5 Р Е Ш Е Н И Е № 199 гр. София, 21.01. 2019г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на петнадесети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА при секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 460 по описа за 2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. А. Т. срещу решение № 299/06.11.2017г. по т.д. № 420/2017г. на Пловдивски апелативен съд, с което е отменено решение № 262/11.05.2017 г. по т.д. № 250/2016г. на ПОС и вместо него е прието за установено, че касаторът дължи на „Банка ДСК“ЕАД сумата от 33 600,79 евро, ведно със законната лихва от 16.09.2015г. до окончателтното й изплащане, представляваща дължима главница по договор за ипотечен кредит от 11.07.2008г.; 10 407,85 евро – представляваща договорна лихва за периода 19.12.2012г.-15.09.2015г. и 1153,445 евро – представляваща санкционираща лихва за периода 25.06.2015г. - 15.09.2015г.; 345,97 евро – заемни такси, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 ГПК. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, поради неговата необоснованост, постановяването му при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при нарушения на материалния закон. Излагат се оплаквания, че ПАС в противоречие със събраните доказателства не е направил извод за погасяването изцяло още през 2013г. на задълженията по договора за кредит с доброволното реализиране на обезпечението – продажба на ипотекирания имот. Въззивният съд неправилно не е ценил свидетелските показания и молбата-декларация за заличаване на договорната ипотека в тази връзка, както и продължилото повече от три години бездействие от страна на банката. Последната, ако е считала, че дълг продължава да съществува, е следвало да преструктурира кредита. В противоречие с процесуалните правила апелативният съд едва в мотивите на съдебното решение дава квафикация на възражението на касатора относно съгласието между страните с получаване на продажната цена да се счита изцяло погасен дългът, а именно като правопогасяващо възражение за наличие на опрощаване по чл.108 ЗЗД, без преди това да е указал необходимостта от събиране на доказателства с оглед на тази квалификация. Касаторът намира, че така дадената правна квалификация е и неправилна. Недоказано в процеса е останало и твърдението на банката, че кредитополучателят е бездействал и не е приел предложения от нея вариант за преструктуриране на останалия дълг. Касаторът оспорва обосноваността и материалната законосъобразност на извода на ПАС, че са настъпили условията за обявяване на предсрочна изискуемост на сумите по кредита, тъй като: уведомлението от страна на банката до длъжника не съдържа конкретна информация какви по размер, вид и падеж вземания са останали непогасени към датата на обявяване на предсрочната изискуемост; към датата на получаване на уведомлението няма непогасени задължения. Иска се отмяна на атакуваното възизвно решение и постановяване на друго за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК. В писмения си отговор ответникът по касацията „Банка ДСК“ЕАД оспорва основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, ПАС е приел, че между страните е бил сключен процесният договор за предоставяне на кредит в размер на 80 000 евро. През 2012г. се е постигнало споразумение за продажба на ипотекирания в полза на банката имот. С продажната цена от 54 000 евро частично е бил погасен неплатеният и изискуем до момента на продажбата дълг, а за остатъка не е налице опрощаване на задълженията на длъжника. Изложени са съображения, че опрощаването е договор, а доказателства за сключване на такъв не са били ангажирани. Направеното в молба-съгласие изявление за заличаване на ипотеката е единствено с оглед нуждата от заличаване на обезпечението върху продадения на трето лице имот, но не съставлява документ за дълга. Освен това видно от протоколите на Централизираната комисия по проблемни кредити банката е взела решения за преструктуриране на остатъка от дълга, а не за опрощаването му. Въззивният съд е обсъдил конкретни клаузи от Общите условия към процесния договор за ипотечен кредит и е приел, че за да се стигне до изготвяне на конкретен нов погасителен план е следвало да има писмено искане от кредитополучателя, каквото той не е подал. На осн. чл.11.02 от ОУ в случай на надвнесени суми длъжникът не се освобождава от плащане на следващите месечни вноски, в срокове и размери по погасителен план, а с надвнесената сума се намалява остатъкът от кредита за сметка на последните вноски от погасителния план. Поради което и ПАС е съобразил заключението на ССЕ за отнасяне на получената при продажба на имота сума за погасяване на задълженията според уговорките и е счел, че е налице неизпълнение на задължението за плащане на месечните погасителни вноски по погасителен план от 16.03.2012г. С уведомление, получено редовно на 10.06.2015г., банката е съобщила на длъжника, че е обявила кредита за предсрочно изискуем и към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК дължимите суми са в размери посочени в заявлението и установени от експертизата. С определение № 291/06.06.2018г. по т.д. № 460/2018г. на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение е допускнато до касационно обжалване на основание очевидна неправилност. Последното е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, а именно: когато е налице нарушение на императивна материалноправна норма, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В конкретния случай основните защитни възражения на касатора, поддържани и в касационната жалба, се свеждат до погасяване изцяло на дълга и до липса на предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост на непогасения остатък от дълга поради несъобразяване на последното плащане с продажната цена на ипотекирания имот и неизготвяне на нов актуален погасителен план. Видно от отговора на исковата молба и от отговора на въззивната жалба касаторът изрично се е позовал в тях при условията на евентуалност на възражение, че плащането на 54 000 евро – продажна цена на ипотекирания като обезпечение на кредита имот, ако не се счете, че е погасило изцяло дълга, то следва да се отнесе за погасяване на съществуващите до този момент просрочени незплатени задължения и за следващите във времето погасителни вноски, включително и за периода от м.януари 2013г. /след продажбата на имота/ до 25.06.2015г. / момент, от който според кредитора настъпва предсрочната изискуемост/. Навежда доводи, че наказателна лихва за последния срок не е била начислявана от банката и тя не е търсила изпълнение от длъжника, нито е предприела действия по преструктуриране на дълга. Въззивната инстанция не е възприела така направеното възражение, а решаващият си извод относно изпълнение на условията за настъпване на предсрочната изискуемост, така както непогасените изискуеми вземания са посочени от ищеца в заявлението по чл.410 ГПК, е извела след прилагане на клаузата по чл.11.02 от ОУ. Същата гласи, че при погасяване на суми, надхвърлящи размера на месечната вноска по погасителен план кредитополучателят не се освобождава от плащане на всяка следваща месечна вноска, в размерите и сроковете по погасителен план, а с размера на надвнесените суми се намалява остатъкът от кредита за сметка на последните вноски от погасителния план. Следователно ПАС е отнесъл частта от получената от банката пазарна цена над сумата, необходима за погасяване на натрупаните до 17.01.2013г. задължения, към последните погасителни вноски по действащия между страните погасителен план. Възражението на настоящия касатор пред въззивния съд на практика е било за неприложимост на цитираната клауза. Доколкото се касае до разпоредба включена в ОУ към договор за кредит, сключен между търговец и потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, регламентираща начина на погасяване на дължими вноски при предсрочно частично погасяване на суми по този договор при липса на подписано между страните споразумение за преструктуриране на дълга, въззивният съд е бил длъжен и служебно да провери дали са налице фактически и правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клаузата по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Нормите на ЗЗП относно материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски договори, са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 от ТР № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. В същия смисъл е обективираната в постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 23/07.07.2016г. по т.д. № 3686/2014г. на ВКС, I т.о. практика на ВКС, така и практиката на СЕС отгносно тълкуване на чл.6, §1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори / Решение по дело С-243/08 на СЕС, Решение по дело С-397/11 на СЕС и др./. Налага се извод, че в очевидно противоречие със задълженията му служебно да се произнесе по приложението на императивната материалноправна норма на чл.146 вр. чл.143 ЗЗП апелативният съд е нарушил основен принцип на гражданския процес. Констатираната неправилност налага на осн. чл.293, ал.3 ГПК отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд, който с оглед принципа на състезателност следва да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства. При новото разглеждане на делото съдът следва да разпредели отговорността за разноски на страните за заповедното и исковото производство, както и да се произнесе съгласно чл.294, ал.2 ГПК по разноските за водене на делото пред ВКС. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 299/06.11.2017г. по т.д. № 420/2017г. на Пловдивски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: