Р Е Ш Е Н И Е № 165 гр.София, 07.06.2013 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и седми март две хиляди и тринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА със секретар Надя Цекова при участието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА изслуша докладваното от председателя (съдията) ЛИДИЯ СТОЯНОВА наказателно дело под № 472/2013 година, за да се произнесе, взе предвид: Касационното производство е образувано по жалбата на подсъдимия И. Й. Т. срещу решение № 419/17.12.2012 год. по въззивно нохд № 1092/2012 год. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, ІV-ти състав. Поддържа се, че е постановено в нарушение на закона поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила при оценката на доказателствения материал и необосновано възприемане на заключението за скоростта на автомобила и причината за произшествието. Оспорва се и справедливостта на наказанието „лишаване от правоуправление”. С касационните основания по чл.348, ал.1 НПК се обосновава искането за отмяна и връщане на делото за ново разглеждане, за оправдаване на основание чл.15 НК или за изменение и намаляване на срока на наказанието лишаване от правоуправление. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура оспорва основателността на жалбата. Поддържа, че няма допуснати нарушения на процесуалните правила при оценка на доказателствата за скоростта на автомобила и причините за произшествието, че не е налице основание за приложението на чл.15 НК и че наказанията съответстват на целите по чл.36 НК, поради което решението следва да бъде оставено в сила. Частните обвинители М. И. Д., Ц. В. Д. и И. В. Д. - чрез защитника си, в писмено становище поддържат, че жалбата е неоснователна, защото няма нарушения от поддържаните. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение извърши проверка по доводите в пределите по чл.347 НПК и намира: Софийският окръжен съд, наказателно отделение, V състав признал подсъдимия Т. за виновен в това, че на 02.10.2009 год. на главен път Е-79 на територията на с.Ск. при управление на МПС в нарушение на правилата за движение – чл.21, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на В.Д. и средни телесни повреди на М.Д.. На основание чл.343, ал.4, пр.1 и пр.2 вр.чл.343, ал.3, пр.4 и пр.5, б.Б, пр.1 вр.чл.343, ал.1, б.Б и б.В вр.чл.55, ал.1, т.1 НК го осъдил на 2 години лишаване от свобода, изпълнението на което наказание на основание чл.66, ал.1 НК отложил за срок от 3 години от влизане на присъдата в сила. Оправдал го по обвинението да е извършил нарушение по чл.6, т.1 ЗДвП. На основание чл.343Г НК лишил подсъдимия Т. от право по чл.37, ал.1, т.7 НК да управлява МПС за срок от 2 години от влизане на присъдата в сила. Произнесъл се по въпросите за веществените доказателства по делото, за размера на дължимите разноски, вкл. и тези, направени от частните обвинители. Софийският апелативен съд с оспореното решение по въззивно нохд № 1092/2012 год. изменил присъдата само в частта относно вида и броя на телесните повреди, причинени на св.М.Д. като го оправдал за конкретно посочените и потвърдил в останалата й част. Въззивният съд е възприел изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. Направил е извод, че е основана на събраните по делото според правилата по НПК доказателствени средства, оценката на които е с оглед действителния им смисъл. Изложил е подробни съображения за отказа си да приеме за основателна въззивната жалба на подсъдимия и за решението си да приеме за законосъобразни изводите, че всички елементи от състава на престъплението са осъществени и деянието е правилно квалифицирано, че допуснатото нарушение на ЗДвП от подсъдимия изключва възможността за приложението на чл.15 НК и че наказанията в определените размери при наличието на предпоставките по чл.55, ал.1, т.1 НК и възприетото съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия с нарушаването на правилата за движение съответстват на извършеното и на целите по чл.36 НК. Неоснователно в жалбата се поддържа, че съдът в нарушение на чл.107, ал.3 НПК е възприел заключението на вещите лица, според което скоростта на движение на автомобила на подсъдимия е около 77 км/час и е пренебрегнал изводите, че произшествието е като последица от субективните действия на пострадалото лице. Въззивният съд подробно е обсъдил възражение в посочения смисъл и е изложил подробни съображения, които и настоящият състав изцяло споделя, че скоростта на движение не е 50 км/ч, както поддържа подсъдимия, че неговите твърдения в този смисъл са недостоверни и изцяло опровергани, че скоростта е установена по експертен път при установените обективни находки – следи по асфалта от ходовата част на лекия автомобил след аварийното спиране, разстояние, повреди по превозните средства. Обоснован е извода, че вещите лица имат необходимата компетентност да отговарят на въпросите, които са им поставени, че са изготвили заключенията въз основа на научните постижения и подробното и задълбочено изследване на всички доказателства по делото. Правилно въззивният съд е приел, че изводите за скоростта на движение на двете превозни средства, за допуснатите нарушения на правилата за движение, за механизма на причиняване на уврежданията и за последиците от произшествието не са произволни, а са резултат от задълбочено обсъждане и анализ на заключенията на вещите лица, на данните за конкретната пътна обстановка, при която е настъпило произшествието, на поведението на всеки един от участниците. Подсъдимият е нарушил забраната да управлява автомобила си със скорост над 50 км/ч и по този начин се е поставил в невъзможност да предотврати настъпването на произшествието. От друга страна допуснатите нарушения на правилата за движение от пострадалия, който е предприел маневра завой на ляво, са в причинна връзка с резултата и последиците. Това, че не е възприет един от изводите в приетите заключения, че субективните действия на пострадалия са причина за произшествието, не е нарушение на процесуалните правила. Това е един от вариантите на отговор в заключение, което мотивирано не е възприето поради несъответствието му с установената фактическа обстановка и на конкретното поведение на подсъдимия. Няма нарушение на процесуалните правила при оценка на показанията на св.Д.. Възприети са като последователни и логични за относимите обстоятелства и са оценявани заедно с показанията на останалите свидетели, а не избирателно и изолирано във вреда на подсъдимия, и без да е подценено обстоятелството за процесуалното й качество на частен обвинител. Обвинението по отношение на подсъдимия е за извършено престъпление по непредпазливост-небрежност, като форма на вина по смисъла на чл.11, ал.3 НК. Въз основа на приетите за установени фактически положения инстанциите по същество са приели, че подсъдимият не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди. Случайното деяние, каквото според подсъдимия е пътнотранспортното произшествие, изключва небрежността, но само в случая когато водачът не е могъл да предвиди настъпването на тези последици, какъвто не е настоящият. Обективните обстоятелства, при които е осъществено деянието, извършеното нарушение и личността на дееца не дават основание за извод, че е възможно приложението на чл.15 НК. Вярно е, че пострадалото лице е предприело маневра при нарушение на правилата по ЗДвП и е увредено в опасната зона за спиране на моторното превозно средство, управлявано от подсъдимия. Това поведение обаче не може да послужи като оневиняващо обстоятелство за подсъдимия. Установената конкретна пътна обстановка, включваща пътни знаци за скорост 40 км/ч преди кръстовището и знак за скорост 50 км/ч за мястото в района, на което е настъпило произшествието, наличието на кръстовище, прекъснатата линия на пътното платно, даваща възможност за пресичане с навлизане в лентата му за движение и продължаване в ясно очертан и видим път в дясно по посоката му, метеорологичните условия и пътната настилка, са изисквали стриктно съблюдаване на режима на скоростта до размера, забраняващ превишаването. В момента на създаването на опасност от пострадалия участник в движението подсъдимият е управлявал МПС със скорост над допустимата и поведението му е било неправомерно. Затова вината и отговорността му не могат да отпаднат, независимо че опасността е възникнала в опасната зона за спиране. Подсъдимият не е могъл да предотврати настъпването на произшествието, защото е извършил нарушение по чл.21, ал.1 ЗДвП, което е в причинна връзка с настъпилия резултат, т.е. не е изпълнил предписанията на правилата за движение, отнасящи се до режима на скоростта. Невъзможността своевременно да възприеме правомерното или неправомерното поведение на другия участник в движението, както и да избегне удара въпреки предприетото аварийно спиране, е закономерен резултат от движението на управляваното от него превозно средство с несъобразена скорост. А щом това е така условията на чл.15 НК не са налице, за да се приеме, че деянието не е виновно извършено. Неоснователно се поддържа, че наказанието лишаване от право на управление е определено в срок, който е явно несправедлив. Основното наказание лишаване от свобода е определено при предпоставките по чл.55 НК в размер на 2 години. В случаите като конкретния, когато се налага и допълнителното наказание по чл.37, ал.1, т.7 НК, то не може да бъде в размер по-малък от наказанието лишаване от свобода, когато се налагат заедно. Този извод следва от разпоредбата на чл.49, ал.3 НК, според който срокът започва да тече от влизане на присъдата в сила, но осъденият не може да се ползва от правата, от които е лишен, преди да е изтърпял наказанието лишаване от свобода, независимо дали е постановено ефективно изтърпяване или е приложен чл.66, ал.1 НК. Намаляването е възможно, но само когато са налице предпоставките по чл.49, ал.4 НК – намаляване на срока на лишаване от свобода поради помилване, работа при ефективно изтърпяване или приспадане на предварително задържане. Предвид изложеното за липса на нарушения, които да имат значение на касационни основания от поддържаните в жалбата, решението следва да бъде оставено в сила и на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 419/17.12.2012 год. по въззивно нохд № 1092/2012 год. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, ІV-ти състав. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ЧЛЕНОВЕ: /п/