О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№403

гр. София, 10.09.2020 г.

Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА

като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 4730 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 8597 от 14.12.2018 г., подадена по пощата на 12.12.2018 г. от Ц. И. Ц. чрез пълномощник адвокат В. А. от АК - Л. и насочена срещу въззивно решение № 227 от 02.11.2018 г. по в.гр.д.№ 340/2019 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, с което (в резултат от потвърждаването на първоинстанционното решение № 168 от 15.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 875/2016 г. на РС – Троян) е признато за установено по предявения от Х.П. Н. против Ц. И. Ц. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, че към момента на кооперирането му в ТКЗС през 1955-1956 г., Х. П. Д. (починала на 15.03.1999 г., наследодателка на ищцата) е била собственик на НИВА от 2,500 дка, шеста категория, находяща се в землището на [населено място], [община], Л. област в местността „Л. ” при граници: н-ци на В. И. Г., път, К. Т., дол, Н. М., М. И. Л., от която нива 1 859 кв.м.попадат в поземлен имот № *** по кадастралната карта на [населено място], целият с площ от 2 070 кв.м.при съседи имоти №№ ***, № ***, № ***, № ***, № ***, № ***, № ***, № ***, заключен между букви А, Б, В, Г, Д, А на комбинирана скица – Приложение 1, изготвена от вещото лице инж. М.Ч. (л. 328 от делото на РС, приподписана от съда и неразделна част от решението), както и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 86, том V, рег.№ 6862 по нот.д.№ 735/2008 г. на нотариус Д. К., с район на действие РС-Троян., в частта по т. 1, с която ответницата и нейната праводателка са признати за собственици по наследяване и реституция по ЗСПЗЗ върху нива, пета категория, с площ от 2,070 дка, представляваща имот с идентификатор № * в землището на [населено място], находящ се в местността „Л. ”, при граници и съседи: имот с № *, имот № *, имот № *, имот с № * и имот с № *.
В касационната жалба са изложени оплаквания за недопустимост и неправилност (включително очевидна) на въззивното решение. Претендира се присъждане на разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по цитираните по-долу въпроси с доводи, че дадените от въззивния съд разрешения са в противоречие с практиката на ВКС, с практиката на други съдилища, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:
„1. Допустим ли е иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ за установяване право на собственост към минал момент върху имот – земеделска земя, който не е идентичен с някой от заявените имоти в заявлението за възстановяване на земите по чл. 11, ал. 1 от ЗСПЗЗ ?” ;
„2. При уважен иск за собственост за каква част следва да бъде отменен констативният нотариален акт на ответницата – за действително засегнатата с нотариалния акт площ от имота на ищцата или целия имот на ответницата ?
Допустимо ли е при уважаване на иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ за установяване правото на собственост върху недвижим имот – земеделска земя към 1955-1956 г. да се обезсили на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК констативен нотариален акт за установяване правото на собственост към 2008 г. ?” ;
„3. Начинът на трайно ползване на един имот съставлява ли негов отличителен юридически признак ?” и
„4. При спор за материално право по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ предмета на делото е само имота по исковата молба, за който съдът следва да прецени дали е бил собственост на ищеца към момента на обобществяването му, или съдът може да установява идентичност на този имот с други претендирани от ищеца имоти ?”.
Поддържа се, че произнасянето на въззивния съд е в противоречие с практиката, както следва: по първия въпрос – с ТР № 1/1997 г. по гр.д.№ 11/1997 г. на ВКС, ОСГК и т. 3.А. от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК; по втория въпрос – с Решение № 64 от 19.05.2017 г. по гр.д.№ 3346/2016 г. на ВКС, І г.о.; по третия въпрос – с Решение № 96 от 09.04.2012 г. по гр.д.№ 1181/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. и по четвъртия въпрос – с Решение № 854 от 11.10.1999 г. по гр.д.№ 166/1999 г. на ВКС, ІІ г.о.
Ответницата по касационната жалба Х. П. Н. е депозирала писмен отговор чрез адвокат С. С. от АК - Л.. Възразява, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и че въззивното решение е законосъобразно. Претендира разноски.

Производство е образувано и по подадените от Ц. И. Ц. чрез пълномощник адвокат В. А. от АК – Л. касационни жалби с вх.№ 3421 от 13.05.2019 г., насочена срещу решение № 57 от 21.03.2019 г. (с което е оставена без уважение молба на Ц. И. Ц. за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в основното въззивно решение № 227 от 02.11.2018 г.) и с вх.№ 5242 от 29.07.2019 г., насочена срещу решение № 123 от 10.06.2019 г. (с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в основното въззивно решение № 227 от 02.11.2018 г. – досежно датата на постановяването му, която да се чете „02.11.2018 г.”, вместо погрешно отразеното в документа „02.11.2017 г.”). След дадени указания за отстраняване на нередовности, постъпило е Становище с вх.№ 8299 от 04.12.2019 г., с което Ц. И. Ц. заявява, че обжалването на решения № 57 и № 123 само по сибе си е безпредметно, поради което оттегля жалбите срещу тези два акта.
Предвид заявеното оттегляне производството следва да бъде прекратено по отношение на касационните жалби с вх.№ 3421 от 13.05.2019 г. и с вх.№ 5242 от 29.07.2019 г., при това, без да се търси съгласието на насрещната страна, доколкото последната няма интерес от поддържане на висящността на касационното производство.

За да се произнесе по искането за допускане на обжалването, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, съобрази следното:
Преди да пристъпи към произнасяне по съществото на спора по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, въззивният съд е обсъдил оплакването на Ц. И. Ц. в качеството й на въззивница, че предявеният от Х. П. Н. иск е процесуално недопустим, аргументирано с довод, че за ищцата липсва правен интерес, тъй като няма подадено заявление по чл. 11, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяването на собствеността върху „нива от 2,500 дка в м. „Л. ” от землището на [населено място]. Прието е, че със заключението на съдебно техническата експертиза е установено, че местностите „Б". и „Б.” са подместности на местността „Л.”, като заявени за възстановяване имоти в местностите „Б." и „Б.” са възстановявани с актове на органа по поземлена собственост именно в местността „Л. ”. Същевременно, с т. 4 от заявление вх.№ 876 от 26.02.1992 г. Х. П. Д., чрез представителя Х.П. Н., е поискала възстановяване на деветнадесет имота, в землището на [населено място], сред които и нива в местност Б. с площ от 2,500 дка (т. 4 от заявлението). Въззивният съд се е позовал на постановките на ТР № 1/1997 г. по гр.д.№ 11/1997 г. на ВКС, ОСГК и тези, потвърдени с т. 3.А. от ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д.№ 4/2014 г. на ВКС, ОСГК, съгласно които иск с правна квалификация чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ би бил недопустим, ако в полза на ищеца не е било подадено заявление в срока по чл. 11, ал. 1 от ЗСПЗЗ или не е бил предявен иск по чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ до 12.05.2007 г., както и ако административното производство по чл. 14, ал. 1 -3 ЗСПЗЗ е приключило с влязъл в сила отказ за възстановяване (ТР-1-97-ОСГК, т. 2 мотиви). Предвид наличието на започнало в срока по чл. 11 ЗСПЗЗ административно производство за възстановяване на собствеността върху земеделска земя и отсъствието на постановен отказ за възстановяване, изводът на въззивния съд, че исковият процес е допустим е в съответствие със задължителната практика, което изключва допускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК по първия поставен въпрос, респ. - изключва допускане на касационното обжалване и при условията на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Д., че за процесния имот има завършена процедура по реституция в полза на ответницата с издадено окончателно решение на ОСЗ в полза на наследодателя й не само не е аргумент против допустимостта, а напротив – категорично подчертава съществуването на спор за материално право по смисъла на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, за разрешаването на който е предявена разгледаната претенция на Х. П. Н..
По съществото на спора окръжният съд е приел, че ищцата е наследница по право на заместване (внучка) на Х. П. Д., а последната е дъщеря и наследница на починалия на 01.10.1931 г. П. Д. М.. Последният е купувач по два нотариални акта (№№ 146 и 150, и двата – от 16.11.1928 г.) и по писмен договор (също с дата 16.11.1928 г.), съгласно които е закупил две съседни ниви в местността „Б.” с обща площ 2,5 дка. Прието е, че собствеността върху идеалните части от нивите, предмет на двата нотариални акта, е придобита от П. Д. М. по силата на продажбената сделка (чл. 217 ЗЗД отм.), респ. е преминала в патримониума на Х. П. Д. по силата на наследственото правоприемство (чл. 21, ал. 3 ЗН отм.). За останалата част, предмет на писмения договор за покупко-продажба от 1928 г., правото на собственост е придобито от самата Х. П. Д. след изтичане на двадесет годишната давност по чл. 34 от Закона за давността (отм.). В този смисъл е и отразеното по партида № 635, стр. 716 от емлячния регистър за 1936/1947 г. Изследван е въпросът дали е налице идентичност между имотите по сделките от 16.11.1928 г. (двата нотариални акта и договора за продажба на недвижим имот) с имота по т. 4 от заявление вх. № 876 от 26.02.1992 г. (НИВА от 2,500 дка в м. „Б.”), както и с площта от 1 859 кв.м., попадаща в настоящия поземлен имот № *** по кадастралната карта на [населено място], целият от 2 070 кв.м. В тази връзка са изложени подробни аргументи в подкрепа на извода за идентичност, основаващи се на детайлен анализ на събраните по делото доказателства (заключения на СТЕ, писмени доказателства и свидетелските показания, снети от районния съд при извършения оглед на място). Въззивният съд е установил съвпадение между границите, описани в документите от 1928 г., с описанието на притежаваните от Х. П. Д. в м. „Б.” (респ. – „Л. ”) имоти съобразно показанията на съвременниците на процеса по коопериране (свидетелите Х. Д. /84 г./, М. Д. /89 г./, Е. Д. /65 г./ и И. Д. /66 г./), които е констатирал, че съответстват и със записванията в емлячния регистър. Отчетено е съвпадението на установения траен топографски елемент (дол, с който имотът граничи от юг); обсъдено е значението за идентификацията на наличния на място и понастоящем дувар (каменна ограда) – източна граница на имота; проверено е съответствието между означените имена на собственици за останалите граници. С. анализ на събраните по делото доказателства е мотивирал извода за идентичност между придобит преди кооперирането, притежаван от Х. П. Д. към 1955/1956 г. и възстановен на праводателя на ответницата имот с площ от 1 859 кв.м. в настоящия поземлен имот № *** по кадастралната карта на [населено място], в пределите, заключени между букви А, Б, В, Г, Д, А на комбинирана скица – Приложение 1 към СТЕ на в.л. инж. М.Ч. (л. 328 от делото на РС).
При обсъждане оплакванията във въззивната жалба, окръжният съд е посочил, че Ц. И. Ц. неоснователно поддържа липса на идентичност на имота по съображения от начина на неговото трайно ползване. Прието е, че начинът на трайно ползване на имота по онова време (т.е. – преди колективизацията) се е възприемал като фактическо негово ползване, а не като юридическа характеристика, чрез която той би могло да се индивидуализира. В тази връзка е съобразено и изложеното от свидетелите, че до определен момент имотът се ползвал като нива, а след това част от него била засадена с овошки. Изводът за идентичност се основава на документалната идентификация на имотите от събраните по делото писмени доказателства, на непосредственото възприятие за имота, изградено при огледа на място и на показанията на свидетелите, разпитани от съда при огледа на имота.
Така изложените мотиви са обосновали поставянето на формулирания от касаторката въпрос № 3, по отношение на който се поддържа произнасянето на въззивния съд да е в противоречие с Решение № 96 от 09.04.2012 г. по гр.д.№ 1181/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. Актът на ВКС съдържа казуално тълкуване по въпроса дали в производството по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ извлеченията от емлячните регистри са годно и достатъчно доказателство за установяване на собствеността върху земеделските земи, в отговор на който е изложено, че годни писмени доказателства за принадлежността на правото на собственост са не само тези, които удостоверяват осъществяването на определен придобивен способ, но и тези, които не съдържат данни за конкретния придобивен способ, нито за момента на придобиването, но с оглед нуждите на производството по възстановяване на собствеността създават основателно предположение относно лицето, което е било собственик на земите, какъвто е случаят с извлечението от емлячния регистър, за което законът допуска при липса на оспорване то да служи като достатъчно доказателство за собствеността, без да бъдат представяни други доказателства относно придобивното основание. Видно е, че между настоящия казус и този, разгледан с Решение № 96 от 09.04.2012 г. по гр.д.№ 1181/2011 г. на ВКС, ІІ г.о. не съществува сходство, тъй като предмет на разглеждане са съвършено различни претенции, предвид което постановеното с цитираната от касаторката практика се явява неотносимо при преценката за наличие на основанието за допускане на обжалването в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наред с това, по въпрос № 3 не е обосновано наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 2 или т. 3 ГПК, поради което се налага извод, че отсъства основание за допускане на обжалването.
Поставяйки въпрос № 4, касаторката поддържа, че в исковата молба е предявен иск за имот „нива от 2,5 дка в м. „Л. ”, което е предмет на делото, а съдът търсил сходство за имот в м. „Б.", с което излязъл извън предмета на делото. Така изложената обосновка превратно представя направените с исковата молба изявления, съгласно които ищцата е поддържала, че наследодателят й П. Д. М. е закупил нива в м. „Б.”, която в КВС на [населено място] е отразена като м. „Л. ”. Идентичността на местностите е заявена изрично, поддържана е последователно, поради което съдът е бил длъжен, произнасяйки се по предмета на спора да обсъди съответствието на това твърдение с обективната действителност, потвърждаването на което следва от събраните по делото доказателства. Следователно, въпрос № 4, като не почива на данните по делото, няма и обуславящо значение за изхода на спора, с оглед което не съставлява общо основание за допускане на обжалването.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предложение последно ГПК. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не съда аргументи в подкрепа на твърдението за очевидна неправилност, заявено с касационната жалба, респ. не е конкретизирано кой е очевидният порок, установим от съдържанието на обжалвания акт. Посочените пороци на въззивното решение във връзка с основанията за допускане на касационно обжалване, не са такива, че да обусловят негова очевидна неправилност. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма. Не се констатира нарушаване на основни принципи на гражданския процес, на правото на участие на страните, на равнопоставеност и безпристрастен съд. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината.
В обобщение – не е налице основание за допускане на обжалването по отношение на частта от въззивното решение, с която съдът се е произнесъл по предявения от Х. П. Н. против Ц. И. Ц. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.

Относно произнасянето на съда по последицата, уредена с чл. 537, ал. 2 ГПК, ВКС намира следното:
Съгласно посочената разпоредба, когато акт, издаден в охранително производство (включително – нотариален), засяга правата на трети лица, породеният от това спор, ако е за гражданско право, се разрешава по исков ред, като при уважаване на иска издаденият акт се отменя или изменя. В настоящия случай е разгледан спор за притежанието на право на собственост към минал момент (кооперирането на земеделска земя към 1955/1956 г.), а отмененият от съда констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 86 от 08.09.2008 г., том V, рег.№ 6862 по нот.д.№ 735/2008 г. на нотариус Д. К., с район на действие РС-Троян, удостоверява придобиването на права по силата на ЗСПЗЗ, т.е. след 1991 г. Това произнасяне на съда повдига въпроса дали така постановената последица е съответна именно на иска за собственост към миналия момент, който е предмет на делото. Евентуален отрицателен отговор би обосновал извод за недопустимост на произнасянето по чл. 537, ал. 2 ГПК поради несъответствие между него и предмета на делото. За да се извърши преценка дали е налице или отсъства процесуална недопустимост, следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по последицата, уредена с чл. 537, ал. 2 ГПК - при условията на чл. 280, ал. 2, хипотеза 2 ГПК и т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. С оглед констатираното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК, безпредметно е да се обсъжда дали са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК по поставения в изложението въпрос № 2.
При допускане на касационното обжалване, страната касатор дължи внасяне на държавна такса, която в случая възлиза на сумата 25 лв.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадените от Ц. И. Ц. чрез пълномощник адвокат В. А. от АК – Л. касационни жалби, както следва: с вх.№ 3421 от 13.05.2019 г., насочена срещу решение № 57 от 21.03.2019 г. по в.гр.д.№ 340/2018 г. на Окръжен съд – Ловеч, и с вх.№ 5242 от 29.07.2019 г., насочена срещу решение № 123 от 10.06.2019 г. по в.гр.д.№ 340/2018 г. на Окръжен съд – Ловеч – поради оттеглянето им.
В тази част настоящото определение може да се обжалва пред друг състав на ВКС с частна жалба, подадена в 1-седмичен срок от съобщаването му на страните, което да се извърши съобразно чл. 7, ал. 2 ГПК.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 227 от 02.11.2018 г. по в.гр.д.№ 340/2019 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която съдът се е произнесъл по предявения от Х. П. Н. против Ц. И. Ц. иск с правно основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ.
В тази част настоящото определение не подлежи на обжалване.

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 227 от 02.11.2018 г. по в.гр.д.№ 340/2019 г. по описа на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която съдът се е произнесъл по последицата по чл. 537, ал. 2 ГПК, като е постановил, че се отменя констативен нотариален акт за собственост на недвижим имот № 86, том V, рег.№ 6862 по нот.д.№ 735/2008 г. на нотариус Д. К., с район на действие РС-Троян, в частта по т. 1, с която ответницата и нейната праводателка са признати за собственици по наследяване и реституция по ЗСПЗЗ върху нива, пета категория, с площ от 2,070 дка, представляваща имот с идентификатор № * в землището на [населено място], находящ се в местността „Л. ”, при граници и съседи: имот с № *, имот № *, имот № *, имот с № * и имот с № *.

НАСРОЧВА делото за разглеждане в открито съдебно заседание на

......................................................................., за когато страните да се призоват по реда на чл. 289 ГПК.

На касатора Ц. И. Ц., чрез пълномощника й адвокат В. А. от АК – Л., да се съобщи задължението в едноседмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 25 (двадесет и пет) лева, като при неизпълнение на задължението за внасяне на държавна такса производството по делото ще бъде прекратено.
В тази част настоящото определение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: