Върховен касационен съд, I т. о., решение по т. д. № 2042/2020 г., стр. 4/4 РЕШЕНИЕ № 50092 София, 18.08.2023 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав: Председател: Елеонора Чаначева Членове: Росица Божилова Васил Христакиев секретар Ангел Йорданов, в открито заседание на 13.06.2022 г. разгледа докладваното от съдията Христакиев т. д. № 2042 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, като касационното обжалване е допуснато по жалбите на ответниците на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ищецът „Юробанк България“ АД с писмените си отговори е оспорил жалбите, в съдебно заседание не изразява становище. Произнасяйки се по жалби на всички страни, въззивният съд, след частична отмяна на първоинстанционното решение, е уважил частично в по-висок размер предявените по реда на чл. 422 ГПК искове по чл. 430 ТЗ, за вземания, произтичащи от договор за банков кредит. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията на ответниците по процесния договор за банков кредит поради нередовно връчване на изявленията на банката. Извода си за нередовност на връчванията съдът е основал на две групи съображения: че в договора страните изрично са уредили способите за връчване на изявления във връзка с кредитното правоотношение, сред които нотариалната покана не е, както и че изявления за предсрочна изискуемост не са били изпратени на посочения от ответниците в договора адрес за кореспонденция, а на техните постоянни адреси. Намерил е за неоснователни възраженията за сключване на договора при липса на представителна власт спрямо ответника М., като е приел, че независимо от неизпълнението от страна на ищеца на задължението му по чл. 183 ГПК да представи оригинала на пълномощното или официално заверен препис от него, от останалите събрани по делото доказателства се установява, че такова пълномощно, подписано от ответника, е съществувало към момента на сключване на договора, който именно е релевантен за наличието на представителна власт. По-нататък съдът е намерил за нищожни отделни клаузи от основния договор на основание чл. 146 ЗЗП, както и включената в последващото допълнително споразумение клауза за капитализация на изтекли договорни лихви като противоречаща на забраната за анатоцизъм по чл. 10, ал. 3 ЗЗД. По отношение размера на претенциите въззивният съд, съобразявайки липсата на надлежно обявена предсрочна изискуемост, както и установената частична нищожност на клаузи от договора и допълнителното споразумение, е приел, че исковете са основателни в частта относно главница, договорна лихва и такси, чиито падежи са настъпили до деня на устните състезания пред втората инстанция. По отношение на размера на исковете е приел, че съгласно неоспореното експертно заключение ответниците дължат редовна главница до края на периода в размер на 44 578,41 евро, договорна лихва в размер на 24 026,43 евро и такси в размер на 494,58 евро. Основателно е оплакването за неправилност на решението по отношение на уважения размер на исковете за главница. Съгласно т. 1 от ТР № 8/2017 на ВКС-ОСГТК, когато по предявени по реда на чл. 422 ГПК искове за вземания, произтичащи от договор за банков кредит, основани на обявена от банката предсрочна изискуемост на кредита, се установи, че предсрочната изискуемост не е била надлежно обявена на длъжника преди подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, искът може да бъде уважен, но само за вноските, чиито падежи са настъпили към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, т. е. към момента на устните състезания пред съответната инстанция по същество. В мотивите на тълкувателното решение е пояснено, че в тази хипотеза възнаградителната лихва, включена като компонент на падежиралите вноски, може да бъде присъдена само ако същата е включена в общия заявен размер и период на исковите претенции. Ако обаче кредиторът, на основание предсрочната изискуемост, не е претендирал присъждане на възнаградителната лихва за времето след предсрочната изискуемост, а само лихва за забава (с оглед твърдяната предсрочна изискуемост), възнаградителната лихва за периода до приключване на устните състезания не може да бъде присъдена – в този случай следва да се присъдят само частите от падежиралите погасителни вноски, представляващи главница съгласно погасителния план. В отклонение от установената с посоченото тълкувателно решение задължителна практика въззивният съд е уважил иска за главница в общ размер 44 578,41 евро, като не е съобразил, че съгласно експертното заключение това е общият размер на непогасената главница по кредита, изчислен към 31.03.2020 г., но включващ и главницата, предвидена за плащане посредством погасителните вноски, уговорени до края на срока на договора, т. е. и тези с ненастъпил падеж. С оглед на това в тези части въззивното решение се явява неправилно като постановено в нарушение на материалния закон – чл. 281, т. 3, пр. 1 ГПК. От експертното заключение, във варианта, отразяващ установената нищожност на клаузи от основния договор и на допълнителното споразумение, се установява, че към 31.03.2020 г. просрочената главница е общо в размер на 8028,34 евро, до който размер исковете за главницата са основателни и следва да бъдат уважени след съответна отмяна на първоинстанционното решение. Неоснователни са изложените в касационната жалба оплаквания на ответника Т. М., основани на възраженията му за липса на представителна власт. Без значение дали при сключването на договора за кредит ответникът Т. М. е бил надлежно представляван от ответницата А.-М. с оглед оспорването на представеното пълномощно, следва да бъде съобразено, че впоследствие, на 15.01.2013 г. ответникът М. лично, за себе си и като пълномощник на ответницата, е сключил представеното допълнително споразумение към договора за кредит (л. 39 от първоинстанционното дело). Сключването на допълнителното споразумение, с което са признати съществуващите задължения по договора за кредит и са изменени отделни клаузи на същия, представлява потвърждаване от страна на ответника М. на сключения от негово име договор, направено в надлежната писмена форма по чл. 42, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 3 ТЗ. С оглед на това и предвид липсата на други оплаквания в касационните жалби по отношение на исковете за договорна лихва и такси в тези части въззивното решение следва да се остави в сила. С тези мотиви съдът РЕШИ: Отменя решение № 162/18.06.2020 г. по т. д. № 9/2020 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в частите, с които предявените по реда на чл. 422 ГПК искове на „Юробанк България“ АД срещу Т. М. М. и А. Г. А.-М. за установяване на солидарно задължение за заплащане на главница по договор за банков кредит № HL26104 от 04.09.2007 г. са уважени за разликата над 8028,34 евро, вместо което постановява: Отхвърля като неоснователни предявените от „Юробанк България“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], срещу Т. М. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], и А. Г. А.-М., ЕГН [ЕГН], искове по реда на чл. 422 ГПК във връзка с гр. д. № 3404/2015 г. на Плевенски районен съд, за установяване, че Т. М. М. и А. Г. А.-М. дължат солидарно на „Юробанк България“ АД главница по договор за банков кредит № HL26104 от 04.09.2007 г. за разликата над сумата 8028,34 евро до 44 578,41 евро. Оставя в сила решение № 162/18.06.2020 г. по т. д. № 9/2020 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново в останалите обжалвани части. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: