Р Е Ш Е Н И Е № 254 гр. София, 10 януари 2018 г. Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на петнадесети ноември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ СПАС ИВАНЧЕВ при секретар Мира Недева, при становището на прокурора Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 944 по описа за 2017 г. Производството по реда на чл.346, т.2 от НПК е образувано по касационни жалби на подсъдим и на защитника му срещу решение № 108/19.07.2017г. по ВНОХД № 109/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд. В жалбите се релевират доводи за несправедливо наложено наказание и за нарушение на материалния закон. Основната претенция на подсъдимия е, че не е извършил деянието, като обвинението се основавало изключително на разказа на неговите деца, които имали към дееца страх и силна омраза. Прави се позоваване на психическите характеристики на пострадалото дете. Претендира се постановяване на оправдателна присъда, алтернативно се иска намаляване към минимума на предвиденото наказание по обвинението. Моли да се отхвърли гражданския иск като недоказан. Прокурорът в съдебното заседание заявява, че касационните жалби са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение Приложението на материалния закон според него е правилно съобразно обвинението по чл.152, ал.4 от НК по отношение на ненавършилата 14 години негова биологична дъщеря. Налице е употреба както на сила, така и на заплаха, за да бъде сломена съпротивата на пострадалото дете, прокурорът се позовава също така на показанията на двете сестри, като третата- Р., свидетелствала за косвени обстоятелства за отношението на подсъдимия към нея, сестрите и майка им. Показанията на пострадалото дете са били чути като разказ и от други свидетели, като заключението по съдебнопсихиатричната експертиза определя свидетелска годност на двете сестри, независимо от леката умствена изостаналост. Оспорва твърденията за явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като е наложено при баланс на смекчаващи и отегчаващи вината обстоятелства наказание към средния размер. Тъй като обвинението е пропуснало квалификация по чл.152, ал.2 от НК, прокурорът счита, че наказанието не е несправедливо. По отношение на гражданския иск твърди, че е уважен в справедлив размер, като в заключение пледира да се остави в сила решението. Частната обвинителка и граждански ищца по делото, редовно призована, не се явява, представлява се от повереник, който пледира , че атакуваното решение е правилно и законосъобразно и моли да се остави касационната жалба без уважение. Според него правилно инстанциите по фактите са приели, че деянието е установено по несъмнен и категоричен начин. Не приема твърдението, че децата са излъгали, разпита им е бил проведен в т.н. „синя стая“, достоверността на техния разказ се подкрепя от заключението на назначената съдебнопсихиатрична експертиза. Повереникът твърди, че има многобройни гласни доказателства за вината на подсъдимия, събрани от незаинтересовани лица, имало и писмени доказателства. Позовава се на правните изводи на въззивната инстанция като съобразени с доказателствените материали, авторството и вината били установени, поради което деецът следва да носи наказателна отговорност. Оспорва и доводите за явна несправедливост на наложеното наказание, като се позовава на същността на извършеното деяние, както и личностната характеристика на дееца, като посочва, че липсата на осъждане е единственото смекчаващо вината обстоятелство. По отношение на гражданската част на съдебните актове заявява, че тя е постановена в съответствие със закона. Подсъдимият се явява и се представлява от защитник, който поддържа касационните жалби. Позовава се на изложената теза за невиновност, оспорва дадената вяра на показанията на неговите деца, въз основа на която се изгражда обвинителната теза. Позовава се на липсата на преки или медицински доказателства за изнасилване на М. от нейния родител. Дефлорацията се установявала само от гинекологичен преглед, като по това време момичето имало приятел, по данни на майката е бил правен и аборт. Прави позоваване на поведението на пострадалата. Иска отхвърляне и на гражданския иск, алтернативно моли за налагане на наказание към предвидения минимум, със снизхождение към един млад човек живял на ръба на мизерията, като обръща внимание на личностовите разстройства на двете деца, свидетели по делото. Подсъдимият в лична защита настоява, че липсват преки доказателства, че е насилил дъщеря си. При разпита в „синята стая“ никой не казал, че го е видял да изнасилва дъщеря си, дори и сама тя не казала такова нещо. Сестрите и също не казали, само Г. заявила, че е видяла как хваща М. за врата. Твърди, че никога не би си позволил насилствени действия по отношение на дъщеря си. При последната си дума подс.М. иска да бъде признат за невинен. Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното: С присъда № 4/15.03.2017г. по НОХД № 538/2016г. на Сливенски окръжен съд подс.М. е бил признат за виновен и осъден на 15 години лишаване от свобода за извършено престъпление по чл.152, ал.4, т.1, вр.ал.1, т.2 от НК по отношение на ненавършилата 14 години своя биологична дъщеря М. В. А., при първоначален строг режим на изтърпяване на наложеното наказание. В гражданската част съдът е осъдил подсъдимия да заплати на гражданската ищца М. А. сумата от 20 000лв.,ведно със законните последици, както и разноските по делото. С атакуваното по жалба на подсъдимия въззивно решение първоинстанционната присъда е изцяло потвърдена. Касационната инстанция намери, че жалбите са подадени в срок и са допустими, преценени по същество, се явяват неоснователни. Касационната инстанция не може да сподели направените възражения във връзка с анализа и на доказателствата, извършен от контролираната съдебна инстанция. Фактите са установени въз основа на годни в процесуално отношение доказателства, като в този аспект не възниква спор. Оспорва се единствено годността на свидетелстването на двете дъщери на подсъдимия, които поддържат обвинителната теза. Въззивната инстанция е изложила напълно споделими съображения защо следва да се даде вяра на пострадалата М. А.. Всъщност, косвените свидетелски показания за състоянието на пострадалата са многобройни и те не могат да бъдат игнорирани. Явно е било не желанието на пострадалата да обвини баща си, а да избяга от присъствието му и това е водещия мотив за нейния разказ. Липсва преднамереност в свидетелстването й, като нейното състояние след случилото се е пресъздадено от свидетелските показания на св.М. Д., св.К., св.Ж.-И. и поради това няма никакво правно и логическо основание да се възприеме защитната теза. Косвеното свидетелстване няма никакво отношение към наказателноправното положение на дееца, не са установени връзки и взаимоотношения, които да могат да доведат до извод за недобросъвестно възпроизвеждане на впечатления от поведението на пострадалата след случилото се. Въззивната инстанция е била подпомогната от специалните знания, използвани при съдебнопсихиатричното изследване и извършената експертиза, която действително е била необходима предвид установеното разстройство на адаптацията при наличната лека умствена изостаналост. Струва си да се отбележи, че тази изостаналост е в резултат началното отглеждане и възпитание на детето в една изключително неблагоприятна среда в битово и социално отношение, резултат е от недостатъчните грижи, възпитание и обучение на детето от най-малка възраст до времето на инцидента. Съставът на Бургаски апелативен съд не е имал никакво основание да не се довери на използваните специални знания, използвани при изследване на като цяло психическата и в частност на свидетелската годност на пострадалата М. А., както и на сестра й Г. А.. В годността на използваните научни методи не се съмнява и защитата, както и не се оспорва заключението на експертите като цяло. Всъщност е налице различие в интерпретацията на заключението и използването на отделни негови части за нуждите и обосноването на защитната теза. Не е спорен въпросът, че пострадалата страда от недостиг на жизнен и интелектуален капацитет, обстоятелство, което е детерминирано от начина на живот, за който основна заслуга има подсъдимия. Но поведението й след инцидента не е „изиграно“, не се дължи на желание да навреди на своя родител, а на желанието да се отстрани, отдели от него, за да не бъде подлагана на инкриминираното отношение. В този смисъл показанията като пряко свидетелстване за случилото се не могат да бъдат игнорирани, каквото е чисто субективното възражение на защитата и на самия подсъдим. Установената дефлорация не е самоцелен факт, показанията на св.М. Д. в контекста на обичая и културните особености на социалната група дават ясна представа и очертават картина на неприемливо поведение на подсъдимия и то в момент, когато не е било възможно да обвини когото и да било друг за дефлорацията на своята дъщеря. Не е необходимо да се акцентира на поведението на подсъдимия пред експертите, на вегетативната нервна симптоматика като белег за неискреност, достатъчно е да се анализират и преценят преките доказателства, да се съпоставят с косвените такива, за да може еднозначно да се кредитират или не обвинителните доказателства. Въззивната, както и първата инстанция впрочем са отдали нужното значение на логическия анализ на доказателствата, които съпътстват преките, като с основание са възприели достоверност и истинност на обвинителната теза. Съдилищата са били улеснени при изграждане на вътрешното си убеждение от психологическата характеристика на дееца, обрисувана от експертите по делото, от изявената агресивност и липса на чувство за вина след демонстрацията й., но също така и от неговата социална характеристика и предишни прояви вътре в семейния кръг. Инкриминираното поведение не е изолиран инцидент, а е очевидно индивидуално проявление на един социален и културен феномен, при който инцеста е често срещано явление, но принизява твърде много човешките качества и достойнства на личността , както в индивидуален план, така и в обществен. Подсъдимият съвсем очевидно е имал такава склонност, без да понесе наказателна отговорност за това, но начина на действие до този момент обуславя и процесното поведение. Такова поведение е заплаха за израстването и интегрирането на децата, за функционирането на семейството като социална клетка и създава трайни негативи за общественото развитие. При аналитичната дейност на инстанциите по същество не са допуснати нарушения, които да са от такова естество, че да нарушават правото на защита на дееца, несъгласието със защитната теза на подсъдимия и неговия процесуален представител е необходим резултат от съобразяването с правната и житейска логика на установените факти. При това развитие на фактологическия анализ, закономерно се е достигнало и до утвърждаване на правната квалификация на престъпното деяние, предложена от държавното обвинение. Има известен пропуск относно чл.152, ал.2, т.2 от НК, но в крайна сметка при липсата на надлежно обвинение съдилищата не са можели да сторят нищо друго, освен да отчетат това обстоятелство като утежняващо вината на дееца, с какъвто процесуален подход касационния състав напълно се съгласява. След като деянието е осъществено от обективна и субективна страна, за което са изложени надлежни и подробни доводи, съобразени и с актуалното изследване на годността на дееца да носи наказателна отговорност, логично инстанциите по същество са пристъпили към наказването, респективно, към утвърждаване на наложеното наказание. Алтернативното оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание не може да бъде споделено от касационната инстанция. То е определено на средния размер на предвидената в закона санкция за това престъпление. Изложени са мотиви за това решение на инстанциите по същество, като въззивната инстанция последователно е изложила смекчаващите и отегчаващите вината обстоятелства. С тези съображения касационния състав напълно се съгласява, като очевидно е, че наказанието е наложено при баланс на двете групи обстоятелства, като отегчаващите имат своята относителна тежест, за да бъдат взети предвид и при отчитане на чистото съдебно минало на дееца. Престъпността от този вид в затворените социални групи е латентна, скрита вътре в семейството или неговото подобие, която я прави особено разрушителна за обществото. Поради това, когато по едни или други обстоятелства стане достояние на правораздаването, то следва да е строго към този вид деяния, които трайно увреждат низходящите сродници и ги дезинтегрират напълно в социален и дори битов аспект. С оглед на тези обстоятелства наложеното наказание се явява напълно съответно на извършеното деяние и степента на обществена опасност на дееца, поради което не може да бъде възприета тезата за неговата несправедливост. Срокът е действително немалък, но той е нужен, за да отстрани за дълго подсъдимия от средата, в която той е доминирал и извършил престъплението и да предпази както неговите близки, така и обществото като цяло от това опасно поведение. Поправянето и превъзпитаването при така демонстрираното поведение и отношение към стореното трябва действително да е продължителен процес, поради което наложеното наказание, макар и строго, е напълно съответно. Признаването на подсъдимия за виновен е довело до логичното продължение, осъждането и по предявения граждански иск. Уважаването му е съобразено с диспозитивното начало, макар вредите, които са причинени, да са твърде големи и в определен смисъл непоправими. В крайна сметка няма основание за намаляване на този и така нисък размер. В заключение касационната инстанция прие, че второинстанционното решение следва да бъде изцяло потвърдено, като жалбите следва да бъдат оставени без уважение. С оглед на това и на основание чл.354 ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 108/19.07.2017г. по ВНОХД № 109/2017г. по описа на Бургаски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: