Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   № 221   С  о  ф  и  я, 12 май 2009 г.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на  17  а п р и л  2009  година в състав:            ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                              ЧЛЕНОВЕ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА                                                                           НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ   при секретар Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Николай Любенов  изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски касационно дело № 157/2009 година.   Производството е по чл. 420 ал.2 от НПК, образувано по искане на осъдения Д. И. Д. от Стара Загора, в момента в затвора Стара Загора и има за предмет въззивно решение № 6 от 21.01.2009 г., постановено по ВНОХД № 1083/2007 г. от Окръжен съд – Стара Загора, което се атакува с доводи за наличие на всички касационни основания по чл.422 ал.1 т.5 вр.чл.348 ал.1-3 от НПК и се иска отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане, без да се посочва стадия, а алтернативно оправдаването му по предявеното обвинение. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на искането. Осъденият Д. И. Д. чрез процесуалния си представител адв. Ив. Авджиев от САК моли искането му да бъде уважено.   Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното : С присъда № 137/02.10.2007 г. по НОХД № 373/2007 г. Старозагорският районен съд е признал подсъдимия Д. И. Д. от Стара Загора за виновен в това в периода м.февруари и м.март 2006 г. в Стара Загора, в съучастие като подбудител и помагач на Д. Й. Б. от с.гр. като извършител да са набрали и транспортирали М. С. , А. П. , Ж. Г. , К. С. и Л. И. с цел да бъдат използвани за развратни действия, които лица не са били навършили 18-годишна възраст, чрез обещаване на облаги и на основание чл.159а ал.2 т.1 и 6 пр.1-во вр.ал.1 вр.чл.20 ал.3 и 4 и при условията на чл.54 от НК е осъден на 4 години лишаване от свобода, търпимо при първоначален общ режим и глоба в размер на 5000 лв в полза на Държавата. Така постановената присъда е била протестирана от прокурора от Районна прокуратура – Стара Загора с довод за явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказания в разрез със заявеното искане за осъждането му на по-високо по размер наказание лишаване от свобода и с искане за изменяването й и увеличаване на размера на това наказание. Присъдата е била обжалвана и от защитника на подсъдимия адв. В. Траянова от САК с бланкова жалба, както и от защитника му адв. Ст. Ченалов от АК-Стара Загора с оплаквания за незаконосъобразност, постановяване при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост с искане за отмяната й и постановяване на нова за оправдаването му по предявеното обвинение, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. С въззивното решение атакуваната първоинстанционна присъда е потвърдена изцяло и е влязла в законна сила. В искането на осъдения Д. са заявени като основания за възобновяване на наказателното дело всички посочени в чл.348 ал.1 т.1-3 от НПК, като се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, без да се уточнява стадия за това, а алтернативно – постановяване на решение, с което той да бъде признат за невинен и оправдан по предявеното му обвинение.   Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение намира, че искането за възобновяване е направено в срока по чл.421 ал.3 от НПК, от страна, имаща право на такова искане и има за предмет въззивно решение, което е необжалваемо и затова непроверено от касационната инстанция, поради което е процесуално допустимо. Разгледано по същество, искането е НЕОСНОВАТЕЛНО по следните съображения: Искането на осъдения Д. , макар и подадено от негово име, по структура и съдържание повтаря въззивната жалба на защитата му и с нищо не обогатява доводите, които са били наведени и пред окръжния съд във връзка с доказаността на предявеното му обвинение и съставомерността на деянието му съобразно признаците на престъплението по чл.159а ал.2 т.1 и 6 вр.ал.1 от НК, при очевидно разминаване и с посочените като касационни основания текстове в НПК. Основното в тезата му е липса на данни да е извършил престъплението, за което е предаден на съд и осъден, както и използване на доказателствени средства, забранени от законодателя като единствени за постановяване на осъдителна присъда. Тези доводи са били развити както пред първоинстанционния, така и в подкрепа на оплакванията пред въззивния съд и ако последният доста пестеливо в решението си, то районният съд в присъдата си е изложил пространни съображения както относно процесуалната издържаност на ангажираните от обвинението доказателства и доказателствени средства, така и относно характеристиката и наличието на всички признаци на престъплението, за извършването на което е осъдил Д. , с които окръжният съд се е съгласил. Дори само и заради това не може да твърди, че тези актове са немотивирани и да се претендира наличие на основание по чл.348 ал.1 т.2 (а не т.4?) от НПК. По делото, освен свидетели с тайна самоличност, са разпитани и непълнолетните девойки, които са били предмет на “сексуална” експлоатация от призналия вината си и осъден Д. Б. , изяснил какви са били действителните му отношения с осъдения Д. Последните са потвърдени и от резултатите от приложените СРС, които също са извън полезрението на защитата на последния, която се е опитала неуспешно да обори редовността им с установяване на предполагаемо нарушение на процедурата по получаване на разрешение от съответните длъжностни лица за приложението им. Неоснователно е и възражението, че показанията на Б. следва да се изключат от доказателствената основа за постановяване и въз основа на тях на осъдителна присъда на основание чл.124 от НПК, тъй като неговият разпит не е проведен по реда на чл.141 ал.1 от НПК, макар и да е бил защитено лице с мярка за защита по чл.6 ал.1 т.1 от ЗЗЛЗНП. Въззивният съд е обогатил доказателствената основа, като е удовлетворил всички доказателствени искания на защитата, изградил е собствени впечатления за подс. Д. и св. Б наново е преценил достоверността на твърденията им, анализирайки ги и с останалите доказателства и доказателствени средства. По този начин и двете съдилища по фактите са отхвърлили показанията на св. Б да представляват оговор спрямо осъдения Д. или да са резултат от неправомерно въздействие за смекчаване на отговорността му. Отхвърляйки тезата на последния като защитна, първоинстанционният съд дори е цитирал пасажи от изготвените ВДС, доказващи обвързаността на Д. с дейността по използване на непълнолетните девойки за развратни действия, включително и в населени места извън Стара Загора, което обаче е останало извън обхвата на обвинението.силията на въззивния съд в тази насока са довели до същия резултат, заради който е отказал да приеме като достоверни и показанията на св. Д. П. Поради това ВКС не намира за основателни оплакванията в искането на осъдения Д. за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при събирането и проверката на доказателствените материали, довели до ограничаване на правото му на защита и за наличие на касационно основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК за отмяна на атакуваното решение по реда за възобновяване на делото. Доводът в искането на Д. за неправилно приложение на материалния закон, освен с генералното му виждане да не е извършил каквото и да е престъпление, в пренията пред въззивната инстанция се свързва от защитата му с изискването за наличие на трансгранична престъпна дейност, т.е. трафикът на хора, в случая на непълнолетните девойки, да е свързан с транспортирането им “от държава в държава”. Този довод би бил основателен при обвинение по чл.159б от НК. За разлика от склоняването към проституция или свождането към съвъкупление или блудствени действия по чл.155 ал.1 от НК, престъплението по чл.159а ал.1 от НК е свързано с преследването от дееца на специална цел за относително по-продължителен период от време – “набиране”,”транспортиране” на отделни лица или групи от хора с цел тяхната експлоатация (каквато е и “използвани за развратни действия”), като законодателят не се интересува от съгласието на набраното лице или лица. И докато при склоняването към проституция деецът се наказва за формирането у лицето на решение да извършва сношения или блудствени действия срещу заплащане, без да се изисква за съставомерността на деянието постигането на такъв резултат, то при трафика на хора, било в страната, било при извеждането им извън страната, обект на защита са и тези лица, които са съгласни или извършват такива действия, с цел обаче да се препятства тяхната експлоатация и оттам – да се добиват неправомерно доходи. И тъй като жертви на тези престъпления са лица в затруднено положение или незрели поради ниска възраст, то законодателят, съобразявайки и международноправните актове, е предвидил в тази насока квалифициращи като по-тежко това престъпление обстоятелства. Дейностите по “набиране”, “транспортиране” на лицата не е необходимо да се извършват от едно и също лице и при осъществяването им от няколко лица при общност на умисъла им те се явяват извършители на деянието като цяло, а не само и като подбудители и помагачи при някое от изпълнителните деяния. Това е така, защото транспортирането на лицата не е възможно без тяхното набиране с посочената цел, а така също и останалите изпълнителни деяния по основния състав по чл.159а ал.1 от НК. В случая няма данни Д. пряко да е “набирал” (намирал, убеждавал, склонявал, поставял в зависимост) въпросните девойки с цел да бъдат предоставяни за развратни действия, но пък чрез св. Д. Б. е организирал експлоатацията им по този начин, осигурявал им е клиенти, включително и извън Стара Загора, като за транспортирането им също се е грижил и последният, заплащайки им таксита, осигурявайки им друг превоз и т.н. Затова не може да се приеме възражението, че дейността на Д. е несъставомерна и че той не може да отговаря по чл.159а ал.2 т.1 и 6 вр.ал.1 вр.чл.20 ал.3 и 4 от НК, каквото е било обвинението му. Не е налице и касационното основание по чл.348 ал.2 вр.ал.1 т.1 от НПК за възобновяване на наказателното дело. Твърдейки да е невинен, осъденият Д. счита наложеното му наказание за явно несправедливо, без обаче да навежда други доводи в тази насока. Такова оплакване е поддържано и пред въззивния съд и той с основание го е отхвърлил. Обсъдени са всички налични обстоятелства с отношение към вида и размера на дължимата му се санкция, като неоснователно е правен паралел с наказанието на Д. Б. И ако последното се явява твърде снизходително, то при наличните отегчаващи отговорността на осъдения Д. обстоятелства определеното му наказание от 4 години лишаване от свобода и 5 000 лв глоба в полза на Държавата не се явява явно несправедливо. Той си е позволявал твърде често компромиси със закона и е осъждан неколкократно за насилнически деяния, сключвайки споразумения с прокуратурата, което потвърждава констатациите в характеристичната му справка. Поради това правилно съдилищата са преценили, че за поправянето и превъзпитаването му е необходимо той да изтърпи едно по-продължително наказание в затвора. ВКС не намира каквото и да е основание за смекчаване на отговорността му. Искането му в цялост се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. Поради изложените съображения и на основание чл.424 ал.1 от НПК, Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение   Р Е Ш И :   ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения Д. И. Д. от Стара Загора, в момента в затвора Стара Загора, за отмяна по реда за възобновяване на наказателни дела на влязлото в сила решение № 6 от 21.01.2009 г., постановено по ВНОХД № 1083/2007 г. от Окръжен съд – Стара Загора.       ПРЕДСЕДАТЕЛ :     ЧЛЕНОВЕ :