Р Е Ш Е Н И Е № 225 гр. София, 10 януари 2020 г Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Петър Долапчиев, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 824 по описа за 2019г. Производството по реда на чл.346 т.2 от НПК е образувано по подадени жалби от подс.Т. К. Ш. лично и чрез защитника му, както и от частния обвинител Х. А. Г., срещу въззивна присъда № 49/30.05.2019г. по ВНОХД № 630/2019г. по описа на Пловдивски окръжен съд. Частният обвинител е оспорил наложеното наказание на подсъдимия като явно несправедливо, позовавайки се на осъждане на дееца за идентично престъпление- по чл.216, ал.1 от НК, за което е реабилитиран и по което е приложен чл.66 от НК за срок от три години. Възразява се, че въззивната инстанция неправилно е преценила, че за постигане на целите на наказанието деецът не е необходимо отново да изтърпява наказанието. Посочва се разминаване на номерацията на съдебните състави от долната инстанция във въззивния акт. Иска се от касационния състав да поправи това разминаване, а също и да отмени приложението на чл.66 от НК. Подсъдимият също е останал недоволен от така постановената въззивна присъда, подавайки касационна жалба с релевирани и трите касационни основания – нарушение на закона, допуснато съществено нарушение на процесуални правила и явна несправедливост на наложеното наказание за деянието по чл.216 от НК. По обвинението по чл.144, ал.3 от НК се твърди, че деецът не е извършил деянието, материалния закон в този случай е приложен неправилно, а въззивната инстанция не е изпълнила задължението си да се аргументира въз основа на какви доказателства приема обективна съставомерност. Във възражение срещу касационната жалба на частния обвинител се оспорва напускане на адреса от последния поради страх, тъй като адресната част е посочено имено това местоживеене. Допуска се наличие на процесуално нарушение поради неправилно посочване на състава на съда, като обаче се изисква при отмяна на съдебния акт да не се стигне до влошаване на наказателноправното положение на подсъдимия. Относно искането за увеличаване на наказанието чрез отмяна на условното осъждане се посочва,че подсъдимият е с чисто съдебно минало, няма незавършени наказателни производства срещу него, че щетите от престъплението по чл.216 от НК са възстановени, а пък обвинението по чл.144, ал.3 от НК останало недоказано. Заявява се, че изпитателния срок трябва да бъде намален до постановеното от РС-Пловдив, а именно до размер от 3 години. Прокурорът от ВКП в съдебното заседание пред касационната инстанция моли да се потвърди присъдата на Пловдивския окръжен съд, като твърди че и двете подадени жалби са неоснователни. Въззивната инстанция въз основа на възприетата фактическа обстановка, почиваща на наличните доказателства, била достигнала до правилни фактически и правни изводи. Било безспорно, че подсъдимият е отправил закани за убийство, които не са били само вербални и са могли да възбудят основателен страх. Според държавния обвинител наложеното наказание за всяко от престъпленията било справедливо и отговарящо на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, обществената опасност на деянието и на дееца, и целите по чл.36 от НК. Пледира да се приеме за неоснователна подадената жалба. Твърди, че въззивната инстанция е извършила правилен анализ и е дала законосъобразна оценка на събраните по делото доказателства, като въззивната присъда не страда от пороци. Частният обвинител Г. се явява лично, представлява се от повереник, който моли да се уважи искането им за ефективно изтърпяване на наказанието. Поддържа си и искането за отмяна на присъдата и връщането му за ново разглеждане поради допусната грешка относно съставите на съда. Частният обвинител не изразява собствено становище, поддържа това на повереника си. Подс.Ш., редовно призован, явява се лично, като се представлява от защитник. Последният поддържа жалбата, подадена съвместно от него и подсъдимия, като оспорва тази на частния обвинител. Иска намаляване на наложеното наказание за деяние по чл.216 от НК до размери на определеното от първостепенния съд, а относно осъждането по чл.144, ал.3 от НК настоява че деянието не е доказано категорично. Позовава се на поведението на пострадалия, който бил гонил подсъдимия, който пък се върнал доброволно на мястото на инцидента и се е предал на органите на полицията. Иска признаване на подсъдимия за невиновен по това обвинение и отмяна на присъдата. Подсъдимият се придържа към пледоарията на защитника си. При последната си дума заявява, че се признава за виновен, възстановил бил всичко, но не е „направил“ заканата за убийство. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 283/30.11.2018г. по НОХД № 4386/2018г. по описа на Пловдивски районен съд подсъдимият Ш. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.216, ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК и му е наложено наказание от 8 месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от 3 години. Подсъдимият е бил оправдан по обвинението да е извършил престъпление по чл.144, ал.3, вр.ал.1 от НК. С присъдата е зачетено предварителното задържане на дееца от органите на МВР. С присъда № 49/30.05.2019г. по ВНОХД № 630/2019г. по описа на Пловдивски окръжен съд оправдателната част на първоинстанционната присъда е отменена, като подсъдимият Ш. е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл.144, ал.3, вр.ал.1 от НК и му е наложено наказание от 1 години и 6 месеца лишаване от свобода. С присъдата наказанието по чл.216, ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК е увеличено от 8 месеца на 1 година лишаване от свобода. С въззивната присъда също така е приложен чл.23, ал.1 от НК, като е определено за изтърпяване най-тежкото наказание измежду двете, а именно в размер на 1 година и 6 месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване по реда на чл.66, ал.1 от НК е отложено за срок от 4 години. Второинстанционният съд се е произнесъл и по направените разноски, като ги е възложил на осъденият подсъдим, а присъдата в останалата част е оставил в сила. Касационният състав счита, че фактите по делото са правилно установени и проведеното въззивно производство е протекло при спазване на процесуалните правила. Касационните жалби са подадени в срок, от надлежно легитимирани лица, но разгледани по същество, те се явяват неоснователни. На първо място са налице безспорни факти по делото, които е възприела и въззивната инстанция. Страните не възразяват по отношение установеното относно обвинението по чл.216, ал.1 от НК, освен това следва да се има предвид, че съдебният акт в тази част е влязъл в сила и не подлежи на касационен контрол – по аргумент за противното от чл.346, т.2 от НПК, доколкото съдебния акт в тази си част няма характера на нова присъда, а на изменително решение. Направените възражения относно размера на наказанието не подлежат на касационно разглеждане, а от съда по чл.424, ал.1 от НПК и чрез съответния процесуален способ за възобновяване на наказателните дела. Подсъдимият и защитата му оспорват възприетата по реда на чл.316 от НПК нова фактическа обстановка относно деянието по чл.144, ал.3 вр.ал.1 от НК. Въззивната инстанция се е позовала на показанията на св.Г. и св.Т., за да възприеме твърдението по обвинителния акт. Този негов извод не е лишен от основание, нито почива на превратен прочит на доказателствата по делото. Липсва личен интерес на тези двама свидетели да пресъздават невярно възприетото от тях, така или иначе първоначалното престъпление е безспорно установено, то е оставило и своите видими материални следи. В противовес на твърденията на защитата са изложени подробни съображения от въззивната инстанция в тази връзка, освен това няма никакви конкретни възражения, че възприетите факти не са верни и направените във връзка с тях правни изводи нямат съответната процесуална стойност. Поведението на подсъдимия е било логично следствие от неговите предходни действия, раздразненото му му и повлияно от алкохола състояние. Оттеглянето му е в резултат не на намесата на постр.Г., а от крясъците на св.Т., привлекли множеството свидетели ( привлечени и от звука на осъществените от него повреди по гумите на двата процесни автомобила). Именно техния брой (на свидетелите) е въздействал на подсъдимия, за да се оттегли първоначално. Съдът от пряко контролираната инстанция е подложен на обстоен и прецизен анализ показанията останалите свидетели, освен Г. и Т. - това са Б., Б. и С. – Т., констатирал е тяхната равна отдалеченост от пряко заинтересованите лица и с основание е възприел първоначалното им свидетелстване като по - близко до събитията, но и потвърдено по съответния процесуален ред. Последвалото връщане на подс.Ш. няма отношение към съставомерните му действия по чл.144, ал.3, вр.ал.1 от НК и в тази връзка възражението на защита се отхвърля. Доказателствата, въз основа на които е установена фактическата обстановка, поставила основата за осъждането на дееца за извършено деяние по чл.144, ал.3, вр.ал.1 от НК, са напълно достатъчни , за да обосноват направените правни изводи от въззивната инстанция. Обратното твърдение на подсъдимия не е достатъчно, за да опровергае надлежното свидетелство на посочените двама свидетели, както и това на появилите се други трима, които в своята съвкупност са логически и житейски издържани. При липсата на изопачено или превратно тълкуване възраженията на защитата се свеждат практически до твърдение за необоснованост на въззивното решение, което обаче не съставлява касационно основание. Отделен е въпросът, че касационният състав не намира атакуваното решение за необосновано. Твърдението, че обвинението по чл.144, ал.3 не е доказано, не почива на конкретния прочит и анализ на доказателствата по делото, поради което следва да се отхвърли напълно. Следващото възражение е относно наказанието и се прави разнопосочно и от двете страни- от подсъдимия и защитата му от една страна, от друга- частния обвинител и повереника му. Касационната инстанция счете, че наказанието е справедливо определено и двете искания в такъв случай се явяват неоснователни. Частното обвинение се позовава на настъпила съдебна реабилитация с изричното уточнение, че тя е настъпила за престъпление, което е идентично с едно от тези по обвинителен акт- това по чл.216, ал.1, вр.чл.26, ал.1 от НК. И се прави заключение, че поради това осъждане обществената опасност на дееца е по-висока. Подобен извод е напълно неприемлив и в противоречие със закона- в чл.85, ал.1 от НК императивно се посочва, че реабилитацията заличава осъждането. Смисълът на използваната част на речта е, че практически осъждането не може повече да се обсъжда, за правния мир то вече не съществува. Разбира се, законът допуска изключение, но то трябва изрично да е посочено, както е например в чл.30, ал.1-ва, изр.2-ро от НК. Казусът в настояшето производство определено не е такъв и позоваването в касационната молба на осъждане по настъпила реабилитация с цел да се отчете по-висока степен на обществена опасност на дееца и съответно увеличаване на наложено наказание, е в противоречие със закона, поради което искането на това основание следва да се отхвърли. Смисълът на настъпилата реабилитация е също така, че поради заличаването на последиците от осъждането, може да се приложи институтът на условното осъждане, който е предвиден само по отношение на неосъжданите извършители. След като това е така ( поради заличаване на последиците на осъждането, деецът се счита за неосъждан), не може да бъде отказано приложението на чл.66 от НК по отношение на подс.Ш. на друго основание, освен ако за постигане на целите по чл.36 от НК е необходимо той да изтърпи ефективно наложеното наказание. Въззивната инстанция, както и съдът от първата, са преценили, че тези цели успешно могат да се постигнат и с приложението на условното осъждане, като пряко контролираната инстанция е взела решение и наказанието да бъде увеличено, както и изпитателния срок. Тази преценка съответства на фактите по делото и на степента на обществената опасност на деянието и на дееца. Не е без значение възстановяването на вредите, което обстоятелство в твърде голяма степен е минимизирало настъпилите вредни последици от деянието по чл.216, ал.1 от НК (без да се забравя, че съдебния акт в тази част е влязъл в сила). От друга страна, не може да бъде удовлетворено и искането за намаляване на наказанието, така, както е определено от въззивната инстанция. Вече се посочи, че признаването на дееца за виновен в извършване на престъпление по чл.144, ал.3, вр.ал.1 от НК е законосъобразно и в съзвучие с приложимия материален закон – отправените заплахи и конклудентни действия с оръжие, годно да причини смърт, на подсъдимия са от такова естество, че могат да възбудят основателен страх от осъществяването. Законът не изисква действително пострадалият Г. да е изпитал такъв страх, макар в казуса всички предпоставки за това са били налице и св.Т. е възприела именно по този начин активното поведение на подс.Ш. и стъписването на частния обвинител. В подобен аспект са и показанията на случайно преминаващите там св.Б., Б. и Т.. Впрочем, съдът от въззивната инстанция е изложил достатъчно подробно и споделими съображения в тази връзка, които определят направените от защитата възражения като напълно голословни и в противоречие както със събраните доказателства, така и с извършения подробен и законосъобразен доказателствен анализ. При наличието на две отделни престъпления, за които е приложен чл.23, ал.1 от НК, преценката за степента на обществена опасност на деянието и на дееца съответно се променя. Съдът е отчел закона и конкретно императивната норма на чл.85, ал.1 от НК, но само номинално, тъй като е цитирал осъждането, за което е настъпила реабилитация. Посочването точно на това осъждане като „лоша характеристична данна“ е нищо повече от „agere in fraudem legis“,т.е., заобикаляне на закона. Крайните изводи за увеличаване на наказанието по чл.216, ал.1 от НК , както вече изрично се отбеляза, не могат да бъдат предмет на настоящето производство и не се обсъждат. Поведението на дееца след извършеното престъпление, за което съдебният акт е влязъл в сила, е било арогантно и брутално, което по същество е отчетено с размера на наказанието по чл.144, ал.3, вр.ал.1 от НК Няма основание, предвид на това поведение, и за по-нататъшно снизхождение относно определеното наказание за разглежданото престъпление закана за убийство, нито по отношение на определения за крайното общо наказание изпитателен срок в размер на 4 години. Деецът трябва да е предупреден за по-дълъг период от време и от заплахата за приложението на чл.68 от НК, предвид на неговата склонност към осъществяване на собствено „правосъдие“, което нарушава грубо закона. По отношение на последното възражение, направено от частното обвинение и поддържано от защитата, касационната инстанция не намери основание да приеме,че е допуснато съществено процесуално нарушение. Съдебния акт е индивидуализиран в достатъчна степен, за да се приеме по искането на страните неговото непоправимо опорочаване в резултат на грешката при изписване на номера на съдебния състав. Номерът на делото е онзи съществен елемент, от който е видно кой съдебен акт е бил предмет на съдебен контрол от страна на въззивната инстанция, а той е коректно посочен. Посочването на номер на съдебния състав не е необходимо и задължително, след като са налице задължителните реквизити по чл.305, ал.2 от НПК. Сгрешеният номер на съдебния състав не е един от тези реквизити и оплакването в тази връзка се определя от касационната инстанция като напълно неоснователно. В заключение, касационната инстанция не намери основание за уважаването на предявените касационни претенции, материалният закон е приложен правилно, не са допуснати претендираните процесуални нарушения и наложеното наказание се явява правилно и справедливо определено. Предвид заявеното дотук, настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на поискания касационен контрол и в рамките на касационните правомощия липсва основание за изменение или отмяна на атакуваната въззивна присъда, по тези причини тя в цялост следва да се остави в сила. С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивна присъда № 49/30.05.2019г. по ВНОХД № 630/2019г. по описа на Пловдивски окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: 1. 2.