1 Р Е Ш Е Н И Е № 416 София, 27 септември 2010 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди и десета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Величкова ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Ружена Керанова при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Красимира Колова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 367/2010 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба на подсъдимия Д. Т. Т. против въззивно решение № 99/12.05.2010 г., постановено по ВНОХД № 161/2010 г. от Апелативен съд – гр. Пловдив, с което е потвърдена осъдителната присъда на Окръжен съд – гр. Пловдив. С първоинстанционната присъда № 41 от 25.03.2010 г. по НОХД № 3490/09 г., подсъдимият Д. Т. Т. е осъден както следва : - за това, че на 24.09.2009 г. при условията на опасен рецидив и продължавано престъпление е отнел чужди движими вещи на обща стойност 1649,87 от владението на британските гражданки К. Х. и С. Р. с намерение противозаконно да ги присвои, като е употребил за това сила – престъпление по чл. 199, ал.1, т. 4 във вр. с чл. 198, ал.1 във вр. с чл. 29, ал.1 и чл. 26, ал.1 от НК. Наложеното наказание е при условията на чл. 55, ал.1 във вр. с чл. 58а от НК, а именно четири години и единадесет месеца лишаване от свобода; - за това, че на 24.09.2009 г. при условията на опасен рецидив е направил опит да се съвкупи с лице от женски пол – С. Р., като я е принудил към това със сила – престъпление по чл. 152, ал.3, т. 5 във вр. с ал. 1, т. 2 във вр. с чл. 29, ал.1 във вр. с чл. 18, ал.1 от НК. Наложеното наказание е при условията на чл. 55, ал.1 във вр. с чл. 58а от НК, а именно две години и единадесет месеца лишаване от свобода; - за това, че на 24.09.2009 г., около 22,30 часа е влязъл в чуждо жилище, собственост на К. Х., като е употребил за това ловкост и деянието е извършено нощем – престъпление по чл. 170, ал.2 във вр. с ал.1 от НК. Наложеното наказание е при условията на чл. 55, ал.1 във вр. с чл. 58а от НК, а именно единадесет месеца лишаване от свобода; - на основание чл. 23 от НК е наложено най – тежкото от така определените наказания, а именно - четири години и единадесет месеца лишаване от свобода, което е увеличено на основание чл. 24 от НК с една година. В жалбата на подсъдимия Т. се излагат доводи за недоказаност на обвиненията и явна несправедливост на наложените наказания. Правят се алтернативни искания : за оправдаване по обвиненията, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване срока на наказанията. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава становище за частична основателност на жалбата, като счита, че следва да се намалят размерите на наложените наказания, но да остане в сила приложението на чл. 24 от НК. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. Касационната жалба на подсъдимия Т. е неоснователна. Основният акцент на оспорването произтича от отказа на предходните инстанции да приемат тезата на защитата, че упражнената принуда спрямо пострадалата Р. е била насочена към отнемане на вещите, но не е и средство за извършване на престъплението по чл. 152 от НК, тъй като подсъдимият не е имал намерение да осъществи полов акт, поради което и не е осъществен опит към последно посоченото престъпление. Възраженията са неоснователни. По искане на жалбоподателя съдебното производство е проведено по реда на чл. 372, ал.4 във вр. с чл. 371, т. 2 от НПК. Подсъдимият Т. е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, съгласил се е да не се събират доказателства за тях. Съдът, след като е констатирал, че самопризнанието се подкрепя от събраните по надлежен ред доказателства, приел, че са налице предпоставките за провеждане на процедурата, разгледал е делото по нея и е постановил присъдата си. Признанието на фактите, с оглед приложението на процедурата по чл. 371, т. 2, вр. чл. 372, ал. 4, вр. чл. 373, ал. 2 и ал. 3 от НПК, обхваща всички факти, описани в обвинителния акт - обективни и субективни. Последното (признанието), разбира се, не освобождава съда от задължението за преценката им и вземане на решение относно това : извършено ли е деянието, съставлява ли престъпление и каква е неговата правна квалификация. Именно тези въпроси са стояли на вниманието на въззивния съд, който след обективно, всестранно и пълно изследване на доказателствата е достигнал до правилния извод, че подсъдимият е осъществил и опит към изнасилване. Принудата, като елемент от престъпния състав на престъплението по чл. 152, ал.1,т.2 от НК, е с цел да се осъществи съвкуплението. Опит за изнасилване има когато деецът не е успял да се съвкупи с пострадалата, но е употребил сила и/или заплаха с тази цел. Въззивният съд е анализирал детайлно поведението на подсъдимия Т. по време на извършване на деянието. Последователните му действия – хвърляне на пострадалата върху леглото, разсъбличането й, разкъсването на носеното от нея бельо, обективират и прекия умисъл на подсъдимия да осъществи съвкупление. Все в тази връзка, са обсъждани и данните, съдържащи се в показанията на свидетелите Р. и М. относно вербалните изявления на подсъдимия Т., в които последният е очертал намеренията си, както и показанията на Р. относно възприятията и за насочеността на действията му. Поради съпротивата на жертвата и навременната намеса на свидетелката Х., подсъдимият Т. не е успял да довърши престъпното деяние. Иначе казано, наличните доказателствени източници са били достатъчни да се приеме за установено по несъмнен начин, че подсъдимият Т. е осъществил състава на престъплението, поради което и направените възражения за недоказаност на обвинението са неоснователни. С доводи за недоказаност се оспорва и осъждането по чл. 170, ал.2 във вр. с ал.1 от НК, като се счита, че не е установено от доказателствата подсъдимият да е употребил “ловкост” при влизането в чуждото жилище. Поддържа се още, “че дори и да се приеме за несъмнено доказано покатерването на терасата” то само по себе си не може да обуслови наличието на “ловкост”, тъй като това действие следва да е проява на особено качество на индивида, което не се среща типично при други индивиди. Първо подържаното възражение е неоснователно и затова е достатъчно да се посочи, че приетите факти – покатерването на терасата на втория етаж на жилищната сграда, определена от прокурора като резултат от използването на ловкостта на подсъдимия, е установено, не само от признанията на последния, но и от свидетелите М. и Р.. Фотоалбумът, изготвен към протокола за оглед, ясно очертава характеристиката на жилищната сграда, принадлежността на терасата към втория етаж от къщата, особеностите на последната. Второто възражение, (че способността на едно лице да се покатери на тераса не може да се приеме за “някакъв вид ловкост”), също следва да се отхвърли като неоснователно. Съдебната практика е имала повод да се занимава с такъв въпрос, макар и с оглед друго престъпно посегателство – виж ППВС № 6/71 г., т. 11 –“..когато при извършване на кражбата деецът е проявил особена ловкост или умение, като използването на въжета, катерене по улуци, балкони и фасади на сгради, използване на стълби за качване на високи места и др...”. Определените, при условията на чл. 55 от НК, наказания лишаване от свобода за всяко едно от престъпленията не са несправедливи, тъй като съответстват на обстоятелствата характеризиращи конкретната степен на обществена опасност на престъпните деяния и на личността на дееца. Несъгласието на жалбоподателя с така определените размери на наложените наказания лишаване от свобода (в жалбата не се засяга въпросът за приложението на чл. 24 от НК) е продиктувано от не дотам прецизните мотиви на първата инстанция. Вярно е, че в същите е заявено наличие на баланс на смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства при определяне наказанието за престъплението грабеж, но преценката за това е силно преувеличена. Съдът е приел, самопризнанието на подсъдимия, направено с оглед диференцираната процедура, като смекчаващо обстоятелство. По начало такава оценка е възможна, но само когато това признание съставлява елемент на цялостно, обективно проявено при досъдебното разследване процесуално поведение, спомогнало за своевременното разкриване на престъплението и неговия извършител (виж в този см. т. 7 от ТР № 1/2009 г. на ОСНК). В конкретния случай, първоначално подсъдимият Т. е оспорил обвинението, като не е признал вината си, а в последствие е съобщавал само факти, които са изгодни за него. Дори и да се приеме, че е налице, макар и частично, признание още в досъдебното производство, то този факт не следва да се надценява, тъй като всички надлежно събрани доказателства безпротиворечиво са подкрепяли предявените обвинения. Другото обстоятелство, което съдът е приел като смекчаващо е “критичното отношение към извършеното”. Последното, дори и съчетано със съмопризнанието, при всичко казано по-горе, и при преценка на множеството отегчаващи отговорността обстоятелства, изобщо не дават основание да се приеме, че е налице баланс между тях. За останалите престъпни посегателства и двете предходни инстанции са отчели само наличието на отегчаващи отговорността обстоятелства, в това число предходните осъждания, при съобразяване разпоредбата на чл. 56 от НК, интензитета на упражнената принуда спрямо жертвите, упоритостта при извършване на престъпленията, въпреки предупрежденията отправени от свидетелите М. и Р.. Обобщено казано, сериозната обществена опасност на деянията и личната обществена опасност на престъпния деец не дават основание за намаляване размерите на наказанията лишаване от свобода, защото такъв подход няма да доведе до постигане на целите, визирани в чл. 36 от НК. Установения обем на отегчаващи отговорността обстоятелства и тяхната тежест има отношение и към друго. След изменението на НК (ДВ, бр. 26 от 06.04.2010 г.) е създаден нов механизъм за определяне на наказанието в случаите на чл. 373, ал.2 от НПК – чл. 58а от НК (изм.). При посочената вече констатация (съобразявайки и чл. 54, ал.2 от НК), разпоредбата на чл. 58а, ал.1 от НК (в нова редакция) няма да се яви “по-благоприятен закон” от приложения - чл. 55 от НК. В предвид на горните съображения и на основание чл. 354, ал. 1 т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 99/12.05.2010 г., постановено по ВНОХД № 161/2010 г. от Апелативен съд – гр. Пловдив. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.