Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е              № 58                             С о ф и я, 12 февруари 2009 г.   В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А   Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на  30  я н у а р и  2009 година в състав:                                                              ПРЕДСЕДАТЕЛ:  БОЙКА ПОПОВА                                           ЧЛЕНОВЕ:   ЕЛЕНА ВЕЛИЧКОВА                                                                    РУЖЕНА КЕРАНОВА       при секретар  Румяна Виденова и в присъствието на прокурора Стефка Бумбалова изслуша докладваното от председателя - съдия Бойка Попова касационно дело № 706 / 2008 година     Касационното производство е образувано по жалба, подадена от з. на подсъдимия К. П. К., против решение № 121 от 23.10.2008 г на Бургаския апелативен съд по в н о х д № 91/2008 г, с което е потвърдена първоинстанционна присъда № 47 от 08.04.2008 г по н.д. № 200/2007 г на Бургаския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи, които ангажират касационните основания по чл. 348, ал.1 т.1 и 3 НПК и са заявени алтернативни искания за оправдаване на касационния жалбоподател или за смекчаване на наказателната му отговорност. Подсъдимият и защитата му не участват в третоинстанционното производство. Жалбата се поддържа пред Върховния касационен съд с писмени бележки, изготвени от защитника. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на подадената жалба. Върховният касационен съд провери въззивното решение в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК и за да се произнесе взе предвид следното : Обжалваното решение потвърждава посочената първоинстанционна присъда, с която наказателната отговорност на касационния жалбоподател е ангажирана за пет отделни деяния по чл. 257 НК / отм./ във вр. с чл. 255, ал.1 НК, осъществени от него на 14.12.99 г, на 14.01.2000 г, на 14.03.2000 г, на 14.12.2000 г и на 15.01.2001 г, като управител и собственик на ЕТ „ В. – К. К. ” – гр. Б., за които му е наложено да изтърпи едно общо наказание от 4 / четири/ години лишаване от свобода и глоба от 7000 лева в полза на държавата . На основание чл. 68, ал.1 НК с присъдата е приведено в изпълнение наказание от 1/ една/ година и 6 / шест/ месеца лишаване от свобода по предшестваща условна присъда, в чиито изпитателен срок е осъществена инкриминираната дейност.   І. По доводите за допуснато нарушение на материалния закон: Заявената по касационен ред материалноправна незаконосъобразност на обжалваното решение се конкретизира като наличие на субективна несъставомерност на инкриминираните деяния, поради „недоказан умисъл” на дееца. Оплаквания в този смисъл са били предмет на въззивната проверка и са отхвърлени. Настоящата инстанция също не приема посочената защитна теза по следните съображения : Известно е, че по силата на чл. 100, ал.1 и 3 ЗДДС от 1998 г, /приложим по време на инкриминираните деяния / справката- декларация за съответен данъчен период е документ, който създава за данъчно задълженото лице права и задължения. Затова този документ следва да съдържа вярна информация за дейността на търговските субекти, регистрирани по ЗДДС, в т.ч. и за осъществените през периода доставки на стоки и заплатената по тях цена с включен в нея ДДС, като основание да се претендира признаването на пълен данъчен кредит. Известно е, че източник на информацията относно осъществените пред съответния данъчен период доставки на стоки и услуги е счетоводната книга „ Дневник за покупките „ в който по силата на чл. 104, ал.2 ЗДДС от 1998 г те е следвало да бъдат регистрирани от търговеца-получател. Законът изисква от данъчно задължените лица да вписват в „ Дневника за покупките” само данъчни документи / фактури / за действително осъществени доставки на стоки и услуги.   По делото е установено, че инкриминираните от обвинителната власт 5 броя справки-декларации по чл. 100, ал.1 ЗДДС от 14.12.99 г, от 14.01.2000 г, от 14.03.2000 г, от 14.12.2000 г и от 15.01.2001 г, изготвени от жалбоподателя като данъчно задължено лице, съществено се отклоняват от посочените законови изисквания, защото съдържат невярна информация за доставки на стоки и услуги, респект., за заплатена от получателя им цена с включен в нея ДДС. В мотивите към присъдата и решението изброително са посочени изследваните /неистински и с невярно съдържание/ данъчни фактури за неосъществени доставки на стоки и услуги, на които жалбоподателят се е позовал пред данъчните власти в съставените от него 5 броя справки-декларации по чл. 100, ал.1 и 3 ЗДДС. В значимата си част тези фактури правилно са окачествени като неистински документи по смисъла на чл. 93, т.6 НК, понеже им е придаден вид, че представляват конкретно писмено изявление на несъществуващи фирми. Фактурите, изходящи от реално съществуващи фирми, също са изследвани и е установено съдържащото се в тях лъжливо документиране. Без съмнение доставките на стоки и услуги, документирани с неистински или с невярно съдържание данъчни фактури, както по обективно съдържание, така и от правна гледна точка, нямат характер на „ доставката” по смисъла на чл. 6, ал.1 ЗДДС от 1998 г. и деецът е бил напълно наясно с това. Ето защо В К С оставя без коментар възражението за „ незнание на жалбоподателя, че по вписаните от него данъчни фактури няма реално извършени доставки”. Затова правилно предходните инстанции са приели, че подсъдимият е действал с пълното съзнание за противоправността на действията си: С декларирането на фиктивни доставки в инкриминираните справки-декларации по ЗДДС и претендирайки за приспадане на пълен данъчен кредит, какъвто изобщо не му се е полагал, деецът е целял да осуети установяването на действителните си данъчни задължения. Основните факти, установени от инстанциите по същество, са довели до правилно осъждане за данъчни престъпления : Със съставянето на всяка една от инкриминираните справки-декларации по чл. 100, ал.1 и 3 ЗДДС и депозирането й пред съответната данъчна служба, касационният жалбоподател е осъществил от обективна и субективна страна изпълнителното деяние по чл. 255, ал.1 НК / ДВ бр. 62/97 г /, като квалификацията по по-тежко наказуемия състав на чл. 257, ал.1 НК / ДВ бр. 92/97 г /е обусловена от особено големия размер / по смисъла на чл. 93 т.14 – ДВ бр.62/97 г / на прикритото данъчно задължение във всеки един от петте случая . По посочените причини не може да бъде удовлетворено искането за оправдаване на касационния жалбоподател.   ІІ. По доводите за явна несправедливост на наказанието :   Извършената проверка на обжалваното решение не намери правни основания за удовлетворяване и на алтернативно отправеното с жалбата искане. При предпоставките на чл. 54 НК обемът на наказателната отговорност за всяко от деянията е индивидуализиран под средния размер, предвиден от закона. На основание чл. 23 НК е определено общо наказание лишаване от свобода в размер на най-тежкото и не е приложен чл. 24 НК. Изложеното важи и за кумулативната санкция глоба, наложена като общо наказание, чиито размер се доближава до законоустановения минимум. При отмерване на санкциите съдът очевидно е взел предвид, макар и да не го е посочил изрично, и продължителния период от осъществяването на инкриминираната дейност до постановяване на присъдата. Приложението на чл. 68, ал.1 НК е извън преценката по чл. 348, ал.5 т.1 НПК. То е законна последица от обстоятелството, че процесната престъпна деятелност е извършена в изпитателния срок по друга присъда. Понеже изложеното изчерпва пределите на проверката, очертани с касационната жалба, обжалваното въззивно решение следва да остане в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1 т.1 НПК, Върховният касационен съд – І н.о.     Р Е Ш И :     ОСТАВЯ В СИЛА решение № 121 от 23.10.2008 г, постановено от БУРГАСКИЯ АПЕЛАТИВЕН СЪД по в н о х д № 91/2008 г.     ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :