6 Р Е Ш Е Н И Е № 7 С., 23.07.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на деветнадесети януари две хиляди и дванадесета година в състав: Председател:Добрила Василева Членове:Маргарита Соколова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 123/2011 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ж. Д. М., М. Д. Г., Д. А. Б., Б. Л. Б. и К. Б. Б. срещу въззивното решение № І-47 от 21.06.2010 г. по в. гр. д. N 534/2008 г. на Бургаския окръжен съд. Ответниците по касация считат жалбата за неоснователна. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 962 от 26.05.2008 г. по гр. д. № 2383/2007 г. на Бургаския районен съд и вместо него касаторите са осъдени да предадат на ответниците по касация - ищци по делото, собствената им 1/3 ид. ч. от земеделски земи, възстановени по реда на ЗСПЗЗ и съставляващи две ниви и едно лозе в землището на[жк], [населено място]. Въззивният съд приел, че спорните земи произхождат от А. Б. А., починал на 05.06.1951 г. Възстановени са на наследниците му, в кръга на които е и К. А. Б. - преживяла съпруга, починала на 29.07.1959 г., с която той имал както църковен, така и сключен на 21.11.1946 г. при действието на Наредбата-закон за брака от 1945 г. /отм./ граждански брак. Ищците са наследници на деца на К. от неин преходен брак, а ответниците са наследници на Б. и С. - родени по време на фактическото съжителство на А. и К., предхождащо сключването на брак помежду им. Обстоятелството, че са извънбрачни, не се отразява на качеството им наследници на своите родители, при установения им с удостоверенията за раждане произход и съгласно Закона за наследството от 1949 г., действащ към момента на откриване на наследството и понастоящем, и чл. 22 от Закона за извънбрачните деца и осиновяването от 1940 г. /отм./. Ето защо те също имат право на собственост съобразно наследствените им дялове. След смъртта на А. К. го е наследила заедно с децата им, а след нейната смърт наследството й, включващо и дела й от наследството на съпруга А., се разпределя между всичките й деца, включително и тези от предходния й брак. При това положение дяловете са определени на 1/3 ид. ч. за ищците и 2/3 ид. ч. за ответниците, като правопрекратяващото възражение на последните да са придобили имотите на основание давностно владение въззивният съд приел за недоказано. С определение № 877 от 03.10.2011 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване по въпроса за допустимостта на обжалваното въззивно решение. К. считат, че въззивният съд се е произнесъл по ревандикационен иск, който не е бил надлежно предявен, нито изменен при условията на чл. 116 ГПК /отм./, в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд /т. 9 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК/. Обстоятелствата, на които се основава един иск, съставляват основанието на иска, а заявената за разрешаване гражданскоправна претенция е искането, отправено до съда. Процесуалният закон не допуска едновременно изменение на основанието и петитума /искането/ на иска, тъй като по този начин би се достигнало до нов, различен от първоначално предявения иск. Изключение е предвидено с допустимата от закона възможност ищецът да премине от установителен иск към осъдителен и обратно, което е обяснимо с това, че установителната претенция е съставна част на ревандикационната, и при това положение защитата на ответника, охранявана с въведеното ограничение, не би била затруднена. Кои от формите на изменение на иска са допустими пред въззивния съд е изяснено в т. 9 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. В разглеждания случай ищците са предявили положителен установителен иск за признаване на правата им върху възстановени земеделски земи. Като основание на иска са изложили твърдения за наследствено правоприемство от А. Б. и реституция по реда на ЗСПЗЗ. С молба от 24.10.2007 г. са уточнили, че претендират права в съсобствеността на имотите в размер на 5/8 ид. ч. /квотата на всеки от ищците е посочена в молба от 06.11.2007 г./, а собственици на 3/8 ид. ч. са ответниците. По-късно с молби от 11 и 25.04.2009 г. са заявили, че ответниците, които не са родени по време на брака между съпрузите, не наследяват А., така че собственици са само ищците и са поискали ревандикация на имотите, или на частта от тях, съответстваща на наследствените им квоти. Тези процесуални действия са в съответствие с нормата на чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./, тъй като не е налице едновременно изменение на основанието и петитума на иска, а преминаването от установителен към осъдителен иск е извършено в допустимия от чл. 116, ал. 1, изр. посл. ГПК /отм./ срок - след като първоинстанционният съд отменил определението за обявяване на устните състезания за приключени и върнал делото във фазата на разглеждане. Не се твърди, а и не се установяват извършени от ищците действия по изменение на иска във въззивната инстанция, което да постави въпроса за съответствие с ТР № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС. Постановеното решение по ревандикационен иск за частта от имотите, която съдът приел да принадлежи на ищците, е допустимо. Съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК при проверка по правилността на въззивното решение Върховният касационен съд следва да се произнесе по посочените в жалбата основания. Произнасянето по въпроса за наличието или липсата на брачно правоотношение между А. и К. в производството по иска за ревандикация е допустимо. Във висящия процес по спора за принадлежността на правото на собственост върху възстановените земеделски земи, произхождащи от А., спорен се е оказал фактът на сключване на брак. Допустимо е този спор да бъде разрешен в рамките на делото с предмет чл. 108 ЗС, тъй като възникването, същестуването и обемът на претендираното от ищците право на собственост зависят от няколко юридически факти, един от които е наличието на брак между наследодателите на страните. Д. на касаторите, че това следва да стане в производство по чл. 436 ГПК /отм./, не може да бъде споделен, поради което и не е налице касационно отменително основание по чл. 281, т. 2 ГПК. По оплакванията в касационната жалба за неправилност на обжалваното решение като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че макар действително във въззивното решение да се съдържат изводи, които не съответстват на събраните по делото доказателства и някои от доказателствата да не са обсъдени, централният и съществен за спора факт за наличие на брачно правоотношение, а оттам - и за кръга на наследниците по закон на А. Б. правилно е приет за доказан, поради което допуснатите нарушения в крайна сметка не представляват нарушения на съществени съдопроизводствени правила, които водят до необоснованост на крайния правен извод. Съгласно Закона за наследството от 1949 г., при действието на който е открито наследството на А. Б., починал на 05.06.1951 г., при наследяване по закон наследственото имущество преминава в полза на лицата, указани като наследници в същия закон. Това са преживелият съпруг и лицата, които се намират в определена родствена връзка с наследодателя. Установяването на наследственото правоприемство става с документ, издаден от надлежния държавен орган, а именно удостоверение за смъртта на наследодателя и за неговите наследници. Правото на съпруга се основава на брачната връзка с наследодателя. Необходимо е да съществува редовен брак между съпрузите, за да може в случай на смърт на единия от тях другият да наследява. Съгласно Наредбата-закон за брака /Обн., ДВ, бр. 108 от 12.05.1945 г., в сила от 28.05.1945 г., попр., бр. 111 от 16.05.1945 г., отм., бр. 182 от 9.08.1949 г., в сила от 10.09.1949 г./ само при граждански брак, сключен във формата, предвидена в закона, съществува правото на наследяване. Според чл. 68, ал. 1 от преходните разпореждания на наредбата действителността на брак, сключен преди влизането й в сила, се определя от разпорежданията, които са били в сила при сключването му. До посочената дата съществува единствено църковният брак, който се урежда от правилата на съответното вероизповедание. Доказването на църковен брак от преди въвеждането на гражданския брак става с препис от акта за женитба или с венчално свидетелство, а за нехристиянските вероизповедания - с надлежен документ, издаден от компетентно длъжностно лице. В представеното по делото удостоверение № 285 от 13.04.2007 г. за наследници са посочени съпруга К. Б. и три деца - К., С. и Б.. В срока по чл. 154, ал. 1 ГПК /отм./ съдържанието на документа е оспорено от процесуалния представител на ответниците /сега касатори/ относно вписването на К. за съпруга /л. 138 по гр. д. № 2383/2007 г. на Бургаския районен съд/. Тъй като правата на ищците по делото произтичат от установяването на този факт, по делото са представени многобройни доказателства за това има ли сключен брак между А. и К.. От тях е установено безспорно, че двамата като вдовци, са установили фактическо съжителство, от което имат две деца С. А. и Б. А. - наследодатели на ответниците по иска, родени съответно в 1925 и 1927 година. Ищците са представили дубликат от свидетелство за венчание от 1935 г. /без посочени ден и месец/, издаден на 04.10.2008 г. от манастир «Св. Г.» [населено място], който е оспорен и е установено, че архив на документи от този вид липсва в манастира - регистрите за венчавки се съхраняват от 1991 г. От разпита на свидетеля Й. К. - игумен на манастира, е видно, че дубликатът е издаден въз основа на доказателства, които са заблудили издателя на документа, че има сключен брак - молба от М. Д. Г., която съгласно почерковите експертизи не е подписана от посочената за автор, молба от С. Г. К. - една от ищците /впоследствие починала/, и «Поименен списък на незаконно живущите лица в [населено място], на които са съставени актове за отдаването им под съд». В този документ А. и К. фигурират под номер 7, а над тях под номер 6 - Г. и М.. В графата «постоянно местожителство» е поставен знак за съответствие, от който следва, че лицата, записаните под № 6 и № 7 имат едно и също местожителство; явно личи, че върху знака за съответствие срещу номер 6 е записано «венчани», но не е установено кога е направена тази прибавка, нито пък от съдържанието на документа може да се направи еднозначен и безпротиворечив извод, че отбелязването «венчани» следва да се отнесе и за записаните под номер 7. Свидетелят К. е обяснил, че не е намерил никакво доказателство за наличие на църковен брак и решение № 46 за издаване на дубликат е отменено от издателя /писмо № 49 от 22.10.2008 г. на л. 72 от въззивното дело/. От изложеното следва, че не е установено през 1935 година между А. и К. да е сключен църковен брак. Освен това, ако лицата са венчани, не е било необходимо впоследствие да сключат и граждански брак, предвид горепосочената разпоредба на чл. 68, ал. 1 от Наредбата-закон за брака от 1945 г. /отм./. Представен е акт за женитба № 100 от 21.11.1946 г., върху който не са положени подписите на встъпващите в брак лица А. и К.. Според въззивния съд това се обяснява с факта, че двамата са били неграмотни /извод, обоснован с данните в декларации за въвод във владение от 1929 и 1930 г. и копие от регистъра по гражданско състояние на [населено място] от 1934 г./, и приел, че представената декларация обр. 3 по чл. 10, ал. 1, б. «б» от Наредбата-закон за брака /отм./ с положени пръстови отпечатъци от тях, е неразделна част от акта за брак и удостоверява желанието и съгласието им да сключат брак. Подобно тълкуване е неправилно, тъй като не намира опора в закона /затова и не се обсъждат доводите в касационната жалба, че като частен документ декларацията не отговаря на изискването на чл. 378, ал. 2 от Закона за гражданското съдопроизводство /отм./ да бъде приподписана от двама свидетели/. Правилни са обаче следващите съображения на въззивния съд, основаващи се на самото съдържание на акта за женитба, от който се установява, че е извършено бракосъчетание от длъжностното лице по гражданското състояние, удостоверено с подписа му, като са налице и подписите на двама свидетели, удостоверили, че бракосъчетанието е извършено и двамата встъпващи в брак са присъствали. Правилно е и позоваването на многобройни косвени доказателства, чието съдържание отразява последиците от сключването на гражданския брак: актовете за смърт на А. и на К.; протокол за делба по гр. д. № 213/1963 г. на Поморийския народен съд, в която са участвали както Б. и С., родени от фактическото съжителство на А. и К., и дъщерята на А. от предходен брак К., така също и децата на К. от брака й с Д. К. Г. /които са наследодатели на ищците/: М. А., Д. Ч., К. К. и Д. К. - всички в качеството им на наследници на А. Б.; регистър за гражданско състояние на [населено място] от 1934 и 1949 г.; удостоверението за наследници на Д. К. Г. /първи съпруг на К./; карта на лицата, от които се състои домакинството. За обосноваване на формирания от въззивния съд правилен краен извод, че А. и К. са сключили граждански брак през 1946 г., е необходимо да се добавят и следните съображения: Към 21.11.1946 г. в сила са били Наредбата-закон за брака от 1945 г. /отм./ и Законът за лицата от 1907 г. /ЗЛ - отм./ - с измененията на глава ІІІ «За актовете за женитба» - чл. 152-154, извършени с Особените разпореждания, р. І, пар. 1 на наредбата. Съгласно чл. 152 ЗЛ /отм./ след посоченото изменение, актът на женитба, за разлика от режима за сключване на бракове по църковно-религиозен ред, се съставя при извършването на бракосъчетанието. В него се вписват изявленията на съпрузите, че са съгласни да встъпят в брак помежду си и на длъжностното лице по гражданското състояние, че е обявило брака за сключен; актът се подписва от длъжностното лице по гражданското състояние, от съпрузите и от двамата свидетели. Изяснявайки момента на сключване на брака, правната теория /П. В., „Коментар на наредбата-закон за брака”, С., 1947 г.; Л. Н., „Семейният кодекс и реформата в семейното право”, С., 1971 г.; „Семеен кодекс” коментар на Хр. Г., Ив. П., П. Б., д-р Ц. Д., С., 1975 г./ приема, че разрешението при режима на посочените нормативни актове е както при действието на Закона за лицата и семейството от 1949 г. /ЗЛС/ до изменението му с ДВ, бр. 89 от 06.11.1953 г., когато в чл. 29 се добавя второ изречение, според което бракът се счита сключен с подписването на акта. До тогава меродавният момент не е бил пряко установен и за такъв се е приемало изявяването на съгласието - бракът става редовно сключен с изявената воля за встъпване в брак от двамата встъпващи в брак, с редовно отбелязаното в акта за женитба устно изявено съгласие, като волята, изявена и чута от длъжностното лице, е доказана с редовно вписване на изявлението в акта. На документа акт за женитба се е придавало само доказателствено значение, по подобие на останалите актове за гражданско състояние. От реформата през 1953 г. самият акт за женитба има конститутивно значение за валидността на брака и семейното право свързва акта за женитба и редовното му съставяне, включващо подписването му, с формата «граждански брак». Така изясненото в теорията разрешение на меродавния момент за сключване на брака се възприема от настоящия състав на Върховния касационен съд, като аргументи в подкрепа се извличат и от самото съдържание на нормите, уреждащи извършването на бракосъчетанието - чл. 8 - 11 от Наредбата-закон за брака от 1945 г. /отм./, и ЗЛ от 1907 г. /отм./, след изменението му през 1945 г. Така, според чл. 8, ал. 1 от наредбата бракът се сключва с взаимното съгласие на встъпващите в брак, дадено лично от тях пред длъжностното лице по гражданското състояние. Съгласно чл. 11 актът за женитба се съставя едва след като встъпващите в брак заявят, че желаят да сключат брак помежду си и длъжностното лице по гражданското състояние ги обявява за бракосъчетани. Същата поредност на действията на участващите в процедурата е установена и в чл. 152 ЗЛ /отм./ след изменението му през 1945 г. В разглеждания случай в акта за женитба е вписано, че А. Б. А. и К. Б. А. са заявили пред длъжностното лице по гражданското състояние, че са съгласни да встъпят в брак помежду си, то ги е обявило за бракосъчетани и актът е подписан от длъжностното лице и двамата свидетели, от което следва да се заключи, че съгласието на встъпващите в брак е било дадено валидно - устно, лично и взаимно, и фактическият състав на сключването на брака е завършен. Встъпващите в брак са придобили качеството съпрузи и между тях са се породили лични и имуществени отношения, едно от които е правото на наследяване. Затова крайният правен извод на въззивния съд в същия смисъл е правилен, макар и изложените съображения да не се споделят изцяло от настоящия съдебен състав. При липсата на въведени в жалбата оплаквания и съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК, според която Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания, за правилен следва да се приеме изводът на въззивния съд по въведеното от ответниците по иска правопрекратяващо възражение за придобивна давност, което е прието за неоснователно, тъй като не е установено те да са владяли спорните земи единствено и само за себе си, манифестирайки с поведението си намерението за своене и отричайки правото на ищците върху наследствените имоти. След смъртта на А. съпругата К. го е наследила заедно с децата им С. и Б., както и с дъщерята на А. от негов предходен брак - К. А. С., като съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН делът на всеки от тях възлиза на 1/4. След смъртта на К. наследството й, включващо и дела й от наследството на съпруга А., се разпределя между всичките й деца, които са шест: от предходния й брак са родени К. Д., М. Д. А., М. Д. Ч. и Д. Д. К., а от фактическото й съжителство с А. Б. - С. А. А. и Б. А. Б.. Искът за ревандикация е предявен от наследниците на три от децата на К. от първия й брак - М. А., М. Ч. и Д. К.. Същевременно в удостоверенията за наследници на Д. К. Г. и на К. А. Б. № 000663 от 11.09.2008 г. и № 000601 от 01.09.2008 г. /л.л. 53 и 55 от въззивното дело/ е отразено, че К. Д. е осиновена в [населено място]. Участвала е обаче в делбата от 1963 г. /вероятно К. и К. са имена на едно и също лице/. При липсата на повече данни относно гражданското състояние на лицето, на доводи от страните в тази насока, както и на мотиви в обжалваното решение, настоящият съдебен състав не може да се произнесе по правилността относно обема права, които са признати на ищците. Това налага при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК то да бъде отменено изцяло и тъй е необходимо извършването на нови съдопроизводствени действия, делото съгласно чл. 293, ал. 3 ГПК следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав. На отмяна подлежи и решението по чл. 192, ал. 4 ГПК /отм./ за разноски, тъй като същите се присъждат с оглед изхода на спора. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ изцяло решение № І-47 от 21.06.2010 г. и решение № І-100 от 11.11.2010 г. по в. гр. д. N 534/2008 г. на Бургаския окръжен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Бургаския окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: