4 Р Е Ш Е Н И Е № 341 С., 04.08. 2010 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на петнадесети април две хиляди и десета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита С. Гълъбина Генчева При секретаря Е. П., като изслуша докладваното от съдията С. гр. д. № 4723/08 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. С определение № 373/09 от 08.05.2009 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 62 от 14.05.2008 г. по в. гр. д. № 213/08 г. на В. окръжен съд. Ответниците по касация Н. Н. А., А. Д. К. и Е. Д. К. считат, че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение в сила е оставено решение № 1134 от 16.11.2007 г. по гр. д. № 615/07 г. на В. районен съд, с което е признато за установено по отношение на Общината гр. В. Т. правото на собственост на основание давностно владение и наследство върху новообразуван недвижим имот № 130.035 с площ от 1 972 кв. м., находящ се в землището на с. А., местността “Ш. кладенец”. По делото е установено, че имотът е част от земеделска земя, собственост на Х. П. Н., съставляваща лозе с площ от 5.000 дка, която не е обобществена, тъй като в района на с. А. не е образувано кооперативно стопанство. С писмен договор от 24.12.1965 г. собственикът продал 1 400 кв. м. на А. Д. К. - наследодател на ищците. Купувачът бил въведен във владение на имота, което било непрекъснато и необезпокоявано и продължило след смъртта му в 1986 г. от наследниците по закон. Имотът, който попада в плана на новообразуваните имоти по пар. 4 от ПРЗ на ЗСПЗЗ, одобрен със заповед от 27.05.2002 г. на областния управител, е сред заявените за възстановяване от наследниците на Х. Н., като част от лозе от 5.000 дка в местността “Под баира” - старото название на местността ”Ш. кладенец”. На наследниците на собственика е възстановено лозе от 2.000 дка, което не съвпада със спорния имот, а е на разстояние 200 м от него и се индивидуализира с № 130.25 /вж. изявления на вещото лице С. С. в съдебното заседание на 26.09.2007 г. на л. 41 от първоинстанционното дело/. За останалите 3.000 дка е постановен отказ да се признае правото на възстановяване по съображения, че имотът е продаден и е заявен в заявление вх. № 286а - решение № 38 от 09.11.1992 г. на поземлената комисия гр. В. Т. /л. 63 от първоинстанционното дело/. Има и данни, че лозе от 3.000 дка, без посочено местонахождение, е признато за възстановяване по заявление № 272 /л.л. 62 и 75/, без да е посочен заявителят. Въззивният съд приел, че се касае за земеделска земя, но тъй като ищците не са правоимащи по чл. 10 ЗСПЗЗ, за тях специалният закон е неприложим. Налице е правен интерес от съдебно установяване, че са собственици, предвид факта, че имотът е включен във фонд “Резултативен” и има статут на общинска собственост съгласно чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ. По така възникналия спор за материално право, който съгласно пар. 4к, ал. 8, т. 1 от ПЗР на ЗСПЗЗ и чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ се решава по съдебен ред, съдът приел, че спорният имот не е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ или З. и не е актуван като социалистическа собственост /държавна, общинска или кооперативна/, поради което не съществува пречка по чл. 86 ЗС за придобиването му по давност. Неприложима е и забраната по чл. 5, ал. 2 З., защото имотът не е отнеман от ищците и не подлежи на реституция, а тъй като не е включван в държавния поземлен фонд, същото се отнася и за чл. 24, ал. 7 ЗСПЗЗ. На последно място след отмяната на чл. 29 ЗСГ /отм./, считано от 13.03.1990 гт., са отпаднали пречките за придобиване по давност. Оттук съдът заключил, че ищците са собственици на спорния имот, който са придобили на основание 10-годишна придобивна давност, която при всички съществували забрани е изтекла през 2000 г. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправния и материалноправния въпроси за допустимостта по съдебен ред да се защити претендирано право на собственост върху имот със статут по чл. 19 ЗСПЗЗ, придобито по давност, и за приложимостта на този придобивен способ. Предмет на делото е установяване правото на собственост върху недвижим имот, съставляващ земеделска земя към релевантния в ЗСПЗЗ момент. На възстановяване по реда на ЗСПЗЗ подлежат имотите, които са били отнети фактически или юридически от собствениците им. Целта на закона е да се върне едно предходно фактическо и/или правно положение, което е било създадено в резултат на отнемане/ограничаване от държавата на правото на лична /частна/ собственост. Затова обстоятелството, че земята не е кооперирана, тъй като в съответния район не е било образувано кооперативно стопанство, не отнема статута й на подлежаща на възстановяване по ЗСПЗЗ. В този случай е необходимо да се установи дали не е станала държавна по силата на чл. 12, ал. 2 от Закона за собствеността на гражданите от 1973 г. /ЗСГ - отм./. С т. 8 на Постановление № 8/1979 г. от 06.03.1980 г. на Пленума на Върховния съд, което е с характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е прието, че по силата на чл. 12 ЗСГ, считано от влизането му в сила, стават държавна собственост селскостопанските земи, притежавани от граждани, които не се занимават със селскостопанска дейност. Притежаваните от граждани, които се занимават със селскостопанска дейност, земи над определените размери по реда на МПС № 25/1975 г. /ПМС № 25 от 08.03.1975 г. за определяне размера на селскостопанските имоти, които могат да притежават гражданите, занимаващи се със селскостопанска дейност, и цените, по които ще се обезщетяват собствениците на такива имоти/ също стават държавна собственост. Ако гражданинът преустанови тази си дейност, притежаваните селскостопански земи се отнемат по решение на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет - чл. 4, ал. 2 ПМС № 25/1975 г. За земите, станали държавна собственост на основание чл. 12 ЗСГ и по реда на ПМС № 25/1975 г., собственикът се обезщетява по цени, определени от М. съвет. Дали земята, обявена със закона за държавна собственост, е била иззета от собственика й, подлежи на фактическо установяване, а в случая данните за спорния имот от 1.400 дка са, че той не е бил отнет фактически нито от собственика, нито от наследодателя на ищците, който го закупил с писмен договор през 1965 г. Затова от гледна точка на реституционното законодателство не може да се обоснове отнемане от държавата и съответно - основание за включване на имота в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ. Същевременно правният резултат, който страните по договора от 1965 г. са целяли - придобиване от купувача на правото на собственост, не е бил постигнат предвид извършване на разпореждането в ненадлежна форма, а правните последици на упражняваното от купувача владение не са могли да настъпят поради въведения със ЗСГ от 1973 г. /отм./ ограничителен режим за разпореждане с недвижими имоти, както и за придобиването им по давност - чл. 15, ал. 1, чл. 29 ЗСГ /отм./. С отмяната на глави първа и втора на закона през 1990 г. /ДВ, бр. 21 от 13.03.1990 г./ отпада забраната за притежаване на такива имоти, а с това става възможно и придобиването им по давност. Нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСНОИ, въвеждаща ограничение за приложението на посочения оригинерен придобивен способ, е неприложима по причина, че имотът не подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ. С оглед това разрешение на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване, следва да се приеме, че лицата, които не са правоимащи по ЗСПЗЗ, а твърдят да са придобили права върху селскостопански имот /земеделска земя/ в резултат на извършено в тяхна полза разпореждане от собственика на такъв имот, без да е спазена формата по чл. 18 ЗЗД, могат да защитят претендираното субективно материално право по общия исков ред. Предявеният положителен установителен иск от наследниците на купувача срещу общината, според която имотът е със статут по чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, е допустим. Искът е и основателен. При наличните доказателства по делото следва извод, че след отпадане на забраната по чл. 29 ЗСГ /отм./ през 1990 г., в полза на ищците е осъществен фактическият състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и към датата на предявяване на иска - 10.04.2007 г., те са придобили на оригинерно основание правото на собственост върху спорния имот. Обжалваното въззивно решение е допустимо и правилно и като постановено в отсъствие на въведените с жалбата касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК то следва да бъде оставено в сила. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 62 от 14.05.2008 г. по в. гр. д. № 213/08 г. на В. окръжен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: