Р Е Ш Е Н И Е № 171 София, 24 април 2012 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на четиринадесети март две хиляди и дванадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА ЧЛЕНОВЕ:РУЖЕНА КЕРАНОВА КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ при секретар: Даниела Околийска и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 376/2012 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по протест на прокурор при Софийската апелативна прокуратура против въззивно решение № 454/05.12.2011 г., постановено по ВНОХД №869/2011 г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдена оправдателната присъда на Софийски градски съд. С присъда от 07.03.2011 г. по НОХД № 878/2010 г. на Софийски градски съд подсъдимият А. Л. Ш. е бил признат за невинен за това, че в периода 18.10.2007 г. – 10.11.2007 г., без надлежно разрешително е направил опит да изнесе извън границите на страната, чрез използване на пощенски пратки паметници на културата - три броя метални клишета за печатане на арабски език, всички на обща стойност 60 лева, поради което и на основание чл. 304 от НПК е бил оправдан по обвинението по чл. 278, ал.3 във вр. с чл. 26 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК (редакция, действаща към времеизвършване на деянието). В касационния протест се поддържат основанията по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 2 от НПК. Отправено е искане за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. В съдебното заседание протестът се поддържа от прокурор при Върховната касационна прокуратура по доводите, изложени в него. Подсъдимият А. Ш. не се явява, редовно призован. Процесуалният му представител поддържа становище за неоснователност на протеста. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : Доводите, представени в подкрепа на наведените касационни основания, не са отчетливо обособени съобразно съдържанието на последните, като изводимо от посоченото в протеста, те се свеждат до следното : счита се, че неправилно първата инстанция е постановила оправдателна присъда при непълнота на доказателствата (не е била изслушана техническата експертиза, допусната от съда), поради което апелативният съд е следвало да отмени присъдата и върне делото за ново разглеждане; поддържа се още невярна интерпретация на специалното законодателство, довела до неправилно заключение за липса на престъпление; бланкетно е оспорен изводът за субективна несъставомерност, направен от въззивния съд. Протестът е неоснователен. Първата част от възраженията, отнасящи се до доказателствената дейност на първата инстанция, няма как да бъдат основателни. Без да се навлиза в характера на въззивното производство, следва само да се посочи, че правомощието на въззивния съд да отмени първоинстанционната присъда и да върне делото за ново разглеждане в първата инстанция е свързано с наличието на предпоставките, визирани в чл. 335, ал.2 във вр. с чл. 348, ал.3 от НПК, освен ако този съд сам може да отстрани допуснатите нарушения или те са неотстраними при новото разглеждане на делото. По конкретното дело, в хода на съдебното следствие, проведено от въззивния съд, е допусната и изслушана техническа експертиза. Според заключението на същата плочките – клишета с текст на арабски език са вид печатни форми за висок печат, като изработването им става по цинкографски метод. Тоест, втората инстанция е отстранила допуснатото нарушение от първостепенния съд и тази нейна дейност не може да бъде определяна като процесуален порок, водещ до отмяна на постановеното решение. Отделен е въпросът, че в самия протест именно изводите на тази експертиза са използвани, за да се акцентира, че процесните клишета са за отпечатване и са изработени в периода на 20-те, 30- те години на ХХ век. Следващото възражение съдържа известна неяснота. Повдигнатото обвинение с обвинителния акт срещу подсъдимия Ш. за престъпление по чл. 278, ал.3 от НПК е относимо към чл. 2, ал.1 от НК, предвид времеизвършването на деянието – 18.10.2007 -10.11.2007 г., и се отнася до редакцията на наказателния закон преди неговото изменение със ЗИДНК, публикуван в ДВ, бр. 27 от 10.04.2009 г. (сравни, сега чл. 278а, ал.4 от НК). Предметът на престъпното посегателство е очертан чрез бланкетен признак – „паметник на културата”, а това понятие е било дефинирано в специалното законодателство – чл. 3 от ЗПКМ (отм.). Заключенията на изслушаните и приети по делото експертизи са установили, че металните плочки, съдържащи се в пощенските пратки, са клишета за отпечатване на Корана, изработени по цинкографски метод през 20-те, 30- те години на ХХ век и свидетелстват за развитието на книгопечатането на Балканите. Съобразно тези експертни мнения въззивният съд е заключил, че те биха могли да се определят като паметници на културата по смисъла на чл. 3 от ЗПКМ (отм.). Затова неточно е твърдението, поддържано с протеста, че апелативният съд е отрекъл характеристиката на инкриминираните клишета, като движими паметници на културата по смисъла на специалния закон. Именно, защото предметът на престъплението е приет за паметник на културата е било необходимо да се разгледат и специфичните изисквания за износа му. Съображенията на въззивния съд относно разрешителния режим, изложени в контекста за обективната съставомерност на деянието по действащия тогава чл. 278, ал.3 от НК, биха могли да бъдат по пълни и прецизни. Специалното законодателство (чл. 33а и сл. от ЗПКМ и Наредба за износ и временен износ на движими паметници на културата) разграничава обхвата на режима, на който се подчинява износът или временният износ на движими паметници на културата от гледна точка на техния вид : движими паметници на културата, представляващи национално богатство (чл. 33в от ЗПКМ и чл. 3 от НИВИДПК); движими паметници на културата, влизащи в една от категориите съгласно приложението към чл. 33а от ЗПКМ, чийто износ е подчинен на разрешителен режим (чл. 33б, ал. 1-4 от ЗПКМ и чл. 2 от НИВИДПК), като за всяка от категориите са въведени и допълнителните критерии – възраст и стойност (сравн. чл. 128 и сл. от действащия ЗКН, съответно Регламент 116/2009 и Регламент 752/93 г. относно износа на паметници на културата); и движими паметници на културата, които не представляват национално богатство и не влизат в нито една от категориите по чл. 33а от ЗПКМ, чийто износ се осъществява от лица, получили сертификат, издаден от компетентния орган (чл. 33б, ал. 5 и чл. 4 от НИВИДПК). Въззивният съд е ограничил своите разсъждения като се е занимал само с режима за износ, обхванат от чл. 33а от ЗПКМ, аргументирайки необходимостта движимите паметници на културата да отговарят и на допълнителните критерии (конкретно стойност). Не е изяснил по - нататък дали направеното разграничение в специалното законодателство на реда за износ на движими паметници на културата (с разрешение или със сертификат) е относимо към престъпния състав на чл. 278, ал.3 от НК, доколкото последният не въвежда такова разграничение. Това е и донякъде обяснимо, предвид оскъдната фактология, отразена в обвинителния акт, обуславяща съставомерността на деянието с оглед неговия предмет, изразила се само в това, че процесните клишета са „движим паметник на културата съгласно чл. 33а от ЗПКМ”, в които рамки се е произнесъл и съдът. Оправдаването на подсъдимия Ш. е законосъобразно въпреки тези непълноти, защото въззивният съд правилно е приел и субективна несъставомерност на деянието. Доказателствената съвкупност не е позволявала да се изведат обективни данни, въз основа на които да се обоснове изискуемата се от закона форма на вина – умисъл. При разрешаването на този въпрос апелативният съд се е съобразил с конкретно установеното по делото и то не може да бъде опровергано само от твърдението, отразено в протеста, че подсъдимият се е занимавал с „търговия на такива предмети”. Въззивният съд с основание е коментирал данните относно закупуването на клишетата от бит пазар на много ниска стойност, външният им вид, както и това, че върху плочите фигурира надпис „фотоцинкография”. Тези данни, обсъдени на фона на обясненията на подсъдимия, чиято достоверност не е компрометирана (а и такива доводи липсват в протеста), относно субективната му увереност, че закупените предмети са цинкографски копия, имащи сувенирен характер, са обусловили крайните заключения на съда, че той не е имал съзнателни представи за това, че предметите, депозирани за изпращане по пощата, имат характеристики на паметници на културата и за техния износ се изисква разрешение. За пълнота може да се добави още, че към постановяването на съдебните актове е настъпила законодателна промяна, както в специалното законодателство- приет е ЗКН, който вече борави с понятието „културна ценност”, така и в наказателния закон, възпроизвел същото понятие и предвиждащ по-тежка наказуемост за престъпните прояви, предмет на обвинението (чл. 278а, ал.4 от НК). Обсъждането на въпроса дали предметът на престъплението се обхваща и от понятието „културна ценност” по новата уредба, доколкото и преди и сега става дума за съставомерен признак, се явява безпредметно в конкретния случай. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 454/05.12.2011 г., постановено по ВНОХД №869/2011 г. от Софийски апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.