Р    Е    Ш    Е    Н    И    Е   № 159   София,25.03.2010 година   В  ИМЕТО  НА НАРОДА               Върховният касационен съд на Република България,Второ  гражданско отделение,в съдебно заседание на двадесет и втори март две хиляди и десета година,в състав:                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ:Емануела Балевска                                                             ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова                                                                            Здравка Първанова при участието на секретаря Теодора Иванова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова гражданско дело № 5054 от 2008 година,образувано по описа на І ГО на ВКС, и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. С. Х. от гр. С. срещу въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 14.03.2008г. по гр.д. №2128/2007г.,с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд,с което е отхвърлен предявеният от Х. С. Х. против С. и. към С. община иск за сумата 1300лв.,претендирана като обезщетение по чл.222,ал.3 КТ. С определение №190/14.03.2009г.,постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.2 ГПК по въпроса за приложното поле на разпоредбите на чл.222 КТ и §1,т.1 ДР на КТ. Касаторът поддържа,че обжалваното решение е неправилно поради неправилно приложение на материалния закон,тъй като неправилно въззивният съд е приел,че не се установява да е работил при един и същи работодател през последните 10 години. Поддържа,че под понятието “работодател” следва да се разбира всяко физическо лице,юридическо лице или негово подразделение,както и всяко друго организационно и икономически обособено образование /предприятие,учреждение и др./,което самостоятелно наема работници или служители по трудово правоотношение,т.е. че в настоящия случай С. ят и. като организационно обособено образование към С. община с. да се приеме за един и същи работодател. Ответникът по касационна жалба С. и. към С. община и. становище,че касационната жалба е неоснователна по съображения,изложени в съдебно заседание. Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното: По реда на чл.222,ал.3 КТ Х. С. Х. е предявил срещу С. и. при С. община иск за заплащане на обезщетение,дължимо при прекратяване на трудов договор поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел,че не е установено Х. С. да е работил при същия работодател през последните 10 години от трудовия си стаж,тъй като С. я и. е станал самостоятелен работодател след 21.04.2005г.,т.е. само няколко месеца преди прекратяването на трудовото правоотношение, докато предишният трудов стаж е при С. община,срещу която иск не е предявен. Въпросите,произнасянето по които е обосновало наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касаят приложното поле на чл.222,ал.3 КТ и §1,т.1 ДР на КТ и по-специално какво следва да се има предвид под понятието “работодател” по смисъла на §1,т.1 ДР на КТ в хипотезата на чл.222,ал.3 КТ при настъпило преобразуване по време на съществуването на трудовото правоотношение. В решение №1437/03.10.2005г. на ІІІ ГО на ВКС по гр.д. №970/2003г. по така поставения въпрос е прието,че обезщетението по чл.222,ал.3 КТ се дължи само веднъж при прекратяване на трудовото правоотношение след първоначално придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст,независимо,че трудовото правоотношение е прекратявано и впоследствие отново възстановявано,като трудовият стаж се счита положен при един и същи работодател независимо от извършените структурни и други преобразувания. Настоящият състав на Второ ГО на ВКС,след преценка на застъпените становища в решението,постановено от Софийски градски съд и в цитираното по-горе решение на ІІІ ГО на ВКС по поставения въпрос,на основание чл.291,т.1 ГПК приема за правилно становището,изразено в решение №1437/03.10.2005г. на ІІІ ГО на ВКС по гр.д. №970/2003г.,като съображенията за това са следните: Структурните и други преобразувания,извършвани в системата на една и съща организационна структура,изразяващи се в обособяване като самостоятелно звено на част от тази структура, изпълняваща специфични задачи,могат да рефлектиран върху трудовоправния статут на работника или служителя само в изрично предвидените случаи,но като цяло не могат да обусловят приложение на по-неблагоприятна за него правна норма. Организационното обособяване на част от извършваната дотогава в рамките на общата структура специфична дейност при запазване на персоналния състав и изпълняваната от работника или служителя трудова функция представлява такова преобразуване,при което обособеното занапред като самостоятелен работодател звено встъпва в съществуващите до момента трудови правоотношения,замествайки работодателя и поемайки всички негови права и задължения,вкл. задължението да изплати обезщетенията по чл.222,ал.3 КТ. След като трудовото правоотношение на работника или служителя при това преобразуване не е било прекратено,той е продължил да заема същата длъжност и да изпълнява същата трудова функция и при положение,че от момента на преобразуването до момента на придобиване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст е изминал период по-кратък от 10 години,структурата,в която работникът и служителят е работил преди преобразуването и новообособеното като самостоятелен работодател звено следва да се считат за един и същи работодател по смисъла на чл.222,ал.3 КТ. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното: За да се приеме,че предявената по реда на чл.222,ал.3 КТ претенция за присъждане на обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 6 месеца е основателна,по делото следва да бъде установено ,че претендиращият обезщетение работник или служител е работил при един и същи работодател през последните 10 години от трудовия му стаж. В случая по делото е установено,че Х. С. е работил като инспектор в С. и. към СО от 08.03.2001г. до 07.09.2005г.,т.е. преди и след обособяването на С. и. като самостоятелен работодател въз основа на решение на СОС,като с оглед изложеното по-горе становище следва да се приеме,че за този период трудовият му стаж е положен при един и същи работодател. В периода от 29.04.1993г. до 28.02.2000г. обаче Х. С. е работил като специалист в отдел “С” в ТОА”Л”,която представлява самостоятелен работодател по смисъла на §1,т.1 ДР на КТ с оглед разпоредбата на чл.46,т.4 ЗМСМА. Не е установено следователно претендиращият обезщетението да е работил при един и същи работодател през последните 10 години от трудовия си стаж,поради което правилно въззивният съд е приел,че предявеният иск е неоснователен. Крайният извод на въззивния съд за липсата на предпоставки за присъждане на обезщетение по чл.222,ал.3 КТ в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 6 месеца са правилни и законосъобразни, поради което съгласно чл.293,ал.1 ГПК обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 14.03.2008г. по гр.д. № 2128/2007г. Председател:   Членове: