5 Решение по гр. д. № 776/10 г. на ВКС, І ГО, стр. Р Е Ш Е Н И Е № 191 гр. София, 27.04.2011 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание проведено на тринадесети април през две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА при секрета Ан.Иванова след като разгледа докладваното от съдия Л. РИКЕВСКА гр. д. № 776 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взема предвид следното: Производство по чл. 290 и сл. ГПК. С решение № 1715 от 22.12.2009 г. по гр. д. № 533/08 г. Окръжен съд[населено място] е отменил решение № 3637 от 17.12.2007 г. по гр. д. № 5294/06 г. на Районен съд[населено място]. Постановил е ново решение, с което е отхвърлил исковете на М. Б. Х. срещу А. А. К. и А. Щ. Д., починал и заместен в процеса от сестра си Д. Щ. Х., за предаване владението на ½ ид. ч. от УПИ VІ-1171 в кв. 70 по плана на вилна зона Варна, целия с площ 1 708 кв. м., заедно с построената в имота вилна сграда, както и иска по чл. 431 ал. 2 ГПК /отм./. Срещу решението на въззивния съд е подадена касационна жалба от М. Х.. Оплакванията развити в касационната жалба са, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и е необосновано. Ответникът по касация Д. Х. не оспорва жалбата. Ответникът по касация А. К. оспорва жалбата. С определение № 56 от 26.01.2011 г. ВКС е допуснал на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по въпросите дали презумпцията по чл. 69 ЗС се отнася и за владелец, който е установил владение върху идеална част от имот, без да заявява права на собственост върху останалата идеална част и трябва ли в този случай да докаже, че е отблъснал владението на собственика на другата идеална част. ВКС, след като взема предвид становищата на страните, обсъди доводите им съобразно чл. 290 ал. 2 ГПК, както и събраните по делото доказателства, прие за установено следното: По формулирания въпрос настоящият състав приема следното: По своята правна същност придобивната давност съставлява упражнявано от несобственик владение върху определена вещ, продължило в определен от закона срок, след изтичането на който върху вещта се придобива правото на собственост или друго вещно право. Съгласно презумпцията на чл. 69 ЗС предполага се, че този който упражнява фактическа власт върху вещта я държи за себе си, докато не се установи, че я държи за другиго. За да започне в негова полза да тече придобивна давност е необходимо завладяването на тези права да е демонстрирано чрез действия, които недвусмислено да отразяват намерението за своене и отричане правата на останалите съсобственици. Както е прието и в решение № 599 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 766/09 г. на ВКС I ГО, постановено в производство по чл. 290 и сл. ГПК, съдебната практика на ВС и ВКС приема за възможно придобиване на идеална част от недвижим имот в рамките на обема на владяната реална част от имот. Наличието на съдебна практика на ВКС, в която се приема за възможно придобиване на идеална част от недвижим имот в рамките на обема на владяна реална част от жилищен имот обаче не означава, че във всички случаи възражение от такъв характер следва да бъде уважено. Прилагането на института на правната конверсия изисква да бъдат установени всички елементи на владението. По основателността на касационната жалба: За да отмени първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че едноличен собственик на процесния имот бил Щ. Д., тъй като го придобил по наследство и имал право да се разпореди с целия имот чрез завещание в полза на сина си А. Д.. Според съда, имотът бил реституиран само на А. независимо от записаното в административния акт. С договора за дарение на ½ от имота, Д. Х., дъщеря на Щ. Д., прехвърлила на ищцата М. Х. права които не е притежавала, затова тя не се легитимира като собственик. Съдът обсъдил и евентуалното твърдение на ищцата за придобиване на ½ ид. ч. от имота по давност, като приел че твърдението не било доказано. Ищцата считала себе си за собственик на половината имот, но не демонстрирала собственически права по отношение на другия съсобственик, които да достигнат до неговото знание. В касационната жалба се твърди че изводите на съда са незаконосъобразни. Наследодателят придобил въз основа на делба само част от имота, а останалата част била съпружеска имуществена общност, тъй като била придобита по време на брака му по регулация. Решението било постановено и при съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като съдът не преценил изявлението на А. Д. че признава исковете. Необосновано съдът не обсъдил всички гласни доказателства тъй като приел, че след като не живее в населеното място, касаторката не е упражнявала фактическа власт върху имота и правата и са отблъснати. Фактическата обстановка по делото е изяснена. Чрез доброволна делба през 1969 г. Щ. Д. Ч. получил в дял парцел VІ-1171 в кв. 70 по плана на вилна зона „Св. К.” с площ 1 521 кв. м. и бил признат за собственик на парцела с нот. акт № 41 от 11.02.1970 г. С нот. акт № 176 от 21.04.1970 г. наследодателят бил признат за собственик по регулация на още 187 кв. м., придадени към собствения му парцел, след заплащане на дължимите суми. На 20.07.1970 г. наследодателят завещал на сина си А. всичкото си движимо и недвижимо имущество. Наследодателят починал на 27.03.1973 г. Негови наследници са съпруга Р., дъщеря Д. и син А.. Р. Ч. починала на 18.08.1976 г. и оставила за наследници дъщеря Д. и син А.. По делото не се спори, че процесният имот бил одържавен и на основание чл. 81 ал. 1 НДИ вр. с 93 РМС от 31.03.1975 г. За парцел VІ-1171 в кв. 70 по плана на вилна зона „Св. К.” с площ 1708 кв. м. заедно с масивна жилищна сграда през 1977 г. бил съставен А. през 1977 г. През 1992 г. отчужденият имот бил отписан от актовите книги и възстановен на наследниците, като за извършените подобрения в имота те трябвало да заплатят общо 11 484 лв. С нот. акт № 111 от 12.09.1993 г. Д. Х. дарила на дъщеря си М. Х. ½ ид. ч. от парцела заедно с ½ ид. ч. от вилната сграда в него, при запазено право на ползуване. Завещанието на наследодателя било обявено на 06.04.2000 г. С нот. акт № 71 от 27.10.2004 г. А. Д. бил признат за собственик по наследство на ½ ид. ч. от парцела и къщата. На 25.04.2006 г. А. Д. упълномощил А. К. да се разпорежда с имота без ограничение чрез дарение, замяна, продажба и пр., включително и като договаря сам със себе си. На същата дата сключил предварителен договор[населено място] за продажба на целия имот за 50 000 USD. С нот. акт № 168 от 28.04.2006 г. А. К. като пълномощник на А. Д. продал сам на себе си парцела заедно с построената в имота вилна сграда. В съдебно заседание на 20.10.2006 г. А. Д. е изразил становището си по иска, че не оспорва исковете, че подписът върху пълномощното не бил негов и че от договорената сума получил само 8 500 USD, а остатъкът не е получил. По делото е установено, че с влязло на 20.02.2007 г. в сила решение А. Д. е поставен под пълно запрещение тъй като страда от необратимо психическо заболяване - параноидна шизофрения, хипохондричен синдром. Същият починал на 27.02.2008 г., като наследник е сестра му Д.. При тази фактическа обстановка жалбата е основателна. Фактически в исковата си молба ищцата е посочила две придобивни основания - чрез дарение и по давност. Настоящият състав счита, че ищцата е придобила собствеността на ½ ид. ч. по дарение, тъй като нейната праводателка е била собственик. Действително, наследодателят е завещал имуществото си на А. Д., но той не е приел завещаното имущество. Завещанието е обявено през 2000 г., но А. Д. не е извършил действия с които да манифестира приемането на завещанието. Завещанието е едностранен акт на завещателя, с който се разпорежда със своето имущество или с конкретен имот от него за след смъртта си и създава само една възможност за придобиване на завещаното от страна на наследника. Придобиването има правен ефект само ако наследникът извърши приемането на завещанието. Този извод се налага от чл. 22 ал. 2 ЗН който препраща към разпоредбите на чл. 48 - 54 ЗН. Приемането може да стане с писмено заявление до районния съдия, в района на който е открито наследството или когато наследникът извърши действие което несъмнено предполага неговото намерение да приеме завещаното. От момента на приемането му преминава и собствеността върху завещаното имущество. В случая А. Д. не е възразил при реституирането на имота като е считал че той следва да се възстанови на всички наследници, а не само на него. Както е прието и в ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК, реституцията на недвижими имоти, отчуждени по благоустройствени закони се осъществява чрез изпълнение на определена административна процедура за възстановяване правото на собственост. Фактическият състав на възстановяването на собствеността включва и направено искане за възстановяване на собствеността му от бившия собственик или неговите наследници в съответния преклузивен срок и позитивно решение на органа по реституцията по него, както и връщане на полученото обезщетение при отчуждаването. Записаното в заповедта че имота се възстановява на всички наследници не е оспорено от А. Д., който е смятал имота за съсобствен. В потвърждение на този извод е и факта, че след обявяване на завещанието, през 2004 г. той се снабдил с констативен нотариален акт, само за ½ ид. ч. от имота, с което фактически е признал правата на сестра си върху останалата част от имота. Както е установено от фактите по делото, с оглед на неговото здравословно състояние вещите лица не са категорични, че пълномощното и последващия нот. акт за продажба изразяват неговата воля, затова те също не могат да се ценят като действия представляващи приемане на завещание по смисъла на чл. 22 ал. 2 ЗН вр. чл. 49 ЗН. Но дори ищцата да е придобила имота от несобственик, тя го е придобила по давност, тъй като го владяла от 12.09.1993 г. до 25.04.2006 г. Както беше прието и в отговора на съществения за спора въпрос, възможно е придобиване на идеална част от имот. Според чл. 70 ЗС владелецът е добросъвестен когато владее вещта на правно основание годно да го направи собственик, без да знае че праводателят му не е собственик. Достатъчно е добросъвестността да е съществувала при възникване на правното основание, а според чл. 2 на текста добросъвестността се предполага до доказване на противното. Според задължителната практика на ВКС изразена в решение № 31 от 15.02.2011 г. по гр. д. № 1273/09 г. на ВКС ІІ ГО, постановено в производство по чл. 290 и сл. ГПК, при добросъвестно владение фактическата власт се придобива на правно основание целящо прехвърляне на правото на собственост към владелеца, макар вещноправния ефект да не е настъпил, тъй като праводателят не е бил собственик. Самото правно основание се явява демонстриране на завладяването, поради което за придобиване на собствеността е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт в определения от закона давностен срок, без да е необходимо да демонстрира владението чрез своене чрез други действия, които са противопоставени на действителния собственик. За да го придобие по давност, след като е налице юридическото основание дарение, ищцата е трябвало да владее имота непрекъснато в продължение на пет години. Както е прието и в решение № 6 от 22.01.2010 г. на по гр. д. № 2760/2008 г. на ВКС II ГО, постановено също в производство по чл. 290 ГПК, владението по смисъла на чл. 79 ал. 1 ЗС не се изразява в непрекъснато осъществяване на фактическо въздействие върху имота чрез обработване, облагородяване, поставяне на ограда и др. Фактическата власт върху имота може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота и представлява действие по осъществяване на владение по смисъла на чл. 79 ал. 1 ЗС, когато същите сочат на намерение имотът да се счита за свой. В случая фактът на владение е установен с гласни доказателства които въззивният съд не е преценил с оглед изискванията на закона. Като е приел, че ищцата не е собственик на ½ ид. ч. от имота, въззивният съд е приложил неправилно материалния закон, което е основание за касиране на решението в тази част. Тъй като е допуснато само неправилно прилагане на материалния закон, на основание чл. 293 ал. 2 ГПК спорът следва да се реши по същество от ВКС, като установителния иск бъде уважен по отношение на двамата ответници, а искът за собственост следва да бъде уважен само по отношение на владеещия. Касаторът претендира за разноски. С оглед изхода на спора и представените доказателства, ответникът А. К. дължи заплащане на 3 594 лв. разноски за всички инстанции. Водим от горното и на основание чл. 293 ГПК ВКС Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 1715 от 22.12.2009 г. по гр. д. № 533/08 г. на Окръжен съд[населено място] и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А. А. К. и Д. Щ. Х., като наследник на А. Щ. Д., че М. Б. Х. е собственик на ½ ид. ч. от УПИ VІ-1171 в кв. 70 по плана на вилна зона Варна, целия с площ 1 708 кв. м., както и на ½ ид. ч. от построената в имота вилна сграда. ОСЪЖДА А. А. К. да предаде на М. Б. Х. владението на ½ ид. ч. от УПИ VІ-1171 в кв. 70 по плана на вилна зона Варна, целия с площ 1 708 кв. м., и на ½ ид. ч. от построената в имота вилна сграда. ОСЪЖДА А. А. К. да заплати на М. Б. Х. 3 594 лв. лв. разноски по делото за настоящата инстанция. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: