Р Е Ш Е Н И Е № 124 Гр. София, 28 юли 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение в открито съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря КР. ПАВЛОВА и след становище на прокурора от ВКП Н. ЛЮБЕНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 445/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК. Образувано е по жалба на адв. П. И., служебно назначен защитник на подсъдимия М. Д. М., срещу въззивно решение № 220 от 22.03.2016 г., постановено по в.н.о.х.д. № 292/2015 г., по описа на Апелативен съд- В.Търново. В касационната жалба се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК. Оспорва се авторството на деянието и се твърди, че присъдата и решението почиват на предположения, което е в противоречие с разпоредбата на чл.303, ал.1 от НПК. Оценката на релевантните доказателства се твърди, че е процесуално опорочена и в нарушение на изискванията на чл.14, чл.303 и чл.304 от НПК. Последното се обосновава с липса на преки доказателства в подкрепа на обвинението, каквито не са установени и посредством заключенията на дактилоскопната и техническа експертизи . Като източник на обвинителни доказателства се оценяват единствено показанията на свидетелката Т., но с ниска доказателствена стойност, предвид изолирания им и производен характер. Прави се искане за оправдаване на подсъдимия, поради липса на вина за извършеното престъпление. В срока по чл.351, ал.3 от НПК е постъпило писмено възражение от частния обвинител, И. Н., с което се оспорва касационната жалба на защитата, като се поддържа тезата за напълно доказано обвинение и се застъпва становище за оставяне на въззивното решение в сила. В съдебно заседание пред касационната инстанция служебно назначения защитник на подсъдимия, адв. И., поддържа касационната жалба по изложените в същата съображения и с наведените касационни основания, като акцентира върху недоказаното авторство на подзащитния му. Писмено излага допълнителни аргументи в подкрепа на наведените в жалбата основания. Оспорва доказателствената оценка на гласните доказателства от въззивната инстанция, като намира мотивите на решението в тази връзка за едностранчиви и противоречиви. Наличните по делото доказателства сочи, че не са ценени съобразно действителното им съдържание, а цялостният оценъчен подход на въззивната инстанция оценява за незаконосъобразен. Поддържа искането за оправдаване на подсъдимия, като прави и алтернативно искане - за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. Подсъдимият М. не се явява в съдебно заседание пред ВКС. Наказателното производството спрямо него е проведено в цялост при условията на чл.269 от НПК. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура застъпва тезата, че жалбата на подсъдимия М. е неоснователна и въззивното решение следва да се остави в сила. Намира, че въззивният съд е направил законосъобразен извод за авторството на деянието, основан на правилна доказателствена оценка, като е приел и вярна правна квалификация. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите, наведени в касационната жалба на служебния защитник на подсъдимия и тези от възражението на частния обвинител, както и становищата на страните, изложени в съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда № 52 от 03.09.2015 г., постановена по н.о.х.д. № 328/2015 г., по описа на Видински окръжен съд, НО, подсъдимият М. Д. М. е признат за виновен относно това, че на 25.01.2013 г. в [населено място] е отнел чужди движими вещи, на обща стойност 1211.50 лв. от владението на И. К. Н., като употребил за това сила и деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на осн. чл.199, ал.1, т.4, вр. чл.198, ал.1, вр. чл.29, ал.1 б.“а“ и „б“ от НК и чл.54 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от тринадесет години, което наказание е постановено да се изтърпи при първоначален „строг“ режим в затвор. С присъдата съдът е възложил в тежест на подсъдимия и направените по делото разноски, на осн. чл.189, ал.3 от НПК. С въззивно решение № 220 от 22.03.2016 г. на Великотърновски апелативен съд, НО, постановено по в.н.о.х.д. № 292/2015 г., присъдата на Окръжен съд-Видин № 52 от 03.09.2015 г., по н.о.х.д. № 328/2015 г., е потвърдена изцяло. Касационната жалба е подадена в законовия срок от активно легитимирана страна, поради което подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява частично основателна. Наведените касационни основания налагат първо да бъде разгледано оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, основателността на което би довела до отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. ВКС не установи процесуални пороци в оценъчната дейност на въззивната инстанция, които да са със съществен характер Релевираните в подкрепа на това оплакване доводи касаят доказателствената обезпеченост на авторството на подсъдимия и приетата в тази връзка оценка на доказателствата, за които съдилищата са намерили, че го подкрепят. Въззивната проверка е извършена от контролирания съд в рамките на правомощията му по чл.314 от НПК. Вътрешното убеждение на съда по подлежащите на доказване факти е формирано в съответствие с изискванията на разпоредбата на чл.14 от НПК, чрез обективно, пълно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото. Изводът на въззивната инстанция в насока доказателствената обезпеченост на обвинението е изграден въз основа на обективен анализ на наличните доказателства, които включват показанията на пострадалата свидетелка Н., депозираните от свидетелите Т., Л., И., В., П. и Ц., от заключението на видео-техническата експертиза, изследвала видеозапис от камера, поставена в бижутериен магазин „Е.“, от протокол за доброволно предаване, приложеното копие от книга в заложна къща, които преценени в тяхната съвкупност обосновано са отчетени в подкрепа на авторството на подсъдимия. Възражението на защитата, че съдът е основал изводите си по фактите изолирано върху показанията на свидетелката Т. е неоснователно. Депозираните от тази свидетелка показания възпроизвеждат извънсъдебни признания на подсъдимия, които той е направил пред нея след извършването на деянието, като и е съобщил за извършено противозаконно отнемане на вещи, които са били в негово държане, част от които са идентични с отнетите от пострадалата при извършения грабеж. По естеството си, съобразно техният източник, тези показания представляват производни доказателства, тъй като не съдържат факти за личните възприятия на свидетелката, а опосредено предават чужда информация. Забраната за подмяна на преките доказателства с производни в случая е неприложима, тъй като производството по делото за подсъдимия М. се води задочно и личните му обяснения са недостъпни. При това положение не е налице процесуална пречка показанията на свидетелката Т., която възпроизвежда съобщени й от М. факти, да се ползват като източник на доказателства за тези факти. Аналогичен извод може да бъде направен и за показанията на свидетелите И., В. и П., които също свидетелстват за изявления на подсъдимия, които лично са възприели относно механизма на извършване на деянието и вида на отнетите при грабежа вещи, както и за последващото разпореждане от подсъдимия с тях. Цитираните показания нямат изолиран характер, напротив същите са в пълна кореспонденция с останалите доказателства по делото, релевантни за установяване на авторството на подсъдимия. Въззивният съд е оценил същите с необходимата критичност, като е отчел данните от заложната къща за предоставен за продажба от свидетелката Т. мобилен телефон, отнет от пострадалата, на следващия ден след извършването на процесния грабеж, като личните и данни и тези за мобилния телефон са отразени в описната книга, което напълно съвпада с показанията и за начина на придобиване на телефона от подсъдимия и причината да бъде заложен от нейно име. От друга страна, в пълен унисон с депозираното от свидетелите И. и В. са показанията на свидетелката Л., продавачка в бижутериен магазин „Еталон“, на която подсъдимият е продал златна брачна халка, отнета от пострадалата Н. . Действията на подсъдимия са били обект на видеозапис от поставена в магазина камера, изследван със заключение на техническа експертиза, което установява значителна степен на сходство между белезите на подсъдимия и тези на лицето, обект на изследвания запис, включително такава даваща възможност за разпознаване на заснетото лице. Последното кореспондира със заявеното в съдебно заседание пред първия съд от свидетелката Л., която е разпознала подсъдимия на предявените и снимки от видеокамерата, с категоричност. Разпознаването от Л. обосновано е оценено съвкупно с показанията на полицейските служители, които са беседвали с подсъдимия и след получени от него данни за мястото на продажба на отнетите при грабежа вещи, са посетили същия магазин. Показанията на тези свидетели правилно е прието, че е допустимо да бъдат използвани, тъй като не попадат в категорията лица по чл.118, ал.2 от НПК, за които е налице забрана да свидетелстват. От показанията на същите свидетели се установява, че след извършената от тях проверка за верността на заявеното от подсъдимия при първоначалните му обяснения, след като е бил обявен за издирване с цел привличането му в качеството на обвиняем, М. е избягал и се е укрил, поради което не е могъл да бъде открит за извършване на следствени действия. Впоследствие подсъдимият е напуснал страната и независимо от проведеното щателно издирване не е могъл да бъде открит или да бъдат събрани данни за местоживеенето му извън страната, което е наложило провеждането на задочно производство. Извършената от въззивния съд комплексна оценка на събраните доказателства е в съответствие със законовите изисквания за обективно всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, поради което възражението за процесуални пороци в доказателствената му дейност е неоснователно. Липсата на разпознаване от пострадалата свидетелка на подсъдимия, обективно основано на невъзможността й да го възприеме визуално, поради тъмната част на денонощието и позицията, в която се е намирал по време на нападението, при която тя е нямала пряка видимост към него, не са пречка за установяване на авторството му. Доказателствата, на които е основана тезата на съда, че подсъдимият е извършил нападението над Н. и насилствено е отнел движимите и вещи, са еднозначни и в пълна взаимна кореспонденция, поради което са годни да формират в необходимата степен и с изискуемата от закона категоричност, извод за неговата виновност. В процесуалния закон не съществува забрана присъдата да почива само на косвени доказателства, като изискването, въведено в съдебната практика е за пълна и логическа връзка между тях, която да изключва вероятност за извод относно възможен друг автор на деянието. В конкретния казус доказателствата с производен характер, коментирани по-горе, успешно заменят обясненията на подсъдимия и разгледани съвкупно с косвените доказателства за участието на М. в грабежа по безспорен начин формират извод за това, че той е извършителят на деянието. Заключението на видео-техническата експертиза, в което не се съдържа пълен отговор за съвпадението между всички признаци на сравняваните лица, / лицето от записа и подсъдимия / не опровергава тезата за авторството, а предвид данните за съществено сходство и извършеното разпознаване от свидетелката Л., го подкрепя. Същото е част от цялостната верига от доказателства, на които се основава извода за доказаността на обвинението. С оглед изложеното, не се намери за основателно оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила от контролирания съд, които да налагат отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. За прецизност следва да се посочи, че задочното производство е проведено при наличие на изискуемите законови предпоставки по чл.269, ал.3, т.4, б.“а“ от НПК и след проява на необходимата активност от компетентните органи за установяване на местоживеенето на подсъдимия извън страната, при категорично установеното от надлежно изготвените справки, че трайно е напуснал нейните предели. При правилно установените факти е налице и вярна правна квалификация на деянието, респективно материалният закон е приложен правилно. С действията си по оказване на принуда под формата на сила спрямо държаната от пострадалата Н. дамска чанта, с цел последващо отнемане на движимите и вещи, находящи се вътре в нея, което обективно е било постигнато, подсъдимият М. е осъществил фактическия състав на престъплението по чл.199, ал.1, т.4 от НК , като квалификацията „опасен рецидив”в двете му форми, правилно е формирана от данните за предходните му осъждания и периода на изтърпяване на наказанията лишаване от свобода. В контекста на искането за пълно оправдаване на подсъдимия, следва да бъде разгледано и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Същото се прецени за основателно. Наложеното на подсъдимия М. наказание от тринадесет години лишаване от свобода е с две години под законовия максимум на предвиденото наказание, което е петнадесет години, и според ВКС не съответства на тежестта на извършеното деяние, съобразно степента му на обществена опасност и тази на личната опасност на подсъдимия, поради което следва да се редуцира по размер, като се индивидуализиран на шест години лишаване от свобода. Механизма на извършване на деянието не го определя като такова със значително висока обществена опасност, която да съответства на наказание близо до максималния законов размер, доколкото е осъществено посредством употреба на принуда, упражнена спрямо отнетата вещ, като отнемането е чрез издърпване на дамската чанта на пострадалата. За целта на отнемането на вещта подсъдимият не е употребил насилие над жертвата, като телесната и цялост е била частично засегната от падането на земята, поради загуба на равновесие, докато се е опитвала да запази владението над чантата. Безспорно пострадалата е претърпяла морални вреди от извършеното посегателство, които подлежат на компенсиране по гражданско правен път. За целите на наказателното производство по чл.36 от НК на оценка подлежи степента на засягане на обществените отношения, предмет на престъпното посегателство и тежестта на причинените вредни последици. Контролираните инстанции са индивидуализирали наказанието на подсъдимия при категоричен превес на отегчаващите обстоятелства, като са се позовали на установения механизъм на нападението, в тъмната част на денонощието над беззащитна жена и стойността на отнетите вещи, както и на данните относно съдимостта на дееца, от които се установява значителна рецидивна престъпност. Безспорно, отчетената фактология по извършване на нападението е фактор определящ завишена степен на обществена опасност, но рамките й не съответстват на индивидуализирания висок размер на наложеното наказание. От свидетелството за съдимост на М. е видно, че не малка част от осъжданията са като непълнолетен и определени при условията на съвкупност. Осъжданията, въз основа на които е изведена квалификацията „опасен рецидив”, като съставомерен елемент, не могат да се ценят като отегчаващи обстоятелства и въз основа на тях да се определя завишена степен на обществена опасност на извършеното деяние. С оглед изложеното за целите на наказанието и постигане на справедлив ефект същото следва да се намали по размер, като се редуцира в рамките на шест години лишаване от свобода, с което успешно могат да бъдат постигнати целите на специалната и генерална превенция. Мотивиран от горното ВКС намери, че въззивното решение следва да се измени, като се намали наложеното на подсъдимия М. наказание от тринадесет години на шест години лишаване от свобода, което е съответно на тежестта на извършеното деяние и на личната степен на обществена опасност на подсъдимия като деец. Редукцията на размера наказанието не променя определения режим на изтърпяване, който остава „строг“. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.2, вр. ал.1, т.3 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ въззивно решение № 220 от 22.03.2016 г., постановено по в.н.о.х.д. № 292/2015 г., по описа на Апелативен съд - В.Търново като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Методи Д. М. наказание от тринадесет години на ШЕСТ ГОДИНИ ЛИШАВАНЕ ОТ СВОБОДА. Решението не може да се обжалва . ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.