Р Е Ш Е Н И Е № 217 [населено място], 19.12.2024 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България Търговска колегия Второ отделение в открито съдебно заседания на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА ИВО ДИМИТРОВ при участието на секретаря Александра Ковачева , като изслуша докладваното от съдия Людмила Цолова т.д.№73 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.47 и сл. ЗМТА. Образувано е по предявени от Н. Н. Н., в качеството й на ЕТ „Н. – Н. Н.“, срещу „Лено“АД обективно съединени искове по чл.47 ал.2 и чл.47 ал.1 т.2 ЗМТА за прогласяване на нищожност и за отмяна на арбитражно решение от 14.11.2023г. по арб.д.№107/23г. на Арбитражен съд при Асоциация „Български арбитражен съд“, с което едноличният търговец е осъден да заплати на „Лено“АД суми по три договора за бизнес кредит от 21.09.2020г., от 14.01.2021г. и от 31.05.2021г. В исковата молба са изложени твърдения,че договорите са били сключени и средствата, отпуснати с тях са били усвоени с цел задоволяване личните нужди на физическото лице Н. Н.; че същата е била формално регистрирана като едноличен търговец непосредствено преди сключването на първия договор с цел заобикаляне на закона и избягване на по-благоприятните последици за физическото лице Н. в качеството й на потребител, доказателство за което е фактът,че търговецът не е развивал никаква търговска дейност от момента на вписването му и до настоящия такъв. Считайки,че договорите фактически са сключени с нея в качеството й на потребител по смисъла н §13 т.1 ДРЗЗП, ищцата моли арбитражното решение да бъде прогласено за нищожно,поради заобикалянето на императивната разпоредба на чл.19 ал.1 ГПК, евентуално – да бъде отменено поради неарбитрируемост на спора на основание чл.47 ал.1 т.2 ЗМТА. В открито съдебно заседание ищцата поддържа предявените от нея искове.Претендира направените по делото разноски. В представен в законоустановения срок писмен отговор ответникът по делото „Лено“АД оспорва предявените срещу дружеството искове. Поддържа,че трите договора за кредит представляват двустранни търговски сделки, съдържащи валидни арбитражни клаузи, като спорът, възникнал пред арбитража, е арбитрируем, а постановеното по арбитражното дело решение е валидно. Моли предявените от ищцата искове да бъдат отхвърлени като неоснователни с присъждане на направените от него разноски по делото. Същото становище ответникът поддържа и в проведеното по делото открито съдебно заседание. Настоящият състав на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, съобразявайки твърденията и доводите на страните, както и събраните по делото доказателства, приема следното: Исковата молба е допустима, тъй като е подадена от надлежна страна в рамките на законоустановения срок по чл.48 ал.1 ЗМТА. Разгледан по същество, искът по чл.47 ал.2 ЗМТА е основателен поради следните съображения: С нормата на чл.19 ал.1 ГПК /в сила от 2017г./ се изключва компетентността на арбитража по отношение на материално- правни имуществени спорове, страна по които е лице, имащо качеството на потребител. Последното понятие е дефинирано в допълнителната разпоредба на §13 т.1 от ДРЗЗП – потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, както и всяко физическо лице, което, като страна по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. В практиката на Съда на Европейския съюз по прилагането на чл.2 б.б от Директива 93/13/ЕИО на Съвета /транспонирана в националното законодателство с нормата на §13 т.1 ДРЗЗП/ се приема,че при извършването от съда на преценка дали страната има качество на потребител при сключването на договора следва да се съобразят всички обстоятелства, установими със съответните доказателства, от които може да бъде направен обоснован извод,че лицето е действало извън рамките на осъществяваната от него търговска или професионална дейност – в т.ч. да се установи целта, с която е сключен договора, т.е. предназначението на стоките и услугите, свързани с предмета му. От събраните по делото доказателства се установява,че едноличният търговец „Н. – Н. Н.“ е вписан в Търговския регистър непосредствено преди сключването на първия договор за заем /бизнес кредит/ между страните /от 21.09.2020г./, в който е включена арбитражна клауза, предоставяща компетентност за разрешаване на възникналите във връзка с него спорове на АС при Асоциация Български арбитражен съд.От съдържанието на договора, сключен между страните „Лено“АД,като заемодател, ЕТ“Н. - Н. Н.“, като заемополучател, Н. Н. Н. и Н. Д. Н., като солидарни и ипотекарни длъжници, се установява, че предназначението на заетите парични средства е: да се заплатят таксите за обслужването му, да се плати на трето дружество за извършването на оценка на имуществото на заемополучателя, да се погасят задължения на Н. Н. за местни данъци и такси за битови отпадъци за недвижимия имот /предоставен в обезпечение по заема/, а остатъкът до определената заемна сума от 5000 евро е предвидено да се преведе по банкова сметка с титуляр Н. Н.. Средствата от 3000 евро, предоставени с втория договор за заем /бизнес кредит/ от 14.01.2021г.,сключен между същите страни, също съдържащ арбитражна клауза, е предвидено да бъдат усвоени, като част от тях отново са предвидени за погасяване на таксата за обслужването му, а остатъкът – за превод по личната сметка на Н. Н.. С третия договор от 31.05.2021г., с предвиден арбитраж за евентуално възникнали между същите страни спорове, е уговорено сумата от 4000 евро да бъде усвоена чрез погасяване на таксата за обслужване и на задълженията по двата предходни договора, както и чрез превод на остатъка по сметката на Н. Н.. От така установените обстоятелства може да бъде направен обоснован извод, че нито една от сумите по трите заема не е била предоставена на едноличния търговец във връзка с осъществявана от него търговска дейност. Част от тях са удържани директно от заемодателя за покриване на негови разходи, друга – за покриване на задължения на посочените физически лица като ипотекарни длъжници, а трета са постъпили по лична сметка на Н. Н., при липса на изрична уговорка,че ще бъдат използвани във връзка с търговска дейност, осъществявана от нея в качеството й на едноличен търговец. Предвид последния факт и доколкото договорът за заем е реален по своя характер, следва да се приеме, че процесните договори са сключени между „Лено“АД и Н. Н. в качеството й на физическо лице, респ. на потребител по смисъла на §13 т.1 от ДРЗЗП. В подкрепа на извод, че при сключването на трите договора ищцата не е действала в рамките на търговска или професионална дейност е и установеното по делото обстоятелство, че едноличният търговец не е развивал никаква дейност от момента на регистрацията му, тъй като нито е подавал за обявяване в ТРРЮЛНЦ годишни финансови отчети за 2020г., 2021г., 2022г. и 2023г. , нито за същите години е подавал годишни данъчни декларации по чл.50 ЗДДФЛ. Доколкото при този извод следва,че заемополучателят по трите договора, като потребител, се ползва от изключението на чл.19 ал.1 ГПК, с оглед последното, спорът между страните, възникнал във връзка с изпълнението им, следва да се определи като неарбитрируем. Постановеното по този спор арбитражно решение е при липса на компетентност, водеща до неговата нищожност. Предявеният иск по чл.47 ал.1 т.2 ЗМТА за отмяна на арбитражното решение, който предпоставя то да е валидно и следователно подлежи на разглеждане само при условията на евентуалност спрямо иска по чл.47 ал.2 ЗМТА, предвид извода за основателност на последния, не следва да бъде разгледан. С оглед изхода на делото в полза на ищцата се следват направените от нея разноски. По делото са представени доказателства за направени такива в размер на 3576,28 лв., от които 676,28 лв. платена държавна такса и 2900 лв. адвокатско възнаграждение. Възражението на ответната страна за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар е основателно. При материален интерес от 14 435 лв. платеното възнаграждение на адвоката възлиза на около 1/5 от него и надхвърля значително размера, определен по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Като взе предвид правната и фактическа сложност на делото и извършените по него процесуални действия, настоящият състав намира,че същото следва да бъде намалено до размер на 1600 лв., като в полза на ищцата следва да бъдат присъдени разноски в общ размер 2276,28 лв. Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховния касационен съд Р Е Ш И : ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНО на основание чл.47 ал.2 ЗМТА арбитражно решение от 14.11.2023г. по арб.д.№107/2023г. на Арбитражен съд при Асоциация Български арбитражен съд. ОСЪЖДА „Лено“АД с ЕИК[ЕИК] , седалище и адрес на управление [населено място] [улица] ет.7 да заплати на ЕТ „Н. - Н. Н.“ с ЕИК[ЕИК] и адрес [населено място] общ.Челопеч обл.София [улица] сумата 2276,28 лв., представляваща разноски за производството пред Върховен касационен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: