Р Е Ш Е Н И Е № 50073 гр. София, 20.07.2023г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и трета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №587 по описа за 2022г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба от от М. Б. Д., чрез адв.П.К. срещу решение №211 от 29.11.2021г., постановено по в.т.д. №698/2021г. от Апелативен съд- Пловдив в частта, с която е потвърдено решение №260104 от 05.03.2021г., постановено по т.д. №898/2019г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, предявен от касаторката срещу „Застрахователно дружество „Евроинс“ АД за сумата 126 000 лева, представляваща разликата между претендираните 170 000 лева и присъдените 44 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди- болки и страдания от травматични увреждания, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на 10.06.2017г. по вина на М. В. при управление на лек автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“ с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва, считано от 30.06.2017г. до окончателното плащане, както и в частта, с която след отмяната на първоинстанционното решение са отхвърлени претенциите за присъждане на законната лихва върху изплатени в хода на делото суми /в общ размер от 100 000 лева за периода от 30.06.2017г. до 30.11.2017г. В останалата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се твърди, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушение на процесуалните правила и противоречие с материалния закон, по-специално разпоредбата на чл.52 ЗЗД, както и с практиката на ВКС по нейното приложение, поради което следва да бъде отменено, а претенцията на ищцата за плащане на сумата от още 126 000 лева застрахователно обезщетение за неимуществени вреди да бъде уважена, ведно със законната лихва от 30.06.2017г. Касаторката поддържа че въззивният съд неправилно е определил и началния момент, от който застрахователят дължи законна лихва върху застрахователното обезщетение. Намира, че приложимата разпоредба е чл.429, ал.3 КЗ, в която е предвидено задължение на застрахователя за лихви от датата на уведомяването му от застрахования за настъпилото застрахователно събитие или от уведомяването или предявяването на застрахователната претенция от увреденото лице, което в случая е 17.06.2017г., евентуално 30.06.2017г. Претендира разноски. Ответникът „Застрахователно дружество „Евроинс“ АД не представя отговор на касационната жалба в законоустановения срок. С писмена молба в о.с.з. оспорва жалбата като неоснователна, моли да се остави в сила въззивното решение в обжалваната част и претендира присъждане на разноски. С определение №50197 от 22.03.2023г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на решение №211 от 29.11.2021г., постановено по в.т.д. №698/2021г. от Апелативен съд- Пловдив в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени претенциите за присъждане на законна лихва за периода от 30.06.2017г. до 30.11.2017г. върху изплатени в хода на делото суми, представляващи обезщетение за неимуществени вреди в общ размер от 100 000 лева, по въпроса „покрива ли застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ отговорността на деликвента спрямо увреденото лице за дължимата лихва за забава и за какъв период, респ. от кой начален момент- от датата на уведомяване от застрахования за настъпване на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, или от друг момент“. В останалата част, с която е потвърдено решение №260104 от 05.03.2021г., постановено по т.д. №898/2019г. по описа на Окръжен съд- Пловдив, в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, предявен от касаторката срещу „Застрахователно дружество „Евроинс“ АД за сумата 126 000 лева, представляваща разликата между претендираните 170 000 лева и присъдените 44 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди- болки и страдания от травматични увреждания, настъпили в резултат на ПТП, реализирано на 10.06.2017г. по вина на М. В. при управление на лек автомобил марка „Опел“, модел „Зафира“ с рег. [рег.номер на МПС] , ведно със законната лихва, считано от 30.06.2017г. до окончателното плащане, въззивното решение не е допуснато до касационен контрол и е влязло в сила. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното: За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата над 44 000 лева- обезщетение за претърпените от ищцата болки и страдания от травматични увреждания, получени в резултат от процесното ПТП, въззивният съд приема, че справедливото обезщетение за неимуществените вреди е в размер от 160 000 лева, като същото следва да се намали с 10% /до сумата 144 000 лева/, предвид установеното съпричиняване на вредите от пострадалата, след което да се приспадне и доброволно платената от ответното дружество сума в размер на 100 000 лева. По отношение на законната лихва съдът намира, че такава се дължи от изтичане на сроковете, определени в разпоредбата чл.497 КЗ, тъй като тази разпоредба е специална по отношение разпоредбите по Глава 41, респ. стига до извод, че посоченият от ищцата срок по чл.429, ал.3, изр.2-ро КЗ в случая е неприложим. Като приема за доказано, че с молба рег. №11930 от 30.08.2017г. ищцата е уведомила ответното застрахователно дружество за настъпване на застрахователното събитие и е образувана щета, като в срока по чл.496, ал.1 КЗ застрахователят е дал мотивиран отговор и е изискал представянето на допълнителни документи във връзка с произшествието, с които обаче е можел без усилия сам да се снабди /чл.496, ал.4 КЗ/, съдът счита, че срокът за окончателно произнасяне по претенцията е тримесечният срок по чл.496, ал.1 КЗ. Съответно и лихвите за забава са станали дължими след изтичането на този срок, т.е. от 01.12.2017г., от която дата следва да се присъди законната лихва върху дължимите обезщетения за претърпените от ищцата неимуществени вреди. По отношение на претенцията за законна лихва върху изплатените в хода на делото суми в общ размер от 100 000 лева /50 000 лева на 23.07.2018г.; 25 000 лева на 25.07.2018г. и 25 000 лева на 26.07.2018г./, въззивният съд по гореизложените мотиви приема, че същата се дължи за периода от 01.12.2017г. до съответната дата на плащане, както следва: върху сумата 50 000 лева за периода от 01.12.2017г. до 22.07.2018г. в размер на 3 250.26 лева; върху сумата 25 000 лева за периода от 01.12.2017г. до 24.07.2018г. в размер на 1 639.02 лева и върху сумата 25 000 лева за периода от 01.12.2017г. до 25.07.2018г. в размер на 1 645.97 лева. В останалата част претенцията за лихви върху претендираното обезщетение за неимуществени вреди, считано от 17.06.2017г., е неоснователна и следва да се отхвърли. По поставения материалноправен въпрос: При уважаване на иск за обезщетение за вреди от деликт законната лихва върху главницата се дължи без да има отправена покана от датата на деликта, ако е поискана от ищеца /чл.84, ал.3 ЗЗД/. С решение №128 от 04.02.2020г., по т.д. №2466/2018г. на ВКС, I т.о., което настоящият съдебен състав споделя, е разяснено, че в хипотезата на пряк иск по чл.432, ал.1 КЗ от увреденото лице срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезщетение за вредите, причинени от застрахования деликвент, в застрахователната сума по чл.429 КЗ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от датата на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, а не от увреждането. Изложени са аргументи, че разликата в периодите по отношение на дължимото спрямо увреденото лице обезщетение за забава от делинквента на основание чл.86, вр. чл.84, ал.3 ЗЗД и от застрахователя по застрахователния договор следва както от разпоредбите на чл.429, ал.1-ал.3 КЗ, така и от въведената с новия КЗ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на прекия иск срещу застрахователя на деликвента по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите съгласно чл.498, ал.3, вр. чл.432, ал.1 КЗ- отправянето на писмена застрахователна претенция спрямо застрахователя по реда на чл.380 КЗ. След предявяване на тази претенция за застрахователя тече нормативно установеният срок за произнасяне по чл.496 КЗ, като непроизнасянето и неплащането на застрахователно обезщетение в срока е свързано, от една страна, с изпадане на самия застраховател в забава, за която дължи лихва, а от друга страна, с възможността увреденото лице да предяви иск на основание чл.432, ал.1 КЗ. В обобщение, на основание чл.493, ал.1, т.5 КЗ застрахователят покрива спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава за плащане на обезщетение за вреди от датата на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, а след изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ и при липса на произнасяне или плащане на обезщетение дължи законната лихва върху обезщетението за собствената си забава. По касационната жалба: Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част е постановено в отклонение от практиката на ВКС по поставения правен въпрос и е неправилно. Обосновани са изводите на решаващия съдебен състав, че с молба рег. №11930 от 30.08.2017г. ищцата М. Д. е уведомила ответното застрахователно дружество за настъпване на застрахователното събитие, образувана е щета, като в срока по чл.496, ал.1 КЗ застрахователят е изискал представянето на допълнителни документи във връзка с произшествието, с които е можел без усилия да се снабди /чл.496, ал.4 КЗ/. Неправилно обаче съдът приема, че лихвите за забава са станали дължими след изтичането на срока за окончателно произнасяне по претенцията, който е тримесечен съгласно чл.496, ал.1 КЗ, поради което уважава претенциите за законна лихва върху сумата 100 000 лева от 01.12.2017г. до плащането. С оглед възприетото в съдебната практика на ВКС, на основание чл.493, ал.1, т.5 КЗ застрахователят покрива спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава за плащане на обезщетение за вреди от датата на уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, респ. предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, а след изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ и при липса на произнасяне или плащане на обезщетение дължи законната лихва върху обезщетението за собствената си забава. Предвид изложеното претенцията на ищцата за законна лихва върху платената от застрахователя сума в общ размер от 100 000 лева е основателна от 30.08.2017г., поради което въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното за отхвърляне на претенцията на законна лихва върху сумата 100 000 лева за периода от 30.08.2017г. до 01.12.2017г. следва да се отмени, като на ищцата се присъди сумата 2 611.11 лева – законна лихва за забава за плащане на застрахователно обезщетение в размер на 100 000 лева за периода от 30.08.2017г. до 01.12.2017г. Необосновано е твърдението на касаторката, че лихвата се дължи от 30.06.2017г., тъй като видно от представените по делото уведомително писмо и известие за доставяне от 30.06.2017г., застрахователят не е уведомен за процесното ПТП от застрахования делинквент М. В. В.. Няма доказателства застрахованото лице да е уведомило застрахователя за настъпилото застрахователно събитие преди 30.08.2017г., поради което претенцията за присъждане на законната лихва от 17.06.2017г. е неоснователна и въззивното решение в тази част следва да се потвърди. С оглед изхода на делото ответникът следва да плати на касаторката съответна част от разноските по делото. Основателно е възражението му по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на претендираното от касаторката адвокатско възнаграждение, което надвишава размерите по Наредба №1/2004г. и не е адекватно на фактическата и правна сложност на делото. Предвид изложеното ответникът следва да бъде осъден да плати на касаторката сумата 318 лева адв.възнаграждение с ДДС. Ответникът следва да плати по сметка на ВКС- сумата 80 лева държавна такса. Ищцата дължи на ответника сумата 120 лева юриск. възнаграждение, съответна на отхвърлената част от иска. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, на основание чл.293, ал.1 във връзка с ал.2 ГПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №211 от 29.11.2021г., постановено по в.т.д. №698/2021г. от Апелативен съд- Пловдив в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени претенциите на М. Б. Д., ЕГН [ЕГН] за осъждане на „Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, ЕИК[ЕИК] да плати законна лихва за периода от 30.08.2017г. до 30.11.2017г. върху изплатени в хода на делото суми, представляващи обезщетение за неимуществени вреди в общ размер от 100 000 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, ЕИК[ЕИК] да плати на М. Б. Д., ЕГН [ЕГН] сумата 2 611.11 лева- законна лихва за забава върху платеното застрахователно обезщетение в размер на 100 000 лева за периода от 30.08.2017г. до 01.12.2017г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 318 лева разноски по делото. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част. ОСЪЖДА „Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, ЕИК[ЕИК] да плати по сметка на ВКС сумата 80 лева държавна такса. ОСЪЖДА М. Б. Д., ЕГН [ЕГН] да плати на „Застрахователно дружество „Евроинс“ АД, ЕИК[ЕИК] сумата 120 лева разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.