1 Р Е Ш Е Н И Е № 96 гр. София, 19.07.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети април през две хиляди и шестнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар РУМЯНА ВИДЕНОВА и с участието на прокурор МАРИЯ МИХАЙЛОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 301/2016 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на подсъдимите И. Д. Ж. и В. Н. Ж. чрез техните защитници и касационна жалба на гражданския ищец министъра на финансите и представител на държавата срещу решение № 148 от 12.12.2015 г. на Бургаския апелативен съд (БАС), наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 100/2015 г. по описа на същия съд. С касационните жалби на подсъдимите И. Ж. и В. Ж. са релевирани възражения за незаконосъобразност, необоснованост на постановеното решение, допуснати при разглеждане на делото съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наложените наказания. Към ВКС са отправени искания да отмени атакуваното решение на БАС и да върне делото за разглеждане от друг състав с указания да се назначи повторна съдебносчетоводна експертиза и да се изискат справки относно количествата, периодите и предмета на сделките с [фирма] [населено място], за да се изясни по несъмнен начин дали инкриминираните фактури и посочените в тях количества дърва са били реално закупени и продадени, или да се намалят наложените на подсъдимите наказания. В представено допълнение към касационната жалба защитникът на подсъдимия И. Ж. адв. А. твърди, че в нарушение на чл. 107, ал. 2 и ал. 3 от НПК съдът не се съобразил с исканията на защитата за допускане на доказателства, които биха установили търговските отношения между [фирма] и [фирма] по повод възложено зареждане с дърва на правоимащи срещу ваучери. Не било отчетено, че обвинението по чл. 255, ал. 3 от НПК било несъставомерно по отношение на подсъдимия Ж.. Единствено подсъдимата Ж. контактувала със свидетелите, установяващи, че тя ги е карала да намират „кухи” фактури, а подсъдимият Ж. не бил договарял подобно поведение с никой от свидетелите, дори не присъствал на такива уговорки; нямал необходимите познания да проверява и разчита счетоводните документи; бил само и единствено техен „приносител”, като счетоводителката му посочвала къде да се подписва. С оглед така установените факти не ставало ясно как съдът достигнал до извод, че подписвайки изготвените от счетоводителя справки-декларации, той е знаел за невярното им съдържание и е целял укриване на данъци. Подсъдимата Ж. била упълномощена от сина си, подсъдимия Ж., да извършва всички действия по управление на фирмата, като нямало данни той да е имал някакви съмнения в дейността й или да е допускал, че тя може да злоупотребява с волята му. Адв. А. счита, че по отношение на първите шест деяния, включени в инкриминираното на подсъдимия Ж. продължавано престъпление, разпоредбата на чл. 255, ал. 3 от НК била неприложима, тъй като не съществувала в този период. Съдът неправилно преценил, че чл. 255, ал. 3 от НК е по-благоприятен закон от чл. 257 от НК (отм.), отчитайки само максимума на наказанието лишаване от свобода, без да вземе предвид, че нормите предвиждат и кумулативни наказания – съответно конфискация в чл. 255, ал. 3 от НК и по-лекото наказание глоба в чл. 257, ал. 1 от НК (отм.). Макар и определено при условията на чл. 66, ал. 1 от НК, наложеното на подсъдимия Ж. наказание било явно несправедливо, тъй като при несъставомерност на деянието наказателната му отговорност не следвало да се ангажира. В изготвеното от защитниците на подсъдимата В. Ж. допълнение към касационната й жалба също се сочат процесуални нарушения по чл. 107, ал. 2 и ал. 3 от НПК. Адв. Г. и адв. Д. възразяват срещу отказа на въззивния съд да допусне събирането на доказателствени материали във връзка с твърдението им за осъществени реални сделки с търговското дружество [фирма]. Отричат качеството на подсъдимата Ж. на субект на престъплението по чл. 255, ал. 3 от НК, като се аргументират с ТР № 1/2009 г. и с решения на отделни състави на ВКС. Несъставомерността на поведението на подсъдимата произтичало от обстоятелствата, че тя не била данъчнозадължено лице, действала като пълномощник на едноличния търговец, а данъчното задължение не можело да възникне по силата на пълномощие. Защитниците считат, че неправилно бил разрешен въпросът кога е започнало осъществяването на деянието. Наличието на разпоредбата на чл. 257 от НК (отм.) към началото на инкриминирания период следвало да обвърже обвинението с тази правна норма, като не можело да се допусне обвиняемият сам да „търси по кой текст от закона е отговорен”. Позовавайки се на практика на ВКС, застъпена в решение по н. д. № 770/2009 г. на ІІІ н. о., адв. Г. и адв. Д. оспорват като погрешен направения от съда сравнителен анализ между нормите на чл. 257 (отм.) и чл. 255, ал. 3 от НК. Твърдят, че нормата на чл. 257 (отм.) от НК била по-благоприятна за дееца, защото била обвързана с по-нисък минимум и с по-леко по вид кумулативно наказание. Както и в допълнението към касационната жалба на подсъдимия Ж., възражението на защитниците на подсъдимата Ж. за явна несправедливост на наложеното й наказание е мотивирано с доводи за несъставомерност на инкриминираното деяние. В касационната жалба на гражданския ищец чрез процесуалния му представител гл. юрисконсулт Л. при ТД на НАП – [населено място], И. – Я., са залегнали възражения за незаконосъобразност на въззивното решение на БАС в гражданската му част. Изразява се несъгласие с довода на съда, че предявеният граждански иск бил погасен по давност. Възражението за изтекла давност по чл. 110 от ЗЗД било направено само от защитника на подсъдимия И. Ж. и то едва пред въззивната инстанция при даден ход на разглеждане на делото по същество. Пред първата инстанция подсъдимите и техните защитници не направили възражение за давност, като било недопустимо такова възражение да се релевира за пръв път пред въззивната инстанция. С чл. 133 от ГПК бил въведен принципът за преклузия по отношение на възраженията на ответника, който се прилагал и в наказателното производство поради липса на специални правила в НПК. С оглед забраната на чл. 120 от ЗЗД недопустимо било и служебно съобразяване на наличния правопораждащ факт. По изложените съображения процесуалният представител на гражданския ищец министъра на финансите моли ВКС да измени атакуваното въззивно решение в гражданската му част, като уважи предявения солидарно против подсъдимите И. Ж. и В. Ж. граждански иск за сумата в размер на 94 071.03 лева ведно със законната лихва. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият И. Ж. и защитникът му адв. А. и подсъдимата В. Ж. и защитниците й адв. Г. и адв. Д. поддържат жалбите си по изложените в тях и в допълненията съображения и молят да бъдат уважени. Процесуалният представител на гражданския ищец министъра на финансите юрисконсулт К. Л., редовно призована, не се явява. Прокурорът дава заключение, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК (в обжалваните осъдителни части относно престъплението по чл. 255 от НК), намери за установено следното: С присъда № 13 от 16.02.2015 г., постановена по НОХД № 418/2013 г., Ямболският окръжен съд (ЯОС) е признал подсъдимите И. Д. Ж. (собственик и представляващ [фирма] – [населено място]) и В. Н. Ж. (пълномощник на подсъдимия Ж. в качеството му на представляващ на [фирма] – [населено място]) за виновни в това, че в периода 15.08.2005 г. – 15.01.2007 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление и в съучастие като съизвършители, избегнали установяването и заплащането на данъчни задължения в особено големи размери – ДДС в общ размер на 94 071.03 лева, като потвърдили неистина в подадени пред ТД на НАП – Я. справки-декларации по ЗДДС вх. № 905142/15.08.2005 г., вх. № 905941/13.09.2005 г., вх. № 907412/13.10.2005 г., вх. № 908996/14.11.2005 г., вх. № 808120/14.08.2006 г., вх. № 0809158/13.09.2006 г., вх. № 0810824/13.10.2006 г., вх. № 0812847/14.11.2006 г., вх. № 0816045/15.01.2007 г. по чл. 100, ал. 1 и ал. 3 от ЗДДС (отм.) чрез използване при водене на счетоводството и при представяне на информация пред органите по приходите на документи с невярно съдържание – общо 121 броя фактури, даващи право за данъчен кредит в размер на 94071.03 лева, без реално по същите да са осъществени доставки, поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и т. 6 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК ги е осъдил, както следва: И. Ж. – на две години лишаване от свобода, а В. Ж. – на две години и шест месеца лишаване от свобода и конфискация на недвижим имот –апартамент в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „...”, ет. ..., ап. ... с площ от 98.12 кв. м. и избено помещение № ... с площ от 3.70 кв. м. С присъдата подсъдимият И. Ж. е бил признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 255а, ал. 2 вр. ал. 1, пр. 4 от НК и осъден при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК на две години и шест месеца лишаване от свобода, като е бил оправдан по обвинението по чл. 20, ал. 2 от НК за това да е действал в съучастие като съизвършител с подсъдимата В. Ж., която е била оправдана изцяло по обвинението по чл. 255а, ал. 2 вр. ал. 1, пр. 4 от НК. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изтърпяването на наложеното на подсъдимия И. Ж. по реда на чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание две години и шест месеца лишаване от свобода и определеното по отношение на подсъдимата В. Ж. наказание две години и шест месеца лишаване от свобода е било отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. С присъдата ЯОС е уважил предявения от министъра на финансите като представител на държавата солидарно против подсъдимите И. Ж. и В. Ж. граждански иск за сумата от 94 071.03 г. ведно със законната лихва, считано от 15.01.20067 г. до окончателното изплащане. В тежест на подсъдимите са били възложени направените по делото разноски, както и държавна такса върху уважения граждански иск. По жалби на защитниците на подсъдимите И. и В. Ж. срещу първоинстанционната присъда (в осъдителните части за обвинението по чл. 255 от НК) и молба на гражданския ищец за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е било образувано ВНОХД № 100/2015 г. по описа на БАС, като с атакуваното пред настоящата инстанция решение № 148 от 12.12.2015 г. въззивният съд е отменил присъдата на ЯОС в гражданскоосъдителната част и досежно присъдената държавна такса и е отхвърлил предявения от министъра на финансите граждански иск като неоснователен, потвърдил е първоинстанционния съдебен акт в останалите части, а молбата на процесуалния представител на гражданския ишец за присъждане на възнаграждение е оставил без разглеждане. Касационните жалби на подсъдимите И. Ж. и В. Ж. и на гражданския ищец министъра на финансите като представител на държавата са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 и т. 4 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, всички касационни жалби са неоснователни. І. По касационните жалби на подсъдимите И. Ж. и В. Ж.: Техните конкретни възражения, подробно развити в допълненията към жалбите им, се субсумират под касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. По съдържание оплакванията на двамата касатори са в значителна степен тъждествени, което обстоятелство позволява да бъдат разгледани едновременно. 1.1. На първо място следва да се обсъдят твърденията за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения, тъй като правилното приложение на закона и справедливостта на наложените наказания може да се проверят само при констатация за законосъобразно установени факти. Обективният прочит на мотивите към първоинстанционната присъда и на обжалваното въззивно решение дава основание за висока професионална оценка на изготвените от ЯОС и БАС съдебни актове, които са стриктно съобразени с изискванията на чл. 305, ал. 3 и чл. 339, ал. 2 от НПК. Изведените в мотивите на първоинстанционната присъда фактически констатации са изцяло споделени от въззивния съдебен състав след щателен самостоятелен анализ, към който няма какви допълнителни доводи да се привнесат. Процесуалната дейност на съдилищата не може да бъде оспорена от гледна точка на правилата, визирани от чл. 13 и чл. 107, ал. 2 и 3 от НПК. Нарушения на тези разпоредби са налице, когато при разглеждането на делото не са изяснени елементи от фактическата обстановка от съществено значение за правилното му решаване. В разглеждания случай и двете съдебни инстанции са положили всички усилия за установяване на обективната истина, като не са допуснали никакви пропуски, които да доведат до неизясняване на обстоятелства от кръга на главния факт. Картината на осъществените от подсъдимите И. и В. Ж. деяния е разкрита в обем, необходим и достатъчен за правилното решаване на делото. Неоснователен е упрекът към състава на БАС, че отхвърлил исканията на защитата за допускане на доказателства, с което нарушил правото на защита на подсъдимите. Първостепенният съд е проявил необходимата процесуална активност да установи всички факти, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, като въззивният съд мотивирано не е намерил необходимост от допълнително изясняване на фактическата обстановка. Инстанциите по фактите не са длъжни безусловно да уважават всякакви доказателствени искания на страните. Задължението за разкриване на обективната истина не включва събиране и произнасяне по доказателствени материали, които са недопустими, които са неотносими – касаят факти и обстоятелства извън предмета на доказване или такива, за които вече са събрани доказателства. Въззивният съд не само не е пренебрегнал задължението си за пълноценно разкриване на обективната истина, а напротив – стриктно е следвал законосъобразен подход в цялостната си дейност по осъществяване предмета на доказване. Още с определението си по чл. 327 от НПК от 22.06.2015 г. съдът е оставил без уважение отправеното с допълненията към въззивните жалби на подсъдимите искане за допускане на съдебносчетоводна експертиза, като подробно и юридически прецизно е аргументирал отсъствието на предпоставките по чл. 153 от НПК за назначаване на повторна експертиза. Искането на защитниците е било повторено в съдебно заседание на 14.10.2015 г. и отново е било обсъдено и отхвърлено от съдебния състав. В мотивите на атакувания съдебен акт (стр. 48 – стр. 49) БАС също е отредил специално място на този въпрос, като изчерпателно е изброил всички съображения, въз основа на които е кредитирал изготвената от вещите лица Д. К., С. С. и В. П. съдебносчетоводна експертиза. Не е бил неглижиран нито един от наведените от защитата доводи – относно липсата на компетентност на експертите, че по съдържание заключението представлявало „препис на ревизионния акт”, че вещите лица не направили проверка „навсякъде, където е необходимо”, за да установят дали процесните фактури са били осчетоводени във фирмите, които са ги издали, включени ли са били в дневниците за покупки и продажби, посочени ли са били в представените в НАП справки-декларации и др. За пореден път същите възражения на жалбоподателите са поставени на вниманието и на настоящата инстанция, без обаче да се отчита спецификата на касационното производство. Липсват основания, които да опорочават приетите от въззивния съд факти, поради което те не могат да бъдат поставени под съмнение. По същество касаторите Ж. оспорват доказаността на изводите за фиктивния характер на сделките между [фирма] с [фирма] – [населено място], [фирма], [фирма], [фирма], позовавайки се на търговски отношения с търговското дружество [фирма], в каквато насока в съдебно заседание на 14.10.2015 г. адв. А. е представила папка с документи, приложена на л. 128 – л. 316 от въззивното дело. На стр. 42 – стр. 47 от въззивното решение е предоставен изключително обстоятелствен отговор на повдигнатите въпроси, който не съществува необходимост да бъде преповтарян. Достатъчно е да се обобщи, че поддържаната от защитниците теза – че нямало как [фирма] да продаде на [фирма] дървен материал, ако дървата не са били реално получени по инкриминираните сделки с четирите посочени по-горе търговски дружества – по съдържание представлява произволно логическо съждение, върху което процесуалният закон забранява да се основават каквито и да е фактически констатации. Връзката на едноличния търговец с [фирма] е в достатъчна степен изяснена от показанията на свидетелите С. С. и С. С., съгласно които доказателствени средства въззивният съдебен състав е приел, че в тези случаи подсъдимите са се снабдявали с дърва от друг източник – „директно от горското”. Отношенията на [фирма] с търговското дружество „Ф.” са напълно странични за предмета на доказване по делото, поради което не са и били изследвани в детайли. От тях поначало не биха могли да произтекат никакви изводи относно сделките по инкриминираните фактури, издадени от името на посочените в документите дружества лица (св. Н. Х., св. К. М., С. С., св. Б. М.). Приетите от съдилищата констатации във връзка с липсата на реално осъществени доставки по тях законосъобразно в процесуален план са основани само върху наличната безпротиворечива доказателствена съвкупност, подробно описана и анализирана на стр. 42 – стр. 47 от въззивното решение. Този категоричен извод убедително е изграден върху безспорно установените факти, че с посредничеството на св. С. С. подсъдимата Ж. се сдобила с издадените от [фирма] – [населено място], [фирма], [фирма] фактури с отразени в тях фиктивни доставки; че липсвали каквито и да е документи – пътни листи, товарителници, складови разписки, стокови разписки или др., удостоверяващи действително осъществяване на доставките по всички инкриминирани фактури; че изготвените от св. Х. от името на [фирма] – [населено място] фактури с номера 150, 151, 152, 153 от 20.10.2005 г. за доставка на дърва за огрев за съответните стойности с начислен ДДС не са били включени в справките-декларации и дневниците за продажби на дружеството за съответния период; че съставените от името на [фирма] фактури също не са били включени в справките-декларации и дневниците за продажби на дружеството за съответния период; че търговското дружество [фирма] не е имало заведено счетоводство; че фактурите от [фирма] са били издадени през м. август 2006 г., а дружеството е било с прекратена регистрация по ЗДДС от м. юли 2006 г. (с акт № [ЕГН] от 14.07.2006 г.); че не е било осъществено реално плащане по нито една от фактурите; че дружествата [фирма] и [фирма] въобще не са осъществявали каквато и да е дейност. 1.2. Изложените в допълнението към касационната жалба на подсъдимия И. Ж. доводи за необоснованост на констатациите относно субективната съставомерност на неговото поведение не следва да бъдат обсъждани. В тази му част цитираният процесуален документ съдържа единствено твърдения на касатора, които според него и защитниците му обуславяли изводи за представното съдържание на дееца, различни от направените от двете предходни инстанции. Подобни оплаквания не съставляват самостоятелни касационни основания за проверка на въззивния съдебен акт по смисъла на чл. 348, ал. 1 от НПК. ВКС не разполага с процесуални правомощия да пререшава въпросите за фактическата обоснованост на проверявания акт, които са от суверенна компетентност на инстанциите по фактите. Представното съдържание на касатора Ж. е било предмет на внимателно обсъждане от страна на ЯОС, като въззивният съд след задълбочена преценка с основание е споделил изводите на първата инстанция. Установено е, че независимо от овластяването на подсъдимата Ж. да представлява фирмата пред трети юридически и физически лица, да извършва търговска дейност и др., подсъдимият Ж. съвсем не се е водил формално собственик и представляващ фирмата, нито се е дезинтересирал от дейността й. Прието е, че фактът на упълномощаване на майка му не е основание за отпадане на отговорността му, при положение, че той реално и сам е осъществявал функции по управление и представителство на ЕТ – че е подписвал документи, свързани с инкриминираните търговски операции и счетоводното им отразяване; представял е на счетоводителя св. Н.П. фактури за сделките на [фирма] за осчетоводяване; подписвал е справките-декларации относно фиктивните търговски сделки пред данъчните органи с цел симулация на реално извършена търговска дейност; внасял е лично в ТД на НАП необходимата за декларирането документация; упълномощавал е св. П. да подава документите в данъчната администрация; многократно през инкриминирания период в лично качество като физическо лице е получавал парични средства от фирмата. Процесуалната законосъобразност на дейността и на двете съдебни инстанции „по фактите” относно тези фактически положения не може да бъде поставена под съмнение, тъй като при извеждането им не са допуснати процесуални нарушения. Възраженията на касатора Ж. в тази насока са обусловени единствено от субективното му несъгласие с констатациите на съдилищата, което обаче не е основание за ревизия на проверявания съдебен акт. 2. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира наличие на релевираното от жалбоподателите Ж. основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на закона. В пределите на установените и доказани фактически положения първоинстанционният и въззивният съдилища са приложили правилно материалния закон. Законосъобразно и в съгласие с практиката на ВКС е прието, че поведението на подсъдимите И. Ж. и В. Ж. от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и т. 6 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. Изложените в тази насока съображения от въззивния съд на стр. 50 – стр. 57 от решението изцяло се споделят от настоящия касационен състав. 2.1. Неоснователни са правните съображения на защитниците на касаторите Ж., с които се отрича качеството им на субекти на престъплението по чл. 255 от НК. (В тази насока подсъдимият Е. Ж. черпи аргументи от факта, че упълномощил майка си, подсъдимата Ж., да извършва всички действия по управление на фирмата, а последната, от своя страна, се позовава на обстоятелството, че в качеството си на пълномощник не била данъчно задължено лице). Въпросите за субектите на инкриминираното данъчно престъпление и конкретното виновно поведение на подсъдимите са получили обстоен и законосъобразен отговор в атакуваното въззивно решение (стр. 53 – стр. 56) стриктно съгласно изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. Със задължителните указания на ТР № 4 от 12.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2015 г. на ОСНК, т. 3, е прието, че субект на престъплението по чл. 255, чл. 255а и чл. 256 от НК, респ. чл. 255 - 257 от НК (ДВ, бр. 62/97 г.), може да бъде както физическото лице, представляващо по закон данъчно задълженото лице – търговско дружество/едноличен търговец, вписано в това му качество в търговския регистър, така и всяко друго физическо лице (пълномощник по силата на пълномощно по ЗЗД и ТЗ, търговски представител, счетоводител или друго лице), което осъществява фактически дейност и функции на данъчно задълженото лице – търговец. И двамата подсъдими – подсъдимият Ж., представляващ по закон и регистър едноличния търговец, и подсъдимата Ж. като негов пълномощник по силата на издадено генерално пълномощно – законосъобразно са определени като наказателноотговорни лица, след като по делото е установено, че фактически са осъществявали дейността и функциите на данъчнозадължения субект, че с конкретни свои действия всеки от тях съзнателно е осъществил инкриминираните форми на изпълнителното деяние по чл. 255 от НК, че поведението им пряко и непосредствено е било насочено към избягване на установяването и плащането на данъчни задължения. 2.2. Настоящият съдебен състав в пълна степен споделя като законосъобразно развитото на стр. 62 от атакуваното решение становище на БАС за неоснователност на тезата на защитниците за погасяване на наказателната отговорност на подсъдимите (за част от деянията, включени в инкриминираните им продължавани престъпления) поради изтекла преследвателна давност. Началният момент на давността за преследване е различен в зависимост от формата на реализираната престъпна дейност. По отношение на продължаваните престъпления разпоредбата на чл. 80, ал. 3 от НК определя, че давността за преследване започва от „прекратяването им”. Това законодателно решение е обусловено от естеството на продължаваното престъпление като усложнен вид престъпна дейност. Известно е, че то се състои от множество отделни последователно извършени деяния, самостоятелно осъществяващи съставите на даден вид престъпление. С извършването на всяко от деянията деецът възобновява престъпната си дейност, обобщена по силата на чл. 26, ал. 1 от НК като едно престъпление. Щом наказателната отговорност за продължаваното престъпление е единна, то тя се погасява от една преследвателна давност, а не от различни, сроковете на които се отчитат спрямо всяко от отделните деяния. Разгледано като поредица, система, от еднородни деяния, единното продължавано престъпление започва с извършването на първото от включените в него деяния и завършва в момента на приключване на последното от тях. Т. е. цялостната престъпна дейност на дееца приключва, когато се преустановява общото отрицателно въздействие върху обекта на посегателство. Следователно срокът на давността започва да тече от момента на осъществяване на последното, включено в продължаваното престъпление, престъпно деяние, когато се „прекратява” продължаваното престъпление. В разглеждания случай последното деяние е извършено на 15.01.2007 г., с оглед на което се явява верен изводът на апелативния съд, че не са изтекли сроковете нито на обикновената, нито на абсолютната преследвателна давност. 2.3. Все с оглед спецификата на инкриминираната по отношение на подсъдимите усложнена престъпна дейност като продължавано престъпление следва да се разглежда и възражението на касаторите за неправилно определяне на приложимия в разглеждания случай „по-мек закон”. В тази насока неоснователно се твърди, че поведението на подсъдимите Ж. в нарушение на чл. 2, ал. 2 от НК било квалифицирано по чл. 255 от НК, която норма предвиждала по-тежка наказателна отговорност за дейците в сравнение с разпоредбата на чл. 257 от НК (отм.) заради предвиденото по-тежко кумулативно наказание конфискация. Продължаваната престъпна дейност на подсъдимите е очертана в рамките на общ период 15.08.2005 г. – 15.01.2007 г., в който са включени девет отделни деяния, осъществени съответно на 15.08.2005 г., 13.09.2005 г., 13.10.2005 г., 14.11.2005 г., 14.08.2006 г., 13.09.2006 г., 13.10.2006 г., 14.11.2006 г., 15.01.2007 г. Първите шест от тях са осъществени при действието на разпоредбата на чл. 257 от НК (отм. – ДВ, бр. 75 от 2006 г.), а останалите – при действието на разпоредбата на чл. 255, ал. 1 от НК в актуалната редакция на разпоредбата (изм. – ДВ, бр. 75 от 2006 г.). При тези данни съставът на БАС законосъобразно е квалифицирал извършеното подсъдимите Ж. продължавано престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2 и т. 6 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 от НК. За юридическа прецизност следва да се поясни, че в разглеждания случай нормата на чл. 2, ал. 2 от НК е ирелевантна за правилното и точно приложение на закона. Както доктрината, така и съдебната практика последователно приемат, че когато по време на извършване на самата усложнена престъпна дейност (продължавани престъпления, продължени престъпления, престъпления на системно извършване, престъпления, извършвани по занаят) са действали различни наказателни закони се прилага онзи, който е бил в сила при нейното довършване/прекратяване. Затова за вярната квалификация на поведението на подсъдимите Ж. не е съществувала необходимост от съпоставка на тежестта между разпоредбите на чл. 257 (отм.) и чл. 255 от НК. В частност при определянето на приложимия закон при продължаваните престъпления е меродавно правното положение към момента на приключване на последното деяние и се прилага действащия закон към момента на завършване на продължаваното престъпление. Без правно значение е приложимият закон преди довършването му. Когато продължаваното престъпление е започнало при действието на един закон и е завършило при действието на друг закон, престъпната дейност на дееца се квалифицира винаги само по втория закон, дори и той да е по-неблагоприятен за дееца. Ако вторият закон се окаже по-благоприятен, приложението му се обуславя не от изключението на чл. 2, ал. 2 от НК, а по силата на общото правило, визирано от чл. 2, ал. 1 от НК. Защитниците на подсъдимата Ж. некоректно се позовават на Р № 240 от 19.05.2010 г. по н. д. № 770/2009 г. на ВКС, ІІІ н. о. Описаната в този съдебен акт конкретика сочи на съществени отлики с разглеждания по настоящото дело казус, поради което даденото с него правно разрешение е неприложимо към този случай и не подкрепя тезата на защитниците. Видно е от съдържанието на цитираното решение, че по посоченото дело е обсъждано продължавано престъпление, всички отделни деяния от което са били осъществени в периода от 14.02.2001 год. до 14.01.2004 год. при действието на чл. 257 (отм.). След завършването на престъплението и преди влизането на съдебния акт в сила е последвала отмяната на чл. 257 от НК и изменението на чл. 255, ал. 1 от НК (ДВ, бр. 75 от 2006 г.), а това резонно е наложило преценка за приложимостта на по-благоприятния закон. В настоящия случай обаче инкриминираното по отношение на подсъдимите Ж. продължавано престъпление е приключило при действието на актуалната редакция на чл. 255, ал. 1 от НК и досега не е последвал различен закон, поради което няма основание да се поставя въпросът за приложението на чл. 2, ал. 2 от НК. 3. При проверката на въззивното решение ВКС не констатира нарушения и в частта му относно наказанията на касаторите Ж.. Не е налице явна и очевидна диспропорция между наложените наказания за престъплението по чл. 255 от НК и обществената опасност на деянията и дейците. Преценката на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства е съответна и изчерпателна. Видът, срокът на отмерените наказания и начинът на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода (при условията на чл. 66, ал. 1 от НК) са определени при условията на чл. 55 от НК в кореспонденция с приетата висока относителна тежест на смекчаващите обстоятелства, преди всичко с оглед значителната отдалеченост на момента на извършване на инкриминираните деяния (2005 – 2006 г.). Възраженията по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК се претендират само като последица от неоснователните твърдения на жалбоподателите за несъставомерност на поведението им, като не са наведени никакви конкретни доводи, обуславящи смекчаване на наказанията, които настоящата инстанция да обсъди. При липса на аргументи, които да бъдат подложени на обоснована преценка, касационната инстанция няма какво да добави към съображенията на въззивния съд, който не е констатирал нарушения в частта на присъдата относно наказанията на подсъдимите. ІІ. По касационната жалба на гражданския ищец министъра на финансите като представител на държавата: Неоснователно е оплакването на процесуалния представител на гражданския ищец, че възражението за изтекла давност по чл. 110 от ЗЗД е било направено само от защитника на подсъдимия И. Ж. едва пред въззивната инстанция в нарушение на въведения с чл. 133 от ГПК принцип за преклузия по отношение възраженията на ответника. Видно от съдържанието на протокола от проведеното на 14.10.2015 г. съдебно заседание (л. 324 и л. 325 от ВНОХД № 100/2015 г. на БАС) доводите за изтекла давност са развити не само от защитника на подсъдимия И. Ж., но изрично са застъпени и в пледоарията на адв. Г., защитник на подсъдимата В. Ж.. Съдът законосъобразно е упражнил правомощията си по чл. 337, ал. 3 вр. чл. 334, т. 3 от НПК – отменил е първоинстанционната присъда в гражданскоосъдителната част и е отхвърлил предявения от министъра на финансите против подсъдимите Ж. граждански иск, след като е констатирал, че погасителната давност по чл. 110 от ЗЗД е започнала да тече считано от 24.10.2007 г. и е изтекла към момента на предявяване на иска на 04.03.2014 г. Представителят на гражданския ищец неоснователно се оплаква от нарушение на чл. 133 от ГПК, тъй като тази разпоредба не намира приложение в наказателния процес. Адхезионният процес – наказателното производство, в което е допуснат за разглеждане граждански иск – не провежда идея за механично съединяване в едно производство на два процеса, граждански и наказателен, които се движат паралелно. Неправилно е разбирането, според което приемането на граждански иск за разглеждане съвместно с обвинението създава гражданскопроцесуално отношение в наказателното производство. Адхезионният процес е само един, наказателен по естеството си, в който съществуват само наказателнопроцесуални отношения. Обстоятелството, че тези отношения обслужват и разглеждането на иска за обезвреда не променя тяхното естество. Даже и в случаите, когато нормите на ГПК по силата на изрична разпоредба на закона са включени в наказателнопроцесуалната система, те на общо основание обуславят възникването на наказателнопроцесуални, а не на гражданскопроцесуални отношения. Спецификата на тези наказателнопроцесуални отношения, макар и обслужващи гражданския иск, бележи съществени особености и значителни разлики в сравнение с осъдителните искове в гражданското съдопроизводство – например за предявяването на гражданския иск в наказателния процес не е необходима задължителната форма по ГПК, недопустими са искове за граждански претенции, възникнали по повод на договор, няма място за инцидентен установителен иск, не може да се подава насрещен иск, не е възможно да бъдат привличани трети лица и т. н. От постановката, че гражданският иск в наказателния процес по своята природа не е гражданскопроцесуален институт произтича и неприложимостта на изискванията на чл. 131 – чл. 132 от ГПК, респ. на чл. 133 от НПК. Съобразно разпоредбата на чл. 88, ал. 1 НПК гражданският иск в наказателния процес се разглежда по правилата на НПК, а разпоредбите на ГПК произвеждат действие, само когато в НПК няма съответни правила. Наказателнопроцесуалните норми изключват приложението на цитираните разпоредби от ГПК, свързани с възможността за писмен отговор в определен срок на исковата молба, изпращане на преписи и приложенията към него, а с оглед на това са неприложими и уредените в чл. 133 от ГПК последици от неподаването на отговор. (Разбиране в този смисъл е застъпено и в Р. № 131 от 09.04.2013 г. по н. д. № 179/2013 г., ІІ н. о. на ВКС, Р. № 287 от 30.12.2014 г. по н. д. № 2058/2013 г., ІІІ н. о. на ВКС и др.). По отношение на молбата на пострадалия от престъплението, с която се предявява гражданският иск в наказателния процес, са релевантни изискванията на чл. 85 от НПК – необходимите реквизити на молбите са уточнени в ал. 1, формата на молбата е посочена в ал. 2, като е допустимо и устно предявяване на гражданския иск, а срокът за предявяването му е лимитиран в ал. 3 – до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд. Неприложимостта на изискванията на чл. 131 – чл. 133 от ГПК се обуславя от комплексното тълкуване на тези условия в контекста на уредената в чл. 88, ал. 2 от НПК забрана разглеждането на гражданския иск да става причина за отлагане на наказателното дело. Фактическото основание да се предяви граждански иск в наказателното производство е описаното в обвинителния акт деяние, за което спрямо подсъдимия е образувано съдебното дело (ТР № 93-54-ОСНК). Щом НПК допуска възможността гражданският иск да бъде предявен дори и устно до започване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд, а в същото време разглеждането му не може да доведе до отлагане на делото, очевидно наказателнопроцесуалният режим не допуска размяна на книжа по гражданския иск и спазването на определени срокове за възражение (отговор), каквито се изискват от разпоредбите на ГПК. Затова в посочения от гражданския ищец аспект – несъобразяване с чл. 133 от ГПК – не са допуснати нарушения. С оглед на изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на БАС. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 148 от 12.12.2015 г., постановено по ВНОХД № 100/2015 г. по описа на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.