О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 174 София, 01.04.2022 година Върховният касационен съд на Република България,ТК, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи февруари две хиляди двадесет и първа, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело №1146/2021 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на К. В. К., действаща лично и като майка и законен представител на малолетната С. Т. П. и касационна жалба на ЗК„Лев инс“АД, [населено място], срещу решение №12516 от 21.12.2020г. по гр.д.915/20г. на Софийски апелативен съд. Страните взаимно оспорват жалбите си. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото приема следното: По касационната жалба на К. В. К., действаща лично и като майка и законен представител на малолетната С. Т. П.: Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите, чрез пълномощника си – адв.Й. Й. са развили разбиране че, въззивният съд не е изложил мотиви по всички доводи на страната, което противоречи на посочена от тях практика на ВКС. Поставили са въпросите :1. / „Следва ли въззивният съд като инстанция по същество на правния спор- в рамките очертани от въззивната жалба, да изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните, относими и допустими доказателства- по отделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това свои обосновани фактически констатации, а също и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде отговор на поставените от страните възражения и доводи.“ 2 / „ Изпада ли в забава кредиторът, дирещ обезщетение за вреди от непозволено увреждане от застраховател, в случаите, в които при предявяване на застрахователна претенция не е представил на застрахователя изискани от последния доказателства, които не са били съставени към момента на изискването им или не са от значение за произнасяне на застрахователя при произнасянето му, респективно искането на застрахователя за представяне на изготвени в наказателното производство експертизи, представлява ли искане по реда на чл.106, ал.3 КЗ и настъпва ли забавата на застрахователя в този случай съгласно чл.497,ал.1,т.1 КЗ с изтичане на срока по чл.496 КЗ, ал.1 КЗ 3/ Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат и следва ли да се намали обезщетението, когато не е обоснована пряка причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия, с оглед настъпил правнорелевантен факт, водещ до извода, че пострадалия с поведението си е спомогнал във висока степен за собственото си увреждане, респективно че неговия принос е равен или по-голям от този на деликвента“ и 4/ Следва ли при определяне на обезщетението съдът да съобрази конкретните икономически условия в страната и да използва като ориентир за определяне размера на обезщетението нивата на застрахователно покритие към релевантния за определянето му момент“. ОСГТК на ВКС с т. 1 на ТР № 1/09г. дефинира правният въпрос като такъв, който е включен в предмета на спор и от значение за изхода на конкретното дело. Така страната е формулирала първите два въпроса във връзка с подробно развитото си разбиране за това, че в нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд не е обсъдил направеното от нея оплакване във въззивната жалба, за това че съдът не е определил адекватно началния момент на дължимост на лихва върху присъденото обезщетение, въпреки изричните доводи в исковата молба за един по- ранен момент и изложените оплаквания за неправилност на приетото от състава на първостепенния съд за това, че ищците не са доказали застрахователят да е постановил необоснован отказ от плащане на обезщетенията, тъй като им е поискал доказателства, които те не са представили. Така заявеното ясно и конкретно оплакване във въззивната жалба действително не е било разгледано от въззивния съд, който е определил без да мотивира съображения като начален момент на дължимост на лихвата – завеждането на иска. В тази връзка поставеният първи въпрос, конкретизиран както следва,а именно – „Следва ли въззивният съд като инстанция по същество на правния спор- в рамките очертани от възивната жалба,да разгледа всички оплаквания на страните, като изложи в решението си свои собствени мотиви, в които да отрази своята самостоятелна преценка на събраните относими и допустими доказателства- по отделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това свои обосновани фактически констатации, а също и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде отговор на поставените от страните възражения и доводи.“ е релевантен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Вторият въпрос следва да бъде възприет като фактическо уточнение на така поставения общ въпрос, с оглед необсъждането от страна на състава на изложените по-горе обстоятелства, валидно процесуално въведени с въззивната жалба и рефлектиращи пряко върху изводите направени във връзка с началния момент на дължимост на законна лихва върху присъдените обезщетения. Страната по този въпрос е въвела не само валидно общо основание, но и допълнителен критерий, чрез посочване на решение по гр.д. № 915/18г. на ВКС, ІV г.о. обобщаващо константната практика на този съд, свързана със задължението на съдилищата да обсъдят и дадат отговор на всички наведени във въззивната жалба оплаквания, като изложат изрични мотиви за това. Следователно, по този въпрос са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и решението по него следва да бъде допуснато до касационно обжалване. В изложението е формулиран въпрос № 4, свързан с приложението на чл.52,ал.2 ЗЗД, а именно -4/“ Следва ли при определяне на обезщетението съдът да съобрази конкретните икономически условия в страната и да използва като ориентир за определяне размера на обезщетението нивата на застрахователно покритие към релевантния за определянето му момент“ . Така поставен,обаче въпросът е общ и относим към всяко производство за непозволено увреждане от ПТП, като своят отговор той е получил чрез изясняването му със задължителна практика, и с казуална такава, с която въззивният съд се е съобразил. Освен това съставът е изложил подробни и ясни мотиви за определяне на този размер обезщетение. Така, съдът изрично е обсъдил и фактите, на които се е позовал и касатора в изложението и в касационната жалба. В тази връзка е съобразил всички критерии, с оглед установените от страните по спора факти. Или, в случая, съдът е изложил съображенията си за определяне конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, като е разгледал именно критериите залегнали в изложението. Несъгласието с правните му изводи не обосновава довод за допуснато от състава отклонение от задължителна практика. Следователно, дори и да се приеме за релевантен, така формулираният четвърти въпрос, страната не обосновава извод за наличие на установен допълнителен критерий, още повече че липсват и развити конкретни доводи относими към общо поддържаното противоречие с тълкувателна и казуална практика. Следователно, така поставен, въпросът съдържа оплакване на касатора, несъобразено с мотивите на въззивният съд, а съставляващо такова за неправилност на изводите му, което не е предмет на разглеждане в тази фаза на касационното производство. Поставеният трети въпрос- „Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат и следва ли да се намали обезщетението, когато не е обоснована пряка причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия, с оглед настъпилия правнорелевантен факт, водещ до извода, че пострадалия с поведението си е спомогнал във висока степен за собственото си увреждане, респективно, че неговия принос е равен или по-голям от този на деликвента“ е релевантен за спора, като пряко свързан с решаващите мотиви на състава. Следователно, налице е общото основание за допускане на решението до касационно обжалване. Основателни са и доводите за наличие на противоречие между даденото от въззивния съд разрешение по приложението на чл.51,ал.2ЗЗД и задължителната тълкувателна практика на ВКС - ПП ВС №17/65г. и ТР ОСТК №1/14г. С тази тълкувателна практика е изяснено съдържанието на съпричиняването на вредоносния резултат като е посочено, че поведението на пострадалия следва да е в пряка причинна връзка с настъпилите вреди. Прието е още, че приносът на пострадалия съставлява обективен елемент от съпричиняването и може да се изрази в действие или бездействие но винаги поведението му следва да бъде противоправно и да води до настъпване на вредите като ги обуславя в някаква степен. В случаят,определяйки наличие на принос на пострадалия САС не е съобразил релевантните, съгласно цитираната задължителна практика конкретни обективно съществуващи факти, свързани с механизма на транспортното произшествие, който е бил разгледан от съда, като безспорно установен и който недвусмислено очертава наличие на причинна връзка с вредоносния резултат на деликвента, като съдът не е очертал такава с поведението на пострадалия, който при ПТП се е намирал приведен зад аварирал на пътното платно автомобил. Установено е още, че деликвента е могъл да избегне удара, но той дори не е намалил скоростта, несъобразено висока с оглед пътната обстановка. Или, съставът е обсъждал фактите, без да бъдат свързани с определените от цитираното ПП ВС и ТРОСТК критерии, без да бъде обоснована приложимостта им към конкретния случай. Тези мотиви довели до определения от въззивния съд принос на пострадалия в размер на 20 %, водят до извод, че е налице поддържаното от страната противоречие и решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. С оглед изложеното, налице са предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и решението в обжалваната от тази страна част, с която са отхвърлени предявените от К. В. К. и С. Т. П. искове с правно основание чл.432 КЗ следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл.18,ал.2,т.2 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторите, следва да внесат държавна такса в общ размер от 760лв. По касационната жалба на ЗК „ Лев инс“ АД– [населено място]: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима. С изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – юрк. М. В. е изложил накратко оплакванията си за неправилност на съдебния акт, така квалифицирани и от него. Посочил е още, че решението било и очевидно неправилно, тъй като изводите на „въззивния съд не съответствали на установените по спора факти“. В заключение е поставил въпроса – „… дали случаите, при които регистрационни табели на МПС, издадени с оглед извършване на търговска дейност, свързана с внос и износ на автомобили и за тестване и придвижване на превозните средства не се използват съгласно предназначението им, са приравнени по отношение на застрахователното покритие на случаите регламентирани с чл.267,ал.2, т.1 от КЗ“. Страната е посочила, че решението било постановено „и при процесуално нарушение, защото не съответствало на съдържанието и пределите на правния спор“. В тази връзка пространно е развито оплакване, че е оспорено обстоятелството, че към момента на ПТП лекият автомобил е бил изпробван, тестван или е използван за придвижване или за закупуване. Общо е посочено, че „налице бил и въпроса - задължение ли е на въззивния съд да „изследва този въпрос самостоятелно“ във връзка с твърдението, че е установено основанието по „чл.281,т.3 ГПК- противоположност на мотивите във връзка с покритие на процесния застрахователен договор, формиран от съставите в различни производства“. Направени са още оплаквания за неправилност на акта и са формулирани два въпроса относно съпричиняването на вредоносния резултат, с оплакването, че пострадалото лице не се е съобразило с пътната обстановка. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Първият поставен въпрос е неотносим към решаващите изводи на състава, тъй като третира като основно съдържание оплакване, което не е разглеждано в този контекст от въззивинят съд, а и основано на неприложима към случая правна норма. Дори, обаче, да бъде изведен релевантен въпрос и да се приеме, че касаторът е изпълнил задължението си за редовно въвеждане на общ критерий, то по този въпрос не е развит допълнителен критерий. Страната е поддържала такъв по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не е сочила практика на ВКС, респ.ВС / такава не съставляват определенията по чл.288 ГПК, с които не се допуска касационно обжалване – арг. т.2 ТР ОСГТК №1 /09г/. Освен това следва да е установила още, че така поставения въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от такава практика. Не са развити и доводи по общо посоченото основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, съобразно приетата му със задължителна практика дефинитивност. Така, страната е обвързала поставения въпрос / а и следващите третиращи чл.51 ЗЗД/ единствено с оплакването си за неправилност на изводите на състава, която обаче не е изведена като правен извод, който влиза в противоречие с друг, а единствено като излагане на доводи за несъгласие с приетото от състава, което не се разглежда в тази фаза на касационното производство. Нещо повече, по тези въпроси не са посочени правни изводи, а е развито оплакване за неправилна интерпретация от състава на установеното по спора. Същото е относимо и към доводите на страната / общи и кратки/, свързани с приноса на пострадалия. Както вече бе отбелязано във връзка с предходно разгледаната касационна жалба, основателността й мотивира изключване на релевантност на оплакванията на застрахователя както по отношение на приноса на пострадалия, така и относно причинната връзка с допуснатия при ПТП вредоносен резултат. Следва да се отбележи още, че и оплакванията в тази връзка са в смисъл че съдът е следвало, но не е отчел съпричиняване на вредоносния резултат, което в разглеждания случай е фактически невярно, тъй като съставът е съобразил такова съпричиняване, а касаторът не е развил никакви доводи свързани с по-висок процент принос на пострадалия към увреждането. Касаторът е поддържал и основанието по чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Дефинитивно, настоящият състав приема, че очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание се налага извод, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 предл.3-то ГПК. Това основание, касаторите само са посочили, като липсват изложени каквито и да било доводи, съобразно приетата дефинитивност. Следователно, с оглед така въведените с изложението доводи по реда на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не са налице предпоставките за приложно поле на нормата на чл.280, ал.1 ГПК и решението на Софийски апелативен съд не следва да бъде допуснато в тази част по жалбата на застрахователя до касационно обжалване. О П Р Е Д Е Л И: ДОПУСКА касационно обжалване на решение №12516 от 21.12.2020г. по гр.д.915/20г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба на К. В. К., действаща лично и като майка и законен представител на малолетната С. Т. П.. УКАЗВА на касатора – К. В. К., действаща лично и като майка и законен представител на малолетната С. Т. П., в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер от по 760лв., в противен случай производството ще бъде прекратено. След изпълнение на указанието делото да се докладва за насрочване. НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №12516 от 21.12.2020г. по гр.д.915/20г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба на ЗК„Лев инс“АД, [населено място]. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: