Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 475
София, 26.07.2022 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесети април две хиляди двадесет и втора година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евгений Стайков

ЧЛЕНОВЕ: Камелия Ефремова

Бонка Йонкова

изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. № 1691/2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното :

Производството е по чл. 288 ГПК
Образувано е по касационна жалба на Б. И. П. срещу решение № 506 от 18.05.2021 г., постановено по в.гр.д. № 3432/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в., с което ( след отмяна на решение от 09.07.2020 г. по гр.д. № 23/2020г. на Монтански ОС в осъдителната му част), е отхвърлен иска на Б. И. П. с правно основание чл. 226, ал.1 КЗ (отм.) против „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД за заплащане на присъдената от първата инстанция сума от 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, резултат от смъртта на брат му Й. И. П., настъпила при ПТП на 29.03.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 08.11.2019 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на постановките в ТР №1/21.06.2018 г. по тълк.д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, въззивният съд не е изследвал житейската връзка между ищеца и починалия му брат, както и степента на емоционалната връзка, съществувала между двамата. Излагат се доводи, че от показанията на разпитаните свидетели се установява силната и трайна взаимна близост между двамата братя, както и че смъртта на Й. П. се е отразила тежко на ищеца в здравословен и психоемоционален план. Претендира се отмяна на въззивното решение, осъждането на ответното дружество да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в справедлив размер и присъждане на разноски за всички инстанции, включително адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Извън оплакването за очевидна неправилност на решението с оглед твърдението на касатора за неговата явна необоснованост по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, в изложението са формулирани като значими за изхода на делото следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. „Какви са критериите, които определят понятието справедлив размер на обезщетението по чл. 432, ал.1 от КЗ / респ. чл.226, ал.1 КЗ / за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли да се извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл. 52 ЗЗД и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 432, ал.1 от КЗ / респ. чл.226, ал.1 КЗ /, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди ?“. Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с постановките в Постановление №4/23.12.1068г. на Пленума на ВС.
2. „ Следва ли въззивният съд да обсъди всички изложени от страните доводи и да изложи собствени мотиви ? Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти ?". Сочи се, че процесуалноправните въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 70/03.06.2019 по т.д. № 755/2018 г. на II т.о.; решение № 372/14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ІІ т.о.; решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 43/2010г. на II т.о.; решение № 259/19.12.2014 г. по гр.д. № 1746/2014г. на ІІІ г.о.; решение № 136/01.03.2012 г. по гр.д. № 414/2010 г. на III г.о.; решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2974/2013 г. на II т.о.; решение № 158/17.10.2014 г. по т.д.№ 3594/2013 г. на I т.о.; решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на II т. о.; решение № 159/24.11.2011 г. по т.д. № 1117/2009 г. на II т.о.; решение № 58/29.04.2011 г. по т.д. № 623/2010 г. на II т.о.; решение № 59/10.06.2011 г. по т.д. № 286/2010 г. на I т.о.; решение № 54/22.05.2012 г. по гр.д. № 316/2011 г. на II т.о.; решение № 108/16.06.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на IV г.о. ; решение № 762/20.07.2011 г. по гр.д. № 1371/2009г.: решение № 470/16.01.2012г. по гр.д.№ 1318/2010г. на IV г.о.; решение № 127/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на IV г.о.; решение № 470/16.01.2012г. по гр.д.№ 1318/2010г. на IV г.о. и др.
3. „Противоречи ли отричането на активната материалноправна легитимация в качеството ми на ищец и касатор в това производство да претендирам и да получа обезщетение за неимуществени вреди, които твърдя, че съм претърпял по повод смъртта на брат ми, на разрешението, възприето от ВКС в Тълкувателно решение №1/2016 г. ?“ . Поддържа се противоречие със задължителната практика на ВКС чрез формулиран въпрос: „Констатираното противоречие съставлява ли основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по поставения от мен като касатор правен въпрос ?“.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК не е представен писмен отговор на касационната жалба от ответника „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД
Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е отменил решение от 09.07.2020 г., постановено по гр.д. № 23/2020 г. на Монтански окръжен съд в обжалваната му от „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД част, с която ответното дружество е осъдено да заплати на ищеца Б. И. П. на основание чл. 226, ал.1 КЗ (отм.) сумата от 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, резултат от смъртта на брат му Й. И. П., настъпила при ПТП на 29.03.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 08.11.2019 г., и вместо това е постановил отхвърляне на исковата претенция на Б. И. П. против „ДЗИ Общо застраховане“ ЕАД до размер на присъдената от първоинстанционния съд сума от 40 000 лв.
Въззивният състав е приел установено по делото, че братът на ищеца Й. И. П. е загинал при ПТП, настъпило на 29.03.2015 г. в района на [населено място], обл. М., което е било причинено от водача М. Е. Н., чиято вината е призната с влязла в сила присъда по н.о.х.д. № 6/2018 г. на ОС Монтана. Съдът е посочил като безспорни слединте факти : настъпването на ПТП; противоправното поведение на М. Н.; наличието на негова валидна застраховка „Гражданска отговорност" при ответното дружество към датата на ПТП; смъртта на Й. П. и причинната й връзка с ПТП, както и обстоятелството, че ищецът е брат на загиналия вследствие ПТП.
Произнасяйки се по спорния въпрос, предмет и на касационната жалба, относно наличието, респ. липсата на материалноправна легитимация на ищеца Б. П. да претендира обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от смъртта на неговия брат, въззивният съд е изложил и обсъдил показанията на свидетелите Й. П. (първа братовчедка на ищеца) и А. И., според които: Б. и Й. са били в много добри отношения; Б. е отстъпил къщата на Й. и последният си е направил ремонт, като Б. му помагал; никога не са имали спорове за наследство; Б. е бил в колата по време на катастрофата; много тежко е понесъл смъртта на брат си като от тогава се е разболял и е прекарал един инсулт; на погребението е бил почти неадекватен; поел е разноските за погребението; Б. е живеел в София, а брат му - на село, но Б. често си е идвал на село; Б. има семейство - съпруга, две дъщери и син и живеел с тях. Въззивният състав е посочил, че от приетата епикриза, издадена от УМБАЛ „Св. А.“ АД, се установява. че Б. П. е бил приет в болницата, като му е поставена диагноза „Симптоматична фокална епилепсия с вторично генерализирани тонично-клонични пристъпи. Мултиинфарктна енцефалопатия. К. атрофия, Артериална хипертония. Състояние след ПТП“.
В обжалваното решение е посочено, че кръгът от лица, които имат право на деликтно обезщетение по правилата на чл.45 ЗЗД в случаите на смърт, е изяснен с тълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. Съдът е акцентирал, че съобразно тъкувателното решение правото на обезщетение следва да се признае в полза на най-близките на пострадалия, когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка като в тези случаи за получаването на обезщетение не е достатъчна само формалната връзка на родство, а е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС . Апелативният състав се е позовал също на казуалната практика на ВКС (решение № 17/16.03.2021 г. по т.д. № 291/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 372 от 14.01.2019 г. по т. д. № 1199/2015 г. на ВКС, II т. о. и решение №92/17.11.2020 г. по т.д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т.о.), според която обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън кръга на лицата, очертан в двете пленумни постановления, се присъжда само по изключение при следните предпоставки : 1./ създадена особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2./ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка.
Подчертавайки, че от събраните по делото доказателства се установява, че: ищецът и неговият брат Й. са израсли заедно; че впоследствие не са губили връзка помежду си, макар да са живеели в различни населени места; че Б. често е посещавал Й.; че Б. се е отказал от своята част от къщата на село и я е прехвърлил на Й., като му е помогнал и да я ремонтира и че Б. живее в София заедно със съпругата и децата си, въззивният състав е обосновал извода, че от свидетелските показания не се установяват никакви обстоятелства, които да излизат извън рамките на обичайното и нормалното. Според съда обичайно е за българския бит и душевност двама братя, които са в добри отношения да се обичат, да контактуват помежду си и да се подкрепят, включително да си помагат с труд и пари, макар отдавна да имат свои семейства и да живеят на различни места. Обстоятелството, че единият брат е отстъпил на другия частта си от наследствена къща на село, при положение, че не живее там, също не е прието от съда за нещо необичайно.
Въззивният състав е приел, че от свидетелските показания не се установява ищецът да е претърпял изключителни по своя интензитет и продължителност вреди от смъртта на своя брат. Посочил е, че наличието на душевни страдания при смъртта на брат му, честото му споменаване, почитането на паметта му чрез грижи и посещения на гроба му по време на християнски празници е типично проявление на скръб от смъртта на брат, с когото приживе са били в близки и топли отношения. Съдът е намерил за основателно оплакването на застрахователя, че не се установява от събраните доказателства заболяванията на ищеца да са в причинна връзка със смъртта на брат му, тъй като няма ясни данни за тези заболявания от една страна, а от друга, с няма данни свидетелите да са с медицинско образование, за да могат по достоверен начин да установяват такава причинна връзка. Според съда такава причинна връзка не се установява и от приетата по делото епикриза, от която е видно, че оплакванията на ищеца са започнали четири години след смъртта на Й., а освен това в нея е посочено, че заболяванията и основно епилепсията имат посттравматична и съдова генеза, т.е., те са предизвикани от една страна от уврежданията на самия ищец при ПТП, в което той също е участвал, а от друга страна - от настъпилите съдови промени. В заключение въззивният съд е посочил, че след като не са доказани изключителни по своя характер отношения на близост между братята, нито по-интензивни от обичайните болки и страдания, то ищецът не е оправомощен да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на брат си Й..
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2 предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Извън случаите по чл. 280, ал.2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване въпросът на касатора под №1, относим към критериите, които определят понятието справедлив размер на обезщетението по чл. 432, ал.1 от КЗ / респ. чл.226, ал.1 КЗ / за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Въпросът не е значим, доколкото не е обусловил решаващата воля на съда, за да отхвърли исковата претенция. Въззивният състав е приел, че предявеният иск е неоснователен поради липсата на активна материалноправна легитимация на ищеца да претендира обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на неговия брат, поради което въобще не е обсъждал евентуалния размер на обезщетението, дължим съобразно принципа за справедливост, прокламиран в чл.52 ЗЗД, нито критериите за неговото прилагане, разяснени в Постановление №4/23.12.1068г. на Пленума на ВС.
Не са решени в противоречие с цитираната в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК практика на ВКС и не могат да обусловят допускане на касация на въззивното решение поставените процесуалноправни въпроси под №2: „Следва ли въззивният съд да обсъди всички изложени от страните доводи и да изложи собствени мотиви ? Длъжен ли е съдът да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти ?". Анализът на въззивното решение недвусмислено сочи, че въззивният състав е обсъдил обстойно всички събрани по делото доказателства, относими за конкретния правен спор като е посочил, че кредитира изцяло свидетелските показания, възпроизведени в мотивите на решението, след което е изложил аргументи защо не приема за доказана чрез представената епикриза, причинната връзка между заболяванията на ищеца и смъртта на брат му. Отделно съдът е обсъдил доводите на страните, излагайки собствени мотиви, различни от тези на първата инстанция. Несъгласието на касатора с фактическите изводи на въззивния съд е относимо към оплакването за евентуална необоснованост (неправилност) на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Меродавно за недопускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК в случая е обстоятелството, че въззивният състав е обсъдил всички доказателства, твърдения и доводи на страните, релевантни за спора относно наличието/липсата на материалноправна легитимация на ищеца по предявения иск, съобразно критериите, посочени в ТР №1/21.06.2018 г. по тълк.д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС.
Не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поставеният от касатора въпрос под №3 в изложението: „Противоречи ли отричането на активната материалноправна легитимация в качеството ми на ищец и касатор в това производство да претендирам и да получа обезщетение за неимуществени вреди, които твърдя, че съм претърпял по повод смъртта на брат ми, на разрешението, възприето от ВКС в Тълкувателно решение №1/2016 г. ?“. От една страна, по начина, по който е формулиран, въпросът изцяло касае правилността на въззивното решение, която като касационно основание по чл.281, т.3 ГПК може да бъде проверена единствено в производство по чл.290 ГПК. От друга страна въпросът не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, създадена с ТР №1/21.06.2018 г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК.
С Тълкувателно решение №1/21.06.2018г. по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС са изяснени критериите за определяне на лицата, активно легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на друго лице, като е обявено за изгубило сила Постановление №2/1984г. на Пленума на ВС, ограничаващо кръга на правоимащите до лицата, изброени в Постановление №4/1961г. и Постановление №5/1969г. на Пленума на ВС. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в постановления №4/61г. и №5/69 на Пленума на ВС, следва да се допусне като изключение - само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и съответното лице да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях). В тълкувателното решение е посочено, че традиционните за българското общество семейни отношения братята са част от най-близкия семеен кръг и връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Само когато привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от братята е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, е справедливо да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди.
Изложените мотиви към тълкувателното решение разкриват ясно идеята, от която се е ръководило общото събрание на съдиите от трите колегии на ВКС при разширяване на кръга на лицата с право на обезщетение - да се признае по изключение активна легитимация на други лица, извън най-близките (по смисъла на двете постановления на Пленума на ВС от 1961 г. и 1969 г.), в частност на братята и сестрите. Независимо от спецификата на отношенията, присъждането на обезщетение в полза на брата е обусловено от провеждането на пълно и главно доказване на критериите, възприети в тълк. решение по тълк.д.№1/2016г. на ОСНГТК на ВКС - наличие на особено близка духовна и емоционална връзка с починалия, обосноваваща основание да се направи изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите съобразно постановления № 4/1961 г. и № 5/1969 г. на Пленума на ВС, и проявление на неимуществени вреди в правната сфера на претендиращия обезщетение, чийто интензитет и продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията между братята морални болки и страдания. Приемайки, че по делото не са доказани конкретни житейски обстоятелства, обуславящи създаването на такава особена духовна и емоционална близост между ищеца и починалия му брат, обуславяща болки и страдания, надхвърлящи по интенцитет и продължителност нормално присъщите за отношенията между братята морални болки и страдания, които да пораждат основание за включване на ищеца по изключение в кръга на лицата, имащи право да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на Й. П., (независимо, че съдът е приел за установена силната привързаност между тях), въззивният състав не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, създадена ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС.
Обжалваното решение не е „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като предпоставка за допускане на касационно обжалване, тъй като изводите на въззивния съд относно липсата в конкретния случай на изискванията, съобразно постановките в ТР №1/21.06.2018г. по тълк.д. №1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, за включване на ищеца по изключение в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществни вреди от смъртта на неговия брат, не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 506 от 18.05.2021 г., постановено по в.гр.д.№3432/2020 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 с-в
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: