О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 601

София, 19.07.2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 330 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. К. А., с адрес в [населено място], представляван от адв. Г. В., против решение № 266068 от 8 октомври 2021 г., постановено по в.гр.д. № 4539/2021 г. по описа на Софийския градски съд, в частта, с която се потвърждава решение № 20243643 от 4 ноември 2020 г., постановено по гр.д. № 18132/2020 г. по описа на Районен съд София, в частта му за отхвърляне на предявения от А. срещу Уиз Еър Унгария Црт. иск с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над 20555,82 лева до претендираните 49329,48 лева.
Касационната жалба съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа се, че при определяне на размера на брутното трудово възнаграждение, служещо като база за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, трябва да се включат допълнителните възнаграждения, наречени „заплащане на разстояние” и „заплащане за кацане“, тъй като същите имат постоянен характер. Поддържа се, че възнаграждения за „заплащане на разстояние” (0,038 евро за всеки километър от всеки полет) и за „заплащане за кацане” (19 евро за сектор) безспорно са допълнителни възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време (в случая - извършените полети); че те са предвидими и сигурни и са договорени между страните с анекса към трудовия договор от 21.05.2019 г. Сочи се, че клаузата в анекса, според която посочените възнаграждения не се включват при изчисляване на обезщетение, което трябва да бъде изплатено на служителя за период, в който той не изпълнява летателно задължение, е нищожна поради противоречието ѝ с императивни правни норми - чл. 228, ал. 1 КТ, чл. 15, ал. 2 и чл. 17, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ). Доказателство за постоянния характер на тези допълнителни възнаграждения били и фишовете за заплати на А. за периода януари 2019 г. - април 2020 г., в които са начислявани възнаграждения „заплащане на разстояние“ и „заплащане за кацане”. Именно защото тези престации са представлявали уговорено допълнително трудово възнаграждение за положен труд, те се дължали ежемесечно, постоянно, наред с основното трудово възнаграждение; били дължими при настъпването на обективния факт на осъществяване на полети от А., при които е изминавано разстояние, съответно са реализирани кацания, т.е. били са поставени в зависимост само от осъществяването на трудовата функция на ищеца; следователно двете възнаграждения са свързани и произтичат от характера на работата на А. като пилот. Обстоятелството, че някои елементи от брутното трудово възнаграждение променят числовото си изражение в различни месеци, не било основание за изключването им от базата по чл. 228, ал. 1 КТ. Сочи се, че брутното трудово възнаграждение на А. за м. септември - база за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, е в размер на 8221,58 лева и включва основното трудово възнаграждение и допълнителните възнаграждения с постоянен характер, поради което релевантен към случая бил вторият вариант от заключението на приетата пред първоинстанционния счетоводна експертиза. В случай че се приемело, че възнагражденията „заплащане на разстояние” и „заплащане за кацане” не са допълнителни възнаграждения с постоянен характер, то тогава следвало да се приеме, че те представляват възнаграждения над основната работна заплата, определени според прилаганите системи за заплащане на труда съобразно разпоредбата на чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. Освен това се твърди, че въззивното решение е немотивирано – липсвали доводи за отхвърляне на иска в тази част. Ако се приемело, че посочените две възнаграждения представляват възнаграждения над основната работна заплата, определени според прилаганите системи за заплащане на труда, то съдът следвало да възприеме различна от дадената от районния съд правна квалификация. Поддържа се, че са допуснати нарушения и при обсъждането на доказателствата по делото, доводите и възраженията на страните. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът Уиз Еър У. Црт., със седалище в [населено място], представлявано от Диедрик П. – член на съвета на директорите, чрез адв. Р. А., в отговор възразява срещу допускането на касационното обжалване и излага становище за неоснователност на касационната жалба.
Въззивното решение е обжалвано и от Уиз Еър Унгария Црт., със седалище в [населено място], представлявано от Д.П. – член на съвета на директорите, чрез адв. Р. А., в частта, с която се потвърждава решение № 20243643 от 4 ноември 2020 г., постановено по гр.д. № 18132/2020 г. по описа на Районен съд София, в частта му за признаване за незаконно и за отмяна уволнението на М. К. А., извършено със заповед № 21113/14.04.2020 г. на пълномощник на законния представител на Уиз Еър Унгария Црт. - клон България КЧТ, за възстановяването му на работа на заеманата преди уволнението длъжност „пилот на самолет, старши първи офицер“ и за осъждане на дружеството да му заплати на основание чл. 225, ал. 1 КТ обезщетение за оставането му без работа за периода 15.04.-15.10.2020 г. в размер на 6851,16 лева, ведно със законната лихва върху сумата от 18.05.2019 г. до окончателното ѝ изплащане, както и да му заплати сумата от 305,55 лв. разноски по делото.
В касационната жалба се поддържа становище за недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. Изложени са и доводи за необоснованост на обжалвания акт и допуснати нарушения на съдопроизводствени правила при постановяването му. Сочи се, че Уиз Еър Унгария не е работодател на ищеца, а страна по трудовото правоотношение е клонът на дружеството в България, който не е бил конституиран като страна в производството. Поради това се счита, че решението е постановено срещу ненадлежен ответник. Освен това същото било вътрешно противоречиво: от една страна се приемало, че клонът може да участва като страна по трудови спорове, като няма проблем да участва и дружеството, а от друга – че в договора на ищеца и в последващите анекси като работодател фигурира ответното дружество, което е и страна по трудовото правоотношение. Излагат се оплаквания за необсъждане от страна на въззивната инстанция на всички възражения, съдържащи се във въззивната жалба на страната във връзка с пасивната процесуална легитимация по делото, както и за необсъждане на доказателствения материал. Неправилно не била допусната и исканата от ответника експертиза с оглед събиране на доказателства кой е действителният работодател на ищеца. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по тази касационна жалба М. К. А., с адрес в [населено място], представляван от адв. Г. В., в отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване по жалбата на дружеството и за неоснователност на жалбата по същество.
Във връзка с възраженията за ненадлежна пасивна процесуална легитимация, в обжалваното решение въззивният съд приема, че клонът на търговско дружество не е самостоятелен правен субект, а е част от търговското предприятие, която се персонифицира единствено чрез собственика си - търговско дружество; макар да са налице елементи на известна правна самостоятелност, те не водят до обособяване на клона като правен субект, той не е самостоятелен носител на права и задължения - страна по сключените чрез клона сделки е търговецът; клонът не може да участва в съдебното производство нито самостоятелно, нито като пълномощник на търговеца, който го е регистрирал; упълномощаването на клона по принцип е недопустимо, както за извършване на материалноправни, така и на процесуалноправни действия, тъй като представителството винаги предполага два правни субекта - представляван и представител, а клонът е неправосубектен. Поради това се приема, че клонът на търговско дружество, независимо от правноорганизационната форма на последното, не може да бъде страна в гражданския процес. В хипотезата на специалната работодателска правоспособност по смисъла на § 1, т. 1 ДР КТ, клонът, като организационно обособената структура на търговеца може да участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо него решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна структура той е включен. Затова в този случай като надлежна страна в процеса могат да участват както организационно обособената структура, поради призната ѝ от Кодекса на труда правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е клонът и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението. В случая обаче в трудовия договор на ищеца и последващите анекси към него като работодател е посочено ответното дружество, което и е страна по трудовото правоотношение.
По същество на спора се приема, че по делото не се установява работодателят да е провел законосъобразен подбор – не са ангажирани доказателства между кои лица, по какви критерии и в каква поредност е извършен подбор; липсват данни на участващите в подбора лица да са поставяни оценки по двата законови критерия, които евентуално да обосноват решението на работодателя точно ищецът да бъде съкратен. Поради това се приема, че подборът е незаконосъобразно извършен, вследствие на което и уволнението на ищеца е незаконно. По отношение на иска по чл. 225, ал. 1 КТ се приема, че като база за изчисляване на обезщетението следва да се приеме брутното трудово възнаграждение съгласно последно подписания между страните анекс, а именно - 3425,97 лева, който е и размерът на брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец - септември 2019 г., без да се включват допълнителните възнаграждения за разстояние и кацане, тъй като по силата на НСОРЗ, а и според уговореното между страните, в брутното трудово възнаграждение, служещо като основа за определяне на обезщетението, се включват само тези допълнителни трудови възнаграждения, които имат постоянен характер, а добавките за разстояние и кацане са с променлив характер, не са предвидими и сигурни и не могат да се причислят към елементите, които формират брутното трудово възнаграждение за изчисляване на обезщетението. При това положение искът за обезщетение се приема за основателен за сумата 20555,82 лева, която сума следва да бъде намалена със сумата 13703,84 лева поради основателност на направеното от работодателя възражение за прихващане, поради което е присъдено обезщетение в размер на 6851,16 лева.
Относно предпоставките за допускане на касационното обжалване, касационният съд приема следното:
На първо място, неоснователно е поддържаното от дружеството твърдението за недопустимост на въззивното решение поради липса на пасивна процесуална легитимация. При обсъждането на доводите на работодателя за недопустимост на производството въззивният съд е съобразил константната съдебна практика, съгласно която в качеството си на работодател по смисъла на § 1, т. 1 ДР КТ организационно обособената структура притежава специална правоспособност да участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо нея решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна структура тя е включена. Касае се за процесуална легитимация на работодателя като главна страна по трудови дела, но не като процесуален субституент, чиято легитимация измества тази на юридическото лице, което, предвид обвързаността си от решението, е също процесуално легитимирано да участва по делото като главна страна. Поради това и в този случай като надлежни страни в процеса могат да участват както организационно обособената структура - поради призната от Кодекса на труда правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението (решение № 25 по гр.д. № 1728/2021 г., III г.о.; решение № 325 по гр.д. № 954/2010 г., ІV г.о.) Предвид това, а и с оглед на обстоятелството, че страна по трудовия договор е дружеството, действащо чрез своя клон в България, работодател и надлежен ответник по делото е Уиз Еър Унгария Црт. Доколкото доводите на касатора за очевидна неправилност на въззивното решение също се основават на твърденията за ненадлежната му пасивна процесуална легитимация, същите се явяват неоснователни.
Предвид гореизложеното, не обосновават допускането на касационното обжалване и въпросите може ли при работодател - клон на търговско дружество, делото да се развие без негово участие, а с участието на търговското дружество, което оспорва качеството работодател и в този случай следва ли искът да се уважи или отхвърли, както и има ли задължение въззивният съд да допусне служебно експертиза, която има за цел да установи кой е работодател на ищеца по делото, когато във въззивната жалба е направено оплакване за необоснованост на съдебното решение по този въпрос.
И в двете жалби се поставят въпроси относно задълженията на съда за обсъждане на доказателствата по делото, твърденията, доводите и възраженията на страните, както и мотивирането на съдебния акт. Касационният съд не констатира отклонение от трайно установената практика по приложението на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 269 ГПК, според която съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани; съдът основава решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, преценени не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка. В същия смисъл са и сочените от страните – решение № 63 по т.д. № 674/2014 г., II т.о.; решение № 210 по гр.д. № 4971/2017 г., IV г.о.; решение № 212 по т.д. № 1106/2010 г., II т.о.; решение № 18 по т.д. № 1512/2017 г., I т.о.; решение № 18 по гр.д. № 1446/2020 г., I г.о.; решение № 3 по гр.д. № 534/2012 г., IV г.о.; решение № 22 по гр.д. № 4581/2014 г., I г.о.; решение № 23 по гр.д. № 920/2017 г., IV г.о.; решение № 24 по гр.д. № 4744/2008 г., I г.о.; решение № 35 по гр.д. № 1499/2019 г., IV г.о.; решение № 47 по гр.д. № 1012/2018 г., II г.о. Въззивният съд не е допуснал отклонение от цитираната практика – основал е решаващият си извод за незаконосъобразност на извършения подбор на доказателствения материал по делото, като е обсъдил и оплакванията на дружеството за ненадлежната му пасивна процесуална легитимация, както и оплакванията на ищеца относно характера на допълнителните възнаграждения за разстояние и кацане (процесуалноправният въпрос не може да има отношение към правилността на изводите на съда по тези последни оплаквания).
Поставеният от касатора А. въпрос следва ли сезираният съд да определи правната квалификация на предявения иск, съответно, при пренасяне на спора пред въззивния съд, има ли същият аналогични задължения, се основава на становището му за неправилно определяне на характера на допълнителните възнаграждения за разстояние и кацане. Тези възражения обаче касаят базата за определяне на обезщетението за периода, през който ищецът е останал без работа, а не правната квалификация на иска му (чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ), поради което формулираният въпрос не дава основание за допускане на касационното обжалване.
Касационното обжалване следва да се допусне по обусловилия изхода на спора въпрос: с постоянен характер по смисъла на чл. 15, ал. 2 НСОРЗ ли е допълнително възнаграждение, което е в зависимост единствено от отработеното време, без изплащането му да зависи от качеството на положения труд и преценката на работодателя, за да се провери съответствието на даденото от въззивния съд разрешение с практиката на ВКС, изразена в решение № 847 по гр.д. № 1558/2009 г., IV г.о, и решение № 55 по гр.д. № 4256/2013 г., IV г.о.
За касационното обжалване касаторът не дължи държавна такса.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 266068 от 8 октомври 2021 г., постановено по в.гр.д. № 4539/2021 г. по описа на Софийския градски съд, в частта, с която се потвърждава решение № 20243643 от 4 ноември 2020 г., постановено по гр.д. № 18132/2020 г. по описа на Районен съд София, в частта му за отхвърляне на предявения от М. А. срещу Уиз Еър Унгария Црт. иск с правно основание чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над 20555,82 лева до претендираните 49329,48 лева.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивно решение № 266068 от 8 октомври 2021 г., постановено по в.гр.д. № 4539/2021 г. по описа на Софийския градски съд, в останалата му част.
Делото да се докладва на председателя на IV г.о. за насрочването му в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: