3 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 571 гр. София, 11.03.2024 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ ГАЛИНА ИВАНОВА като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч.т.д. N 1363 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано e по частна касационна жалба на Д. И. Т. и Р. Я. Тикова срещу определение № 1313 от 01.06.2023г. по ч. гр. д. № 1411/ 2023г. на Окръжен съд - Пловдив, с което потвърдено определение от № 3677/24.03.23г. по гр. д. № 297/2022г. на Районен съд - Пловдив, с което върната исковата молба и е прекратено производството по делото, поради недопустимост на предявените искове. Жалбоподателите искат отмяна на атакуваното определение като неправилно. Поддържат, че предявените от тях субективно съединени искове са за недължимост на вземания към банката, поради което неправилно съдилищата са приели, че на основание чл.124, ал.4 ГПК са факти е като такива са недопустими. Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, намира следното: Частната касационна жалба с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди прекратяването на производството по иска, въззивният съд е приел следното: Исковете, с който е сезиран първоинстанционният съд от ищците са с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД и са за осъждане на „Юробанк България“ АД да им заплати сумата от 11 906,69 щвейцарски франка- курсови разлики и такса управление по договор за ипотечен кредит № HL 41375/ 15.08.2008г. и с правно основание чл.124, ал.4 ГПК за признаване на установено, че не дължат на банката сумата 13 763,04 швейцарски франка, поради погасяването й чрез компенсации по чл.104 ЗЗД от 30.07.21г. и 10.08.21г. с неоснователно платени суми по валутни разлики, получени от банката въз основа на нищожни клаузи по чл.6, ал.2 и чл.23, ал.1, и 2 от договора в периодите 05.10.2008г. – 05.12.2011г. и 05.12.13г. и 05.06.16г. във вноски общо от 13 402,21 шв. фр. и 360,53 шв.фр. от такса управление – през периода 05.04.2013г. - 05.09.2016г. Първоинстанционното производство е частично прекратено на основание чл.130 ГПК, като е прието, че предявените искове за признаване на установено, че ищците не дължат на банката сумата от 13 763,04 шв. фр. са недопустими. В мотивите на обжалвания акт е посочено, че предявените искове за признаване за установено, че не дължат сумата 13 763,04 шв. фр. от претендираната от ответната банка главница по договор за кредит в размер на 82 151,75 шв. фр., поради направено прихващане със съответната част от претендираната от ответника главница, са искове за установяване на факт с правно значение. Счетено е, че в случая се касае до установяване на факт, за който законът не е предвидил това, поради което предявените установителни искове са недопустими. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се иска допускането на касационния контрол на основание чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК, както и на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните правни въпроси: 1/ Има ли основно правомощия въззивният съд да извърши оценка и се произнесе по правилността и обосноваността на изводите на първата инстанция или е задължен при решаване на спора по същество да извърши собствен анализ и да изгради собствени изводи за достигането до които е длъжен да изложи и обсъди в мотивите на съдебния си акт не декларация за възприемане и възпроизвеждане на мотивите на първоинстанцинония съд, а ясно, разбираемо и конкретно, но не формално, и не компилирайки изводи от мотиви на други съдебни актове, да даде отговор на всички значими за съществото на спора твърдения, доводи, аргументи и възражения, обективирани във въззивната жалба, в отговора по чл.263 ГПК, в предприетите процесуални действия и изявления, и в пледоариите на всяка от страните?; 2/ Какъв е предметът на искова претенция да бъде признато за установено, че ищецът не дължи парична сума, претендирана извънсъдебно и/или съдебно от ответника - установяването със сила на пресъдено нещо на несъществуването на право на ответника върху спорното между страните вземане, и на липса на валидно правоотношение за плащане на спорната сума пари, или установяване на самите правопораждащи и правопогасяващи факти, на които се основава претенцията, от които произтича твърдяното несъществуване?; 3/ Допустим ли е и при какви условия иск за установяване на недължимостта на вземане и на несъществуването на облигационно правоотношение, касаещо това вземане? Настоящият състав намира, че с оглед мотивите на апелативния съд, втори и трети въпрос (без частите относно съществуването или липсата на правоотношение) са обусловили изхода на спора, поради което е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, като даденото с него разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, с оглед което е осъществена и сочената от касаторите допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013г. по тълк. д № 8/2012г. на ОСГТК на ВКС, когато ищецът твърди, че определено право не съществува, предмет на спора и на исковия процес е отричаното от него право, като при отрицателен установителен иск, за разлика от останалите искове, основанието на иска не е негов индивидуализиращ белег. Съобразно решение по гр.д. № 391/2012г. на IV г.о. на ВКС, отрицателен установителен иск винаги може да бъде предявен, тъй като длъжникът винаги има интерес от иска, когато съществува спор за вземането. В конкретния случай, ищците твърдят погасяване на вземания по договор за кредит чрез извършено от тях извънсъдебно прихващане, поради което предмет на делото е отрицателен установителен иск за несъществуване на сочените вземания на банката, за които се поддържа, че са погасени извънсъдебно чрез компенсация. Посочването на причината за несъществуването на вземането на кредитната институция – извънсъдебно волеизявление за прихващане с вземания на ищците, не означава, че предмет на спора е факта на прихващането, като дали волеизявлението за прихващане е породило своето правно действие е въпрос по съществото на спора, а не относно неговата допустимост. Ищците имат правен интерес от воденето на исковете, с оглед сключения от тях договор за кредит, по който банката ще търси изпълнение на вземанията, за които ищците твърдят, че са погасени чрез прихващане. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1313 от 01.06.2023г. по ч. гр. д. № 1411/ 2023г. на Окръжен съд – Пловдив. ОТМЕНЯ определение № 1313 от 01.06.2023г. по ч. гр. д. № 1411/ 2023г. на Окръжен съд – Пловдив, както и потвърденото с него определение от № 3677/24.03.23г. по гр. д. № 297/2022г. на Районен съд – Пловдив. ВРЪЩА делото на Районен съд – Пловдив за продължаване на съдопроизводствените действия. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.