателен срок. Щом ответникът прави възражения в тази насока, то по общо правило по чл. 154 ал. 1 ГПК е следвало да докаже този положителен за него факт. При липса на доказателства за противното, ХОС приема, че за периода от 02.12.2013 година до 01.06.2014 година (поне) ищцата е работила във „В. Е. – Х. с по-ниско възнаграждение. Следователно, за нея е възникнало правото да получи обезщетение в размер на разликата между заплатата, която би получила като директор на „Д.за с. х.” и трудовото възнаграждение, което е получавала през шестмесечния изпитателен срок в [фирма] – Х.. Ето защо в частта, в която е отхвърлен искът на В. П.-К. с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 3 вр. чл. 225 ал. 2 КТ, решението на РС – Ивайловград се явява неправилно поради нарушаване на материалния закон и следва да бъде отменено. Вместо това искът следва да бъде уважен за сумата 1588, 80 лева, представляваща разлика между заплатата, която тя е получавала преди незаконното уволнение и трудовото й възнаграждение при новия й работодател, за периода от 6 месеца, считано от датата на уволнението – 27.11.2013 година. В останалата част до пълния предявен размер 1560 лева (размерът на исковата претенция е уточнен в с.з. на 02.10.2015 година) искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.“ Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.т.1 и 3 ГПК по следните материалноправни въпроси: „След като дисциплинарното наказание е наложено за системни нарушения на трудовата дисциплина кой е началният момент, от който почва да тече срокът по чл.194, ал.1 КТ, определен за всяко дисциплинарно нарушение поотделно или по последното извършено от работника или служителя ?“ и „След като служителката е наказана за системни нарушения на трудовата дисциплина следва ли съдът да определи приема ли тази квалификация на уволнителната заповед или не ?“. Върховният касационен съд, състав на ІV за да се произнесе по поставените въпроси намира следното: По първия от двата поставени въпроса, а именно:„След като дисциплинарното наказание е наложено за системни нарушения на трудовата дисциплина кой е началният момент, от който почва да тече срокът по чл.194, ал.1 КТ, определен за всяко дисциплинарно нарушение поотделно или по последното извършено от работника или служителя ?“, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че относно системните нарушения в закона липсват специални правила за сроковете за налагане на дисциплинарно наказание, поради което са приложими правилата, визирани в разпоредбата чл.194 КТ. По втория от поставените въпроси, а именно:„След като служителката е наказана за системни нарушения на трудовата дисциплина следва ли съдът да определи приема ли тази квалификация на уволнителната заповед или не ?“, представеното решение визира тълкуване на разпоредбата на чл.190, ал.1, т.3 КТ при спазване изискванията на чл.194 КТ. При липса на хипотезата на системност на дисциплинарни нарушения, поради неспазване на изискванията на налагане на дисциплинарно наказание в законовоуказаните срокове, то съдът не е обвързан от основанието, въз основа на което е прекратено трудовото правоотношение. Съдът единствено може да установи наличието или липсата на основанието, посочено в заповедта за уволнение. По касационната жалба. В касационната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение съобразно изложените в изложението въпроси. Моли се за отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявените искове. Постъпили са писмени бележки от касационния жалбоподател. Претендират се разноски. От процесуалния представител на ответницата по касация В. И. П. – К. – адв. М. Р., са постъпили писмени бележки. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, взе предвид отговора на поставените въпроси, писмените бележки на процесуалните представители на страните и на основание чл.290 ГПК, намира следното: С оглед отговора на поставените въпроси обжалваното решение е правилно по исковете с правно основание л.344, ал.1, т.т.1 и 2 КТ. Законосъобразно и обосновано Хасковският окръжен съд е стигнал до извод, че заповедта за уволнение следва да бъде отменена и ищцата – възстановена на работа. Изложеното налага въззивното решение в посочената част да бъде оставено в сила. Неправилни са обаче изводите на въззивната инстанция по иска с правно основание чл.344, ал.1, т.3, във връзка с чл.225 КТ. Действително още с исковата молба е представен трудов договор №88/02.12.2013 г., от който е видно, че ищцата е сключила трудов договор с [фирма] – Х.. Не са ангажирани обаче доказателства, от които да се установи получаване на трудово възнаграждение при посочения работодател, факт който е следвало да бъде доказан от самата ищца. Безспорно е, че обезщетение е претендирано на основание чл.225, ал.2 КТ, но при липса на категорични доказателства за получаване на по-ниско възнаграждение, съдът не може да присъди обезщетението само въз основа на данни за сключване на трудов договор. Искът е останал недоказан по размер. Поради това обжалваното определение в тази част следва да се отмени и претенцията отхвърли. С оглед направените искания за присъждане на разноски, настоящият състав на ВКС, IV г.о., намира, че същите следва да останат в тежест на страните, така както са направени. По изложените съображения и на основание чл.293, ал.1, предложение второ от ГПК Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение №58/24.02.2016 г. по гр.д.№36/2016 г. по описа на Хасковския окръжен съд, г.о., трети състав, в частта, с която „Д. за с. х.“ – [населено място], област Х., е осъден да заплати на В. И. П. – К. от [населено място], област Х., сумата 1588,80 лева – обезщетение по чл.225, ал.2 КТ, за периода от 27.11.2013 г. до 27.5.2014 г., ведно със законната лихва от 27.11.2013 г. до окончателното изплащане, и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявеният от В. И. П. – К. от [населено място], област Х., против „Д. за с. х.“ – [населено място], област Х., иск с правно основание чл.344, ал.1, т.3, във връзка с чл.225, ал.2 КТ, за сумата 1588,80 лева, като недоказан. ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №58/24.02.2016 г. по гр.д.№36/2016 г. по описа на Хасковския окръжен съд, г.о., трети състав, в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: