Р Е Ш Е Н И Е
№ 19
гр. София, 28.01.2022 година
Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и втори януари две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Тонева
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Стамболова
Петя Шишкова
при секретар Галина Иванова и в присъствието на прокурора от ВКП Мария Михайлова, като изслуша докладваното от съдията Шишкова КНД № 787/20г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 346, т.1 от НПК.
Атакувано е решение № 45 от 16.03.2020г., постановено по ВНОХД № 75/2019г. на Апелативен съд –гр. Пловдив, с което частично е изменена присъда № 82/25.10.19г. по НОХД № 2351/17г. на Пловдивския окръжен съд.
Първоинстанционният съд е признал подсъдимите В. Г. З., като подбудител и помагач, А. Т. Ч., като подбудител, В. Е. В., като помагач, С. Р. Г., като извършител, и Б. Б. Р., като непълнолетен извършител, за виновни в това, че на 12.02.2014г. в гр. Пловдив, в съучастие направили опит умишлено да умъртвят А. Т. Г., като деянието е извършено предумишлено и с користна цел, при условията на опасен рецидив за З., и на основание чл. 116 ал.1 т.7, т.9 /и т.12 пр.1, вр. чл.29 ал.1 б.“а“ за З./ вр. чл.115 вр. чл.18 ал.1 вр. чл.20 /вр. чл.63, ал.2, т.1 за Р./, вр. чл.58, б.“а“, вр. чл.55, ал.1, т.1 от НК, са им наложени наказания, както следва: десет години лишаване от свобода на подсъдимия Загорски, единадесет години на подсъдимия Ч., три години и единадесет месеца на подсъдимия В., четири години и девет месеца на подсъдимия Г. и четири години и осем месеца на подсъдимия Р..
Подсъдимите В. Г. З., като подбудител и помагач, А. Т. Ч., като подбудител, и В. Е. В., С. Р. Г. и Б. Б. Р., като извършители, са признати за виновни и в това, че в периода от 09.01.2014г. до 22.01.2015г. в гр. Пловдив, при условията на продължавано престъпление /деянието на В. е едно и е осъществено на 09.01.2014г./, умишлено запалили имущества със значителна стойност, като са последвали значителни вреди, и е имало опасност пожарът да се разпростре, и се е разпрострял върху други имущества със значителна стойност, като общо вредите са на стойност 127 580, 92лв., и на основание чл.330 ал.3 пр.1 вр. с ал.2 т.2 вр. с ал.1 вр.чл.26 ал.1 вр.чл.20 от НК са им наложени наказания, както следва: девет години лишаване от свобода за подсъдимия Загорски, осем години за подсъдимия Ч., две години и осем месеца за В., пет години за Р. и четири години и шест месеца за Г..
Подсъдимите В. Г. З., като подбудител и помагач, А. Т. Ч., като подбудител, С. Р. Г., като помагач и извършител, и В. Е. В. и Б. Б. Р., като извършители, са признати за виновни и в осъществяването на престъпления по чл. 216 ал.1 вр. чл.20 /вр. чл.26, ал.1 за Г., Р. и В./ от НК, и са осъдени съответно на лишаване от свобода за срок от три години, една година, две години, една година и четири месеца и една година и четири месеца.
А. Т. Ч. е признат за виновен и в това, че на 24.01.2015г. в гр. Пловдив предал на С. В. Г. боеприпаси за огнестрелни оръжия – ловни патрони кал.6,5х68мм, без последният да има разрешение за носене на съответното огнестрелно оръжие, и на основание чл.339 ал.4 вр.ал.3 от НК е осъден на две години и шест месеца лишаване от свобода.
С. В. Г. на основание чл.339 ал.2 вр. ал.1 от НК е осъден за придобиването и държането на същите боеприпаси на лишаване от свобода за срок от една година, като изпълнението на наказанието е отложено за тригодишен изпитателен срок.
На основание чл.23, ал.1 от НК на подсъдимите /с изключение на Г./ са наложени най-тежките от така определените наказания, увеличени по реда на чл.24 от НК, в резултат на което подсъдимият З. следва да изтърпи общо наказание лишаване от свобода за срок от дванадесет години, Ч. тринадесет години, В. четири години и шест месеца, Г. пет години, а Р. пет години и осем месеца.
Пострадалият А. Г. е конституиран като граждански ищец и частен обвинител по делото, а А. Й., С. Й. и „С. СД“ ЕООД като граждански ищци. Окръжният съд е осъдил подсъдимите З., Ч., Г., Р. и В. да заплатят обезщетение за претърпени неимуществени вреди от опита за убийство на Г. в размер на 50 000лв. със законната лихва, като е отхвърлил гражданския иск в останалата му част до пълния предявен размер от 100 000лв. За претърпени имуществени вреди от деянията, съставляващи престъпления по чл.330 от НК на А. Й. е присъдено обезщетение в размер на 6 800лв., дължимо солидарно от З., Ч. и В., на „С. СД“ ЕООД 7 782,50лв. и на С. Й. в размер на 4 400лв., дължими солидарно от Загорски, Ч., Г. и Р..
С въззивното решение така постановената присъда е изменена, като подсъдимият В. е оправдан по обвинението за едно от деянията по чл.216 от НК и за това да е осъществил продължавано престъпление. Наказанието за престъплението по чл.216 от НК му е намалено от една година и четири месеца на една година, а общото най-тежко и увеличено наказание е намалено от четири години и шест месеца на четири години. Наложеното на подсъдимия Ч. наказание за престъплението, съставляващо опит за убийство на А. Г. е намалено от единадесет на девет години, а наложеното общо и увеличено по реда на чл.24 от НК наказание е намалено от тринадесет на единадесет години лишаване от свобода. Намалено е наказанието на В. З. за извършеното престъпление по чл.216 от НК от три на две години лишаване от свобода. По отношение на подсъдимия Г. е намалено наказанието за престъплението по чл.116, ал.1, вр. чл.18, вр. чл.20 от НК от четири години и девет месеца на четири години, а общото увеличено най-тежко наказание е намалено от пет години на четири години и девет месеца. На пет години и пет месеца е намалено общото наказание на подсъдимия Р.. Присъденото обезщетение на гражданския ищец и частен обвинител А. Г. е намалено от петдесет хиляди лева на двадесет хиляди лева. В останалата й част присъдата е потвърдена.
Срещу решението на Пловдивския апелативен съд е постъпил протест с искане за увеличаване на наказанието на подсъдимия А. Ч. и на присъденото на А. Г. обезщетение до размерите, определени от първоинстанционния съд. Твърди се, че е неправилно наказанието на Ч. да се намалява, като се съизмерява с това на З. Следва да се съобрази, че той поставя началото на цялата верига от престъпления, както и че е освободен от наказателна отговорност за деяние по чл.131 от НК, осъществено докато е бил задържан под стража. Според прокурора влошеното здравословно състояние не е основание за редукция на наказанието, защото е лесно лечимо, но подсъдимият сам е отказал медицинската интервенция. Присъденото обезщетение се приема за недостатъчно, тъй като страхът и напрежението са променили изцяло начина на живот на Г., а е възмезден само за физическите страдания от уврежданията.
Същото искане за увеличение на присъденото му обезщетение и връщане на делото за увеличаване на наказанието на подсъдимия Ч., подкрепено със сходни аргументи, се съдържа и в жалбата от името на гражданския ищец и частен обвинител А. Г..
Постъпили са касационни жалби от шестимата подсъдими, като общо са релевирани и трите касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Апелативният съд е упрекнат в тенденциозно, избирателно и фрагментирано обсъждане на доказателствените материали, позоваване на предположения и недопустими доказателствени средства, игнориране на безспорно установени факти, подкрепящи защитната теза. Твърди се несъставомерност на действията, съставляващи изпълнителните деяния по посочената правна квалификация. За подсъдимия Г. се иска оправдаване с аргумента, че не е установено да е бил информиран за съдържанието на чувала с боеприпаси. Ч., Загорски, Г., Р. и В. намират наложените им наказания за явно несправедливи.
В съдебно заседание представителят на прокуратурата поддържа протеста по отношение на наложеното наказание на подсъдимия Ч.. Намира, че е явно несправедливо, както с оглед на престъпленията с висока степен на обществена опасност, така и поради висока степен на обществена опасност на личността на подсъдимия. Моли делото да бъде върнато за ново разглеждане.
Защитникът на А. Ч. моли да бъде уважена подадената от него касационна жалба. Твърди, че въззивният съд е пропуснал да обсъди и даде отговор на съществени въпроси за отговорността на подсъдимия. Като такива изтъква несъответствието между действията, в осъществяването на които е признат за виновен и правната квалификация, защото подбуждането и склоняването не съставляват изпълнителни деяния на престъпленията по чл.116, 216 и 330 от НК, нито е възможно предаването, като форма на изпълнителното деяние по чл.339 от НК да бъде осъществено по телефона. Обосновава липсата на доказателства за участието му като поръчител в опита за убийство на Г., както и ненадлежно мотивиране на извода, че поръчката е била именно за убийство.
Защитникът на В. З. също поддържа изцяло касационната си жалба. По отношение на двете по-леки обвинения, по които подсъдимият е признал вината си и е съдействал, моли ВКС да измени и намали наложеното наказание. Обвинението по чл. 116 от НК според него е недоказано, а в случай, че съдът не се съгласи с тезата му, счита, че следва да приеме, че е налице самоволен отказ.
Защитникът на В. В. моли решението да бъде отменено и делото да се върне за разглеждане от друг състав на Апелативен съд – гр. Пловдив. Поддържа, че правната квалификация е неточна, че фактическите и правни изводи почиват на предположения и на тенденциозен доказателствен анализ и на доказателства, придобити по незаконен начин - чрез извънпроцесуални беседи, че по отношение на два от палежите е налице непълнота на доказателствата, тъй като не е издирено и установено лицето „Т.“, сочено като евентуален извършител.
Защитникът на С. Г. също поддържам жалбата си и се солидаризира с оплакванията на останалите подсъдими относно правната квалификация. Счита, че дори и да е получил поръчка за убийство, подсъдимият самоволно се е отказал да го осъществи, или поне е действал при евентуален, а не при пряк умисъл. Възразява срещу размера на наказанието му, предвид наличието на многобройни смекчаващи вината обстоятелства – оказано съдействие за разкриване на обективната истина, трудова ангажираност, полагане на грижи за болен възрастен роднина.
От името на Б. Р. защитникът му поддържа оплакването за съществени процесуални нарушения на чл.13, чл.14, чл.15 и чл.107, ал.5 от НПК, свързани с формирането на вътрешното убеждение на решаващия съд относно фактите и обстоятелства във връзка с нападението, с характера и вида на нанесените телесни повреди на пострадалия Г., и насочеността на умисъла. Твърди, че при определяне на наказанието не е съобразено чистото съдебно минало, фактът, че е бил непълнолетен, продължителният период на разследване, трудовата ангажираност, и тежкото му семейно положение, като моли размерът му да бъде намален до срока на задържането.
Защитникът на подсъдимия С. Г. също поддържа жалбата и моли за постановяване на оправдателна присъда. Изтъква, че от фактическа страна е безспорно установено, че не е осъществено предаване на боеприпаси от Ч. на Г., а само телефонен разговор. Според него деянието на Г. е несъставомерно от субективна страна, тъй като нито е знаел какво носи, нито е предполагал.
Представителят на прокуратурата намира решението на Пловдивския апелативен съд за правилно и законосъобразно. Счита, че не са допуснати процесуални нарушения и всички доказателства са надлежно преценени, че въззивният съд е отговорил на всички възражения и е приложил правилно материалния закон.
Повереникът на гражданския ищец С. Й. моли решението да бъде оставено в сила.
В последната си дума подсъдимият Г. моли за намаляване на наказанието, за да бъде до бременната си съпруга, В. заявява, че е невинен и иска да бъде оправдан.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
Възраженията, че апелативният съд е потвърдил присъдата при неточен диспозитив за престъплението по чл. 116 ал.1 т. 7 и т.9 вр. чл.115 вр. чл.18 ал.1 вр. чл. 20 ал.3 вр. с ал.1 от НК, осъществено от подсъдимия Ч., е основателно. Той е признат за виновен в това, че на 12.02.2014г. в гр. Пловдив като подбудител, в съучастие с четирима други подсъдими, умишлено е склонил З., чрез убеждаване и чрез обещаване на парично възнаграждение, да склони други лица, да умъртвят А. Г., като деянието е извършено предумишлено и с користна цел и е останало недовършено поради независещи от волята на дееца причини. Тази формулировка не е прецизна, тъй като деянието, за което подсъдимият носи наказателна отговорност е опит за умишлено умъртвяване на другиго, а конкретно осъществената от него предхождаща дейност по склоняване на Загорски не е елемент от състава на престъплението, а представлява фактическото основание той да бъде признат за участник в осъществяването му. Начинът, по който подбудителят е мотивирал друго лице да участва в престъплението е обстоятелство, което при всички случаи следва да намери място в съдебния акт, но без да заменя действията по осъществяване на изпълнителното деяние, като дори не е необходимо да бъде отразено в диспозитива, достатъчно е да е описано в мотивите към присъдата. Допуснато е нарушение на чл.305, ал.4, вр. чл.301, ал.1, т.1 от НПК. Диспозитивът на присъдата възпроизвежда порока на заключителната част на обвинителния акт, вместо служебно да го коригира, което е процесуално допустимо, тъй като не се променя обстоятелствената част на обвинението, нито се прилага закон за по-тежко наказуемо престъпление. Не може да бъде споделена тезата, че този пропуск съставлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Правото на защита на подсъдимия не е ограничено. Той е имал възможност да разбере точно за осъществяването на какво престъпление е бил обвинен и признат за виновен. Присъдата представлява единство от диспозитив и мотиви, а правната квалификация съдържа освен словесно и цифрово изражение на престъпния състав. В диспозитива на присъдата е ясно обозначено, че Ч. е признат за виновен за деяние, извършено на 12.02.2014г., а не по-рано, че е осъществено от съучастници, а не е негова самостоятелна престъпна дейност, че той е участвал в качеството на подбудител, а не на извършител, че е криминализирано в чл.116, ал.1, а не в чл.117, ал.2 от НК. Не съществува и идентичност между изпълнителното деяние „подбужда“ и употребения в присъдата израз „склонил“.
Отделно от възраженията срещу законосъобразното изясняване на съществени обстоятелства, без да се съгласяват с възприетата от съда фактическа обстановка, жалбоподателите твърдят, че в случаите на установено „многостепенно съучастие“ неправилно е приложен материалния закон. Терминологично усложнената конструкция следва да се разграничи от „степента“ на участие по смисъла на закона, която представлява конкретния каузален принос на всеки от съучастниците. По повод възражението в принципен план следва да бъде изтъкнато следното: Възможно е от гледна точка на субекта, престъплението да е усложнено допълнително и извършителят да е мотивиран от лице, което от своя страна е било подбудено от друго. В подобни случаи подбудителството към подбудителство се квалифицира като подбудителство, подбудителството към помагачество също като подбудителство, помагачеството към подбудителство като помагачество и помагачеството към помагачество също като помагачество. Тази конструкция в теорията е известна като „съучастие в съучастието“. Независимо от коя „степен“ и в каква форма, при съучастие законът изисква точно определени предпоставки от обективна и субективна страна.
От обективна страна подсъдимият е съучастник, когато има принос в осъществяване на престъплението. Това означава, че неговото поведение следва да е в причинна връзка с престъпния резултат. Според възприетата от съда фактическа обстановка, причината Г. и Р. да извършат опита за убийство, е това, че Ч. е обещал да заплати за него. Предложението му към З. е поставило началото на поредица от събития, довели до покушението срещу Г., и в този смисъл причинната връзка съществува.
От субективна страна съучастникът следва да съзнава, че действа задружно с други за осъществяване на едно и също престъпление. Неточните представи за броя на съучастниците или самоличността им не променя вида на умисъла, тъй като той се определя от отношението към деянието и общественоопасните последици от него, а не към субектите. Според мотивите на въззивното решение, както при палежа на 09.01.2014г., така и при опита за убийство, Ч. е подбудил З. към осъществяване на престъпленията, без да знае, че той ще ангажира други извършители. По същия начин не е установено и извършителят на палежа В. да е знаел, че подбудителят З. преди това е бил подбуден от Ч.. Това обстоятелство няма отношение към възможността Ч. да носи наказателната отговорност, тъй като в посочените случаи самоличността на извършителя не е от значение, нито за обективната съставомерност на деянието, нито от субективна страна е решаваща подсъдимият да предприеме престъпното поведение. Съдът е приел, че след възлагане на поръчката, Ч. не се е интересувал от детайлите по изпълнението й, въпреки че е бил наясно, че в други случаи З. ползва и трети лица.
При квалифициране на съучастническата дейност в опита за убийство съдът е допуснал неправилно приложение на чл.21, ал.4 от НК по отношение на подсъдимия Ч.. Користната цел, която е безспорно установена при З., В., Г. и Р., за него не е налице. Той не само не е очаквал материално облагодетелстване от престъплението по чл.116, ал.1 от НК, но дори напротив, платил е със собствени средства за това, че е осъществено. Въззивната инстанция обстойно е изследвала целта, с която Ч. е действал, поръчвайки убийството на Г., и е приела, че тя е отмъщение, а не корист. Останалите съучастници са имали очакването, че ще получат заплащане след изпълнението на поръчката, но това не се отнася за Ч.. Целеното обогатяване като последица от смъртта на Г. представлява особено обстоятелство, което законът свързва с увеличаване на наказанието, и което не е налице по отношение на един от съучастниците, поради което не следва да се взема предвид за него. С прилагането на по-тежко квалифициращия признак по т.7 на чл.116, ал.1 от НК по отношение Ч. се нарушава и принципната забрана едно и също обстоятелство да се отчита двукратно при отмерване тежестта на санкцията. Наказателната отговорност на Ч. е ангажирана именно поради това, че е създал в съзнанието на З., В., Р. и Г. представата, че ще получат парично възнаграждение. Именно това е неговото участие в престъплението, вече отчетено като начин на склоняване на останалите съучастници, и не би следвало да се отчита втори път като обстоятелство, утежняващо наказанието му. По изложените съображения решението следва да бъде изменено, като подсъдимият Ч. бъде оправдан по обвинението да е участвал в престъплението с користна цел.
Въззивният съд е положил значителни усилия, за да обоснове законосъобразното провеждане на разпитите на подсъдимите З., Р. и Г. в досъдебната фаза, както пред разследващия орган, така и пред съдия, и приобщаването им към доказателствения материал, ползван при постановяване на решението. Пред настоящата инстанция не се оспорва годността им, а се твърди, че не са анализирани достатъчно задълбочено и в съвкупност с всички данни, че са обсъждани едностранчиво, че противоречията са интерпретирани тенденциозно полза на обвинението.
Най-широк кръг от възражения касаторите са направили във връзка с решението на апелативния съд по повдигнатото обвинение за опит за убийство на св. А. Г.. Първото оплакване касае начинът, по който е установено участието на подсъдимия Ч. в престъплението в качеството му на подбудител. Касационната проверка не констатира допуснати процесуални нарушения в начина на формиране на убеждението на съда относно вината му. Събрани са достатъчно уличаващи преки и косвени доказателства, които в решението са обсъдени детайлно и задълбочено.
От основно значение са обясненията на подсъдимия З.. Доколкото става въпрос за съучастник, променял позицията си в хода на наказателното производство, съдът е отделил особено внимание на анализа на изявленията му и съпоставката им с данни от други източници. Подсъдимият З. не прехвърля своята вина върху Ч., поради което не става въпрос за класическия „оговор“. Като единствен вероятен друг мотив за неверни обяснения, уличаващи Ч., по делото е очертан финансовият интерес. Съдът е разгледал и двете предложени по този повод версии и мотивирано ги е отхвърлил. Твърденията за непредизвикани очаквания на З. да си набави средства от Ч., било като „отстрани“ човек, когото той не харесва, било като го изнудва, че ще го „натопи“, не кореспондират с житейската логика, с факта, че на извършителите е било заплатено, макар и по-малко от обещаното, нито с процесуалното поведение на З. след задържането му. Обсъдени са данните за евентуално въздействие върху него с цел обясненията му да ползват Ч., както и върху Ч., с цел изнудване за пари, при което аргументирано е изведено заключението, че подобни отношения, доколкото са съществували, се отнасят до времевия период, когато Загорски е давал обяснения при първото разглеждане на делото от окръжния съд, а не до момента на разпитите му от водещия разследването и пред съдия на досъдебното производство, при повторното първоинстанционно разглеждане, или пред апелативния съд.
Проверена и отхвърлена е версията за личен мотив на З. да навреди на св. Г.. В мотивите на решението е ясно посочено, че евентуалното отмъщение не би могло да е по повод лечението на баща му, тъй като с помощта на официална справка е установено, че той никога не се е лекувал в „Хипоталамус“, нито по повод лечението на неустановена позната на З., след като дори името й не е известно. Особено убедителен аргумент, опровергаващ тезата, че З. е поръчал нападението, защото е имал финансови претенции към Г., е безспорно установеният факт, че Г. и Р. не са имали за задача и не са предали подобно послание на пострадалия.
Въззивният съд е мотивирал надлежно извода си, че за разлика от З., Ч. е имал мотив да навреди на пострадалия Г.. Тази констатация по никакъв начин не се опровергава от пространните обяснения на подсъдимия за заеманата от него длъжност, за спецификите в дейността на дружествата „Цито Медика“, „Хипоталамус“ и „Хипократ“. Същественият факт е негативното отношение на Ч. към Г., независимо от кои аспекти на професионалната или търговската им дейност е предизвикано, а той е установен законосъобразно по безспорен начин. Правилно показанията на Г. са оценени като обективни, предвид това, че той категорично потвърждава твърдението на Ч., че двамата не са се познавали лично и никога не са контактували. Същевременно ясно и точно разяснява на каква база са възникнали конкурентните отношения между дружествата им. Съдът се е позовал и на св. С. С., съдружник на пострадалия Г., който не познава подсъдимия Ч., и следва да бъде определен като безпристрастен. Неговите показания от съдебна фаза, съпоставени с тези от досъдебната, не разкриват противоречия по отношение на твърденията му, че повечето общопрактикуващи лекари, наемани в „Хипоталамус“ идвали от „Цито Медика“, че те разказвали за заплахи от страна на Ч. да ги ликвидира, да ги закрие, че по сигнали от „Цито Медика“ им правили проверки от РЗИ и Здравна каса, че водели дела срещу медиците и сметките им били запорирани. Показателен е фактът, че С. определя „Н. Райфъла“ като техен конкурент още в първоначалния си разпит, по време на който Г. все още е бил в болница, което опровергава тезата на подсъдимия, че подозренията срещу него са еволюирали по внушение на разследващите органи.
От вниманието на въззивната инстанция не е убягнало и обстоятелството, че в единствените обяснения на З., в които отрича да е имал поръчител, решението за нападението над А. Г. също се обяснява с неприязненото отношение на Ч. към него.
За да даде вяра на обясненията на З., уличаващи Ч., апелативният съд се е позовал и на подкрепящите ги показания на св.Х., лично възприел признанията за съпричастност на Ч.. Те от своя страна следва да се считат за достоверни, предвид данните, получени чрез експлоатация на СРС от проведени разговори между Ч. и З. по неговия телефон.
Във връзка с участието на подсъдимия Ч. в опита за убийство на св. Г. като поръчител, пред касационната инстанция се оспорва и друг фактически извод, а именно, че поръчката е била за убийство. Твърди се, че З. е действал при ексцес в резултат на неправилно възприемане на желанието на Ч.. Действително, според обясненията на подсъдимия З., Ч. му е поръчал убийството на св. Г., но без да използва конкретно тази дума, а изрази като „отстраняване“ и „премахване“. Освен граматическото тълкуване, за правилното квалифициране на поведението на Ч., от значение са и други обстоятелства: За изпълнение на поръчката е обещал да заплати 20 000лв. Съпоставката на тази сума със заплащането за другите престъпления, предмет на настоящото дело, е показателно за сериозността на поръчката; Очертаният в обясненията на Ч. профил на З. предполага, че във възможностите му е било физическото отстраняване на Г., а не на елиминирането му като конкурент чрез създаване на затруднения за бизнеса му; Ч. е останал недоволен и не е заплатил цялата сума, защото „доктора“ е бил изписан от болницата след няколко дни, вместо да изпадне в кома; Когато е поръчал отстраняването на Г., Ч. знаел, че З. разполага с група от „яки момчета“; След като е предоставил е информация за пострадалия, се е дистанцирал и е отказал да бъде запознат с подробностите за времето, мястото, начинът на нападение и извършителите.
Фактът, че Р. и Г. отчели пред З. поръчката като изпълнена, и Загорски е препредал същата информация на Ч., не следва да се интерпретира в подкрепа на защитната теза. Безспорно е установено, че към този момент никой от тримата не е знаел до какво са довели нанесените седем удара с нож на Г.. От това, че са докладвали, че са постигнали желания резултат, не може да се направи извод какъв всъщност е той, тъй като към този момент не им е било известно дали са убили пострадалия или само са го наранили.
Правният извод, който се налага в резултат на установените факти е, че поръчителят Ч. е действал при пряк умисъл за осъществяване на убийство, макар и неконкретизиран. Характерно за неконкретизирания пряк умисъл е, че деецът предвижда настъпването на вредата, но не знае точно конкретната й величина, и се съгласява с засягане от всякаква степен. При възлагане на поръчката на Ч. му е било известно, че вероятно пострадалият ще бъде нападнат от няколко на брой извършители, превъзхождащи го физически, и че те ще действат с цел да му причинят увреждания, достатъчно сериозни, за да доведат до трайна нетрудоспособност или кома. В такава ситуация възможността в резултат на уврежданията Г. да умре е напълно реална и предвидима, и Ч. ясно е осъзнавал това обстоятелство. В теоретичен план, при деяние с възможни два неправомерни резултата /в случая телесна повреда или смърт/, когато единият се цели, а с другия деецът се съгласява, отговорността е за настъпилия по-тежък резултат.
С аргументите, че при прекия умисъл предвиждането може да е освен за сигурно, и за вероятно настъпване на резултата, следва да бъде отговорено и на възраженията на подсъдимия З. срещу квалификацията на деянието. Твърди, че Ч. му е поръчал убийство, но той нямал намерение да прави „такива глупости“ и затова решил да направи „по-голямо пребиване“. В контролираното решение са изследвани всички конкретни думи и действия, с които З. е подбуждал и подпомагал Г., Р., В. и К., при което напълно обосновано апелативният съд е достигнал до извода, че той ясно е съзнавал възможността в резултат на нападението да настъпи смъртта на Г. и се е съгласявал с това. Указанията, дадени от него на останалите съучастници не оставят никакво съмнение по този въпрос. Няма как да не е предвиждал сигурното или поне възможното настъпване на смъртта на пострадалия, след като е карал В. да го ударя в главата с бухалка или камък, а Г. и Р. да го прободат няколкократно в гръдната и коремната кухина с ножове с дължина на острието около 25-30см. На св. К. е заявил директно, че „доктора“ трябва да умре. Искал е „да има сензация и да пишат във вестника“, а след като Г. не е бил публично известна личност, очевидно причината нападението да представлява новина е следвало да бъде сериозността му.
Оплаквания по този пункт от решението се съдържат и в жалбата на подсъдимия Г.. Твърди се неправилно приложение на материалния закон, тъй като фактите по делото сочат на евентуален, а не на пряк умисъл, както и поради осъществен доброволен отказ от опит. Въпросът за умисъла беше обсъден по-горе при изследване на субективната страна на осъщественото от Ч. и З. престъпление, и изложените съображения се отнасят и до този подсъдим. Той е подходил към осъществяване на деянието с намерение да нанесе увреждане, проникващо в коремната кухина, съзнавайки, че в тази област се намират жизненоважни органи, със средство, годно да причини смърт, при това докато Р. нанася удари с нож в гърба на пострадалия. Така очертаното поведение обективира пряк, а не евентуален умисъл.
Подсъдимият Р. също оспорва де е действал при пряк умисъл за убийство, изтъквайки, че коматозното състояние, като планиран и желан резултат, съответства на правната квалификацията „причиняване на тежка телесна повреда“, а не на „причиняване на смърт“, както и че дълбочината на проникване на острието е малка, а ударите са нанесени с лека до умерена сила. В отговор на така формулираните съображения следва да бъде изтъкнато, че жалбоподателят тенденциозно пропуска част от установените обстоятелства във връзка с нападението, които сочат на пряк умисъл за причиняване на смърт.
По повод дълбочината на нараняванията следва да се посочи, че острието на ножа е било достатъчно дълго, и причина да няма проникване в гръдната кухина са по-скоро дебелите дрехи на Г., отколкото някаква прецизност, проявена от Р.. В жалбата си подсъдимият В. прави възражение за допуснато процесуално нарушение при обсъждане на вещественото доказателство-яке, изразяващо се в игнориране на несъответствията между вида му и направеното описание от свидетелите, и между броя на прорезите му и раните на пострадалия. Оплакването му се основава на погрешно интерпретиране на решението. Всъщност въпросните несъответствия са надлежно констатирани и именно поради тях съдът е приел, че якето, приобщено към доказателствата по делото не е носеното от Г. по време на нападението. Въпреки това, изводът, че пострадалият е бил със зимна връхна дреха, която до известна степен е намалила пораженията по тялото му, остава непроменен, и е надлежно мотивиран с други доказателства.
Ударите не са били особено силни, но за сметка на това са били многобройни, имало е удар в непосредствена близост до сънната артерия и до гръбнака, чието засягане може да бъде фатално, въпреки че не са разположени в дълбочина. Особено съществено обстоятелство, без съмнение обхванато от умисъла на Р., е наличието на съучастник – съизвършител, който едновременно с него е пристъпил към осъществяване на изпълнителното деяние, бил е въоръжен с нож и според предварителната уговорка е трябвало да нанесе прободна рана в корема на пострадалия. При така очертаната обстановка тезата, че смъртта на пострадалия е била нежелан резултат не може да бъде споделена.
Възраженията на Г. за ненаказуемост поради доброволен отказ от опит се основават на факта, че не е наръгал Г. в корема, както е било планирано, и че е избягал пръв от местопрестъплението. С оглед установените факти няма спор, че Г. не се е отказал предварително от осъществяване на престъплението. Известно е, че опитът е започнат, когато деецът на основата на конкретния си замисъл се е насочил пряко и непосредствено към осъществяване на престъплението. В случая той се е доближил до пострадалия, извадил е нож и го е насочил към корема му. С тези свои действия Г. се е включил в осъществяване на изпълнителното деяние, а предвид наличието на съизвършител, който е продължил да действа според предварителната уговорка, двамата заедно носят отговорност за причинения общ престъпен резултат. Опитът е довършен, защото с нанасянето на седем прободни рани в гърба на Г., е реализирано поведение, което обичайно е води до причиняване на смърт. Резултатът не е настъпил поради случайни обстоятелства, а не защото Г. е предотвратил настъпването му, както изисква чл.18, ал.3, б.“б“ от НК. Смъртта на пострадалия е избегната, поради случайни обстоятелства - зимното яке е ограничило дълбочината на раните, и ударите в основата на врата и до гръбначния стълб, които биха могли да прережат артерия, бъбрек или друг жизненоважен орган, са имали минимално отклонение. Действително, конкретният принос на Г. в сравнение с този на Р. е по-малък, но това обстоятелство няма значение за правната квалификация, а следва да се отчете при определяне на наказанието.
Подсъдимите Ч. и Г. са атакували въззивното решение и в частта, отнасяща се до престъпленията по чл.339 от НК. Твърди се допуснато нарушение на материалния закон, тъй като изпълнителното деяние „предаде“ не би могло да се осъществи с телефонен разговор. Така формулираното възражение е неоснователно. Под „предаване“ по смисъла на закона следва да се разбира предаването на фактическата власт върху вещта, предмет на престъплението, което е възможно да стане чрез фактическото й връчване, но е възможно да се осъществи и по друг начин. В случая Ч. е оставил боеприпасите на място, достъпно за Г., който е имал ключ от апартамента, казал му е да отиде и да ги вземе, и той е изпълнил разпореждането му. Обстоятелството, че разговорът между двамата е бил по телефона, а не присъствен, е ирелевантно. Същественото е, че подсъдимият Ч. е реализирал поведение, в резултат на което фактическата власт върху боеприпасите е преминала от него към подсъдимия Г.. Последният ги е взел и изнесъл от жилището, като по този начин до момента на задържането му е упражнил държане по отношение на тях. Апелативният съд неправилно е приел, че е осъществена и друга форма на изпълнително деяние – „придобил“. Мотивите относно възможните придобивни способи са точни, но не е съобразено, че придобиването по смисъла на закона предполага относително трайно отношение на извършителя към вещта, при което той я държи за себе си. Подсъдимият Г., изпълнявайки точно инструкциите на Ч., е взел боеприпасите с единствената цел да ги пренесе от апартамента на ул. "Васил Соколов" № 19, в апартамента на ул. "Ангел Кънчев" № 8, и двата ползвани от Ч., с което те отново да преминат в негова фактическа власт. Когато е бил спрян за проверка от полицейските служители, той е държал боеприпасите не за себе си, а за Ч., поради което решението следва да бъде изменено, като Г. бъде оправдан по обвинението да е „придобил“ инкриминираните вещи.
Според Г. присъдата срещу него почива на предположението, че той е знаел какво е съдържанието на чувала, с което е нарушен чл.303, ал.1 от НПК. Тази теза е отхвърлена с достатъчно аргументи, които настоящият състав споделя. Изтъкнато е съвпадението в първоначалните версии на подсъдимите Ч. и Г.. Ч. двукратно в присъствието на защитник е дал обяснения, според които е поръчал на Г. да прибере патроните му и последният е изпълнявал негово разпореждане. От своя страна подсъдимият Г., запитан от задържалите го на място полицаи за съдържанието на кашоните, е отговорил, че са патрони на Ч.. Последващата промяна в позицията на Ч. не е получила разумно обяснение. Твърдението, че е излъгал, защото мислел, че така ще поеме вината, е лишено от логика, тъй като в първоначалните му разпити не е съобщил обстоятелства, оневиняващи Г.. За да кредитира първоначалните изявления на двамата подсъдими и да отхвърли твърденията им от съдебното следствие, апелативният съд е направил изключително прецизен анализ на цялостната обстановка, и правилно е преценил, че доказателствата еднопосочно подкрепят извода за умишлено поведение от страна на Г.. Обсъдени са фактите, че и двамата подсъдими са знаели, че полицията издирва Ч.; И двамата са знаели, че в апартамента на ул. "Васил Соколов" Ч. съхранява незаконосъобразно оръжие и боеприпаси; Г. се е намирал в лична и професионална зависимост от Ч. и с готовност е изпълнявал неговите разпореждания, дори и когато са за извършване на очевидно престъпление, като пренасяне на пушка, за което няма разрешение или подбуждане към лъжесвидетелстване; Начинът, по който са били опаковани боеприпасите – в кашони, и броят им – пет, както и установеният обичаен начин мръсните ловни дрехи и обувки на Ч. да се оставят за пране и почистване, изключват възможността Г. да е взел боеприпасите, без да провери съдържанието на кашоните, обърквайки ги с „мръсен ловен багаж“.
Извън оплакванията за допуснати конкретни процесуални нарушения, пред касационната инстанция е поставен въпросът за законосъобразността на отказа на апелативния съд да обсъжда възражения за нарушения от досъдебното производство, с аргумент, че вече са разгледани и оставени без уважение в разпоредително заседание. Независимо от направената интерпретация на преклузията, второинстанционният съд не е допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като е проверил изцяло правилността на невлязлата в сила присъда, без да е бил ограничен в контрола на процесуалната годност на събраните в досъдебното производство доказателства и доказателствени средства и е разполагал с възможността да счита за неосъществени опорочените процесуално-следствени действия, а събраните в хода им доказателства и доказателствени средства да изключи при изясняване на фактическата обстановка. От мотивите на решението е видно, че е изпълнил задължението си да провери дали доказателственият материал, въз основа на който е постановена присъдата е събран и проверен по надлежен ред, при което не е установил допуснати съществени процесуални нарушения.
Според жалбоподателите е опорочена процесуалната дейност на съда по оценката на някои свидетелски показания и формиране на фактически изводи въз основа на тях. Претендира се, че съдът не е съобразил в достатъчна степен, че свидетелите Х. и Х. с показанията си са целели да навредят на Ч. – Х., защото се е почувствала отхвърлена след отказа на подсъдимия да се ожени за нея, а Х., защото сам е признал, че го мрази. Възразява се и срещу позоваването на показанията на полицейски служители относно информацията, получена от тях при оперативни беседи.
Посочените оплаквания са неоснователни. Отношенията между П. Х. /Н./ и Ч. са били предмет на подробно обсъждане при изясняване на мотивите за извършения на 10.01.2015г. палеж на автомобил „Шкода“. Въпросът, кой от двамата е останал неудовлетворен и е имал желание да отмъсти на другия след приключване на дългогодишната им връзка, е надлежно изяснен. Раздялата им е предизвикана от поведението на Х., която е заживяла на семейни начала със св. К.. Обективно, не тя е била отхвърлената, а и предвид твърденията на Ч., че е продължил да й помага, за нея не съществува мотив да му навреди с уличаващи показания. Същевременно съдът е констатирал, че твърденията на подсъдимия, че е приел благосклонно и с облекчение новата интимна връзка на Х., са опровергани. Позовал се е на собственото му негативно мнение за К., на впечатленията на З., че ще остане доволен, ако навреди на свидетеля, на показанията на В. Х., че Ч. обичал П. и искал да си я върне, на тези на К., че подсъдимият е отправял заплахи и обиди към партньорката му. Последният свидетел е разяснил подробно и логично как и защо са възникнали съмненията, изразени от Н. в подадения от нея сигнал, че вероятно Ч. е поръчал палежа, и те нямат нищо общо с отказа на подсъдимия да напусне съпругата си. Наред с изложеното, възраженията срещу оценката на показанията на тази свидетелка следва да бъдат отхвърлени и поради съответствието им с останалите източници на информация за конкретните престъпни деяния.
Действително по делото е установено, че св. Х., който е бил близък сътрудник на подсъдимия Ч., след образуване на наказателното производство е преосмислил лоялността си към него. Само по себе си това обстоятелство, не е достатъчно основание показанията му да бъдат изключени от доказателствения материал като недостоверни. Правилно различното отношение е преценено от апелативния съд като желание да се дистанцира от осъществяването на престъпна дейност. То е станало известно на жалбоподателя от разговора между свидетеля и съпругата му, съдържащ се на приобщените ВДС. Още преди този момент на узнаване, обаче, върху Х. е упражнявано въздействие да лъжесвидетелства, от което следва, че опасенията, че показанията му може да навредят на Ч. не са породени от омразата му към него, а от информацията, с която разполага. Позовавайки се на телефонния разговор между Х. и съпругата му, жалбоподателят го интерпретира едностранчиво и тенденциозно. От контекста на разговора е видно, че в резултат на неприязненото отношение към Ч. свидетелят е взел решение да не прикрива подсъдимия, но не и да го уличава в неизвършени престъпления.
Извън посочените съображения, настоящият състав констатира, че въззивният съд е подходил прецизно при оценката на показанията на св. Х., като ги е проверил чрез съпоставка с други доказателствени източници. Така например, твърдението, че Ч. е признал пред него за посегателство по отношение на имуществото на „депутата“ /Й./, кореспондира с независимо изразените от самия св. Й. съмнения и с показанията на св.Ч. за неприязънта на Ч. към Й.; Св. В. Х. е потвърдила, че съпругът й я карал да проверява местонахождението на управлявания от К. автомобил.
Не е допуснато и претендираното процесуално нарушение, изразяващо се в позоваване на информация от оперативни беседи. Въззивният съд изрично е посочил, че съобщеното в рамките на беседите, възпроизведено в показанията на оперативните работници, не е база за осъдителна присъда /стр.80 долу, стр.102/. Доколкото не съществува процесуална пречка полицейските служители да бъдат разпитвани, те могат да свидетелстват за действията, в които са участвали и за възприети лично от тях обстоятелства. Неправилна е позицията, че показанията им за наученото от подсъдимите в хода на оперативната беседа, в които се възпроизвеждат самопризнания, могат да се ползват по правилата за ползване на косвените доказателства. В НПК е ясно очертан начинът за установяване на признания и пред кой компетентен орган могат да се депозират. Опитът за заобикаляне на процесуалния регламент, чрез базиране на изводите по фактите върху ненадлежно събрани доказателства, съставлява съществено процесуално нарушение и нарушение на чл.6, ал.1, вр. ал.3 от ЕКЗПЧ /в този смисъл виж решението по делото Д. М. срещу България от 08.03.2018г./. В конкретния случай въззивният съд не е допуснат посоченото нарушение, тъй като не е изградил изводите си във вреда на подсъдимите на показанията на оперативни работници. По повод същото възражение на защитата, направено пред него, е изразил ясно позицията си, че показанията на служителите на полицията, в които се възпроизвеждат самопризнания на подсъдимите, са без значение и важност за установяване на съставомерните факти.
Твърдението, че неправилно са отхвърлени показанията на св. М. М., не намира опора в текста на атакуваното решение. Съдът е кредитирал съобщеното от този свидетел, че познава лично, както Й., така и Ч., и че му е известен проблема на Ч. с прекратяването на концесията на общинския пазар. Анализирал е прецизно отговора на М. на въпроса дали е посредничил между двамата за решаване на проблема, при което напълно точно е изтъкнал безспорната разлика между това свидетелят да отрича срещата да се е състояла, и това да не си спомня. Съобразено е и правото на свидетеля да не се самоуличава в неправомерно упражняване на влияние. Въз основа на посочените обстоятелства, изводът, че показанията на св. М. не опровергават тези на св .А. Й. относно отношенията му с подсъдимия Ч., е напълно законосъобразен.
Задълбочен анализ е направен и на показанията на св. М.. Изследвани са служебните отношение между нея и подсъдимия Ч. и са открити достатъчно основания за поставяне под съмнение на безпристрастността й. По тази причина е дадена вяра на съобщеното от нея, само доколкото не противоречи на информацията от други източници. Част от обстоятелствата, за които е свидетелствала, действително не са приети за установени, но съдът е аргументирал убедително позицията си. Става въпрос за твърдения, които са опровергани от показанията на други свидетели и дори от обясненията на Ч. и Загорски, или за факти, които няма как да са й известни със сигурност. Възприетият критичен подход към показанията на тази свидетелка е законосъобразен и съдът не е допуснал процесуално нарушение при оценката им.
В жалбата от името на подсъдимия В. се аргументира опорочаване на заключенията на пожаротехническите експертизи, поради това, че имената на вещите лица не са вписани от в постановленията за назначаването им, а са посочени допълнително от ръководителя на ведомството, в което работят. Същият довод е изтъкван и пред предходните две инстанции, които правилно са го отхвърлили като несъстоятелен. За да изиграе успешно своята роля в наказателния процес, експертизата следва да бъде изготвена от компетентен и безпристрастен специалист. Обичайно за избора на такъв се ползва утвърдения списък, в който фигурира името и специалността му. Оправомощен да контролира наличието или липсата на нужните качества у експерта е съдът, и преценката му не е обвързана от факта на вписването на вещото лице в обнародвания списък. Списъците на вещите лица се изготвят за улеснение на правораздавателната дейност, а не за да ограничават съда при избора най-подходящ експерт. От друга страна, няма спор, че ръководителите на учреждения, ведомства, научни институти и съсловни организации разполагат с нужната информация за специалистите в специфичните области, свързани с дейността им. Тъкмо по тази причина Законът за съдебната власт ги оторизира да правят предложения за включване на вещи лица в списъците. В чл.3, ал.2 на Наредба № 10 на министъра на правосъдието за съдебните и арбитражните експертизи изрично е предвидена възможността, „ръководителите на учрежденията, организациите и институтите по искане на органа, който назначава експертизата, да представят допълнително нови специалисти, когато за даден вид експертиза няма утвърдени експерти или има законна пречка за назначаване на някои от тях.“ Настоящият случай е именно такъв. Независимо че експертите не с избрани от измежду вписаните в списъка за съдебния район, а са посочени от ръководителя им по месторабота, поради което имената им не са били известни към момента на изготвяне на постановлението за назначаване на експертиза, съдът е проверил квалификацията и длъжността им, сметнал ги е за достатъчни, и ги е предупредил за наказателната отговорност, която носят като вещи лица. В НПК, ЗСВ, както и в подзаконовите нормативни актове, уреждащи съдебните експертизи, хипотезите, при които едно лице не може да бъде експерт в наказателния процес и следва да бъде отведено, са изброени лимитативно. Извън посочените основания, не съществува законова пречка за ползване на експертните заключения.
Последното оплакване за процесуални нарушения, с което е сезиран ВКС, изхожда от подсъдимия В. и се отнася до оценката на наличните доказателства, въз основа на които е признат за виновен в участие в опита за убийство на св. Г. и в палежа на 09.01.2014г. на автомобилите „М. МЛ“ и „Т. Л. К.“.
Твърдението, че извършител на палежа е неустановено лице на име „Т.“ е възведено в материалите по делото чрез обясненията на подсъдимия З., както и чрез показанията на свидетели – оперативни работници, относно това, че от разговори с В. и З. са научили за въпросния Т., издирвали го, но не успели да го открият. Същественото е, че в съдържателно отношение посочените източници сочат на съвместно участие на В. и „Т.“, а не на самостоятелно извършителство от страна на последния. По този повод апелативният съд е изразил принципната и законосъобразна позиция, че правото на преценка на прокуратурата, кого да обвини е суверенно и не подлежи на съдебен контрол, а В. следва да понесе наказателна отговорност за личното си участие в престъплението, дори и при евентуалното наличие на съизвършител. Фактическият извод, че В. е извършител на деянието, съдът е извел след като е анализирал обясненията на З., дадени в различни моменти от наказателното производство, и отнасящи се до поведението на В. преди и след осъществяване на изпълнителното деяние, както и подкрепящите ги показания на свидетелите К. и О..
Приетите за установени факти, относими към обвинението срещу В. в престъплението по чл.116, ал.1, вр. чл.18, ал.1 от НК са следните: По повод поръчката за покушение над Г., З. ангажирал първо В. и Г. за извършители; След като казал, че пострадалият трябва да бъде ударен в главата с камък или с бухалка, В. отказал да извърши нападението; Тогава бил привлечен К., който обаче се отказал, а по-късно и Р.; В. и Г. разучавали известно време обичайните местонахождения, маршрути и графика на набелязаната жертва /следили го в продължение на 4-5 дни с автомобила на Г./; В деня на нападението В. изпратил „стрела“, за да предупреди Г. и Р., че Г. потегля от местоработата към дома си.
Правното значение на отказа на В. лично да осъществи посегателството срещу живота на пострадалия е изяснено коректно от апелативния съд. Въпросният отказ касае участие в престъплението като извършител, но не и участие като помагач, за каквато форма на съучастие В. всъщност е признат за виновен. Набавянето на съучастник по принцип представлява помагаческа дейност, но тъй като св. К. няма качеството „съучастник“, обстоятелството, че В. го е ангажирал, е ирелевантно. Като действия за подпомагане осъществяването на престъплението правилно са квалифицирани предварителното установяване на навиците на жертвата с цел да се избере най-подходящото време и място за нападение, както и информирането на извършителите за момента, в който следва да заемат набелязаната позиция и да са в готовност да нанесат ударите. Така реализираното поведение от страна на В. инстанциите по фактите са установили въз основа на надлежно събрани и точно анализирани доказателства. В жалбата касаторът се позовава на обясненията на Загорски, но по този повод следва да се изтъкне, че те са в подкрепа на версията на В. само доколкото отричат предупредителното обаждане „стрела“, но не и по отношение на подготовката, извършена чрез няколкодневно проследяване на Г., което поведение също съставлява помагачество. Последното е доказателствено обезпечено, освен с обясненията на Загорски и Г., с показанията на К. и О., отчасти с обясненията на самия В.. Относно предупредителното позвъняване апелативният съд се е позовал на обясненията на подсъдимия Г., като в мотивите на решението е изложил няколко ясни и логични съображения в подкрепа на достоверността им.
Оплакванията за явна несправедливост на отделните наказания според ВКС са неоснователни, с изключение на възражението на подсъдимия Г., относно срока на лишаването от свобода за престъплението по чл.116, ал.1, т.7 и т.9, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК. Във връзка с коментираното касационно основание следва да се подчертае, че за наличието му не е достатъчно да се констатира пренебрегване или неправилна оценка на някое значимите за индивидуализацията обстоятелства, а е необходимо цялостната им оценка да е в очевиден разрез с принципите по чл.36 и чл.54 от НК. Приведените в протеста и жалбите аргументи по чл.348, ал.1, т.3 от НПК в по-голямата си част са насочени към най-тежкото от престъпленията, което е обяснимо с оглед императива за налагане на едно от определените отделни наказания за съвкупността. Следва да бъде споделено решението срокът на лишаването от свобода да бъде под специалния минимум от петнадесет години /за Р. след редукцията по чл.63 от НК минимумът е пет години/ по отношение на всички участници в престъплението. Съдът е съобразил обстоятелството, че степента на реализиране на престъпното намерение е дотолкова ниска, че не само не е настъпила смърт, но не са причинени и сериозни наранявания на пострадалия, уврежданията са довели до временно разстройство на здравето, неопасно за живота, а лечението е продължило само няколко дни.
Освен така отчетената степен на осъществяване на намерението, разпоредбата на чл.58, б.“а“, вр. чл.18, ал.2 от НК задължава съда да съобрази и причините, поради които престъплението е останало недовършено. Изследването по посочения показател разкрива изключително смекчаващо обстоятелство за подсъдимия Г., което не се отнася до никой от останалите участници в престъплението. Фактът, че той не е нанесъл нито един удар на Г. и е избягал от местопрестъплението преди довършване на деянието, демонстрира осъзнаване на погрешността и противоправността на предварително взетото решение и наличие на морални устои, благоприятстващи поправянето и превъзпитанието му. Тази особеност на дееца се откроява и в последващото му процесуално поведение, характеризиращо се със самопризнания и изразено съжаление. Наред с чистото съдебно минало, младата възраст и затрудненото материално положение, провокирало го към користни престъпления, представлява основание за допълнително намаляване на наказанието, наложено на подсъдимия Г. за участието му в опита за убийство на А. Г. от четири на три години лишаване от свобода.
Съдържащите се в жалбите и протеста аргументи, с които се оспорва справедливостта на наказанията по същество в по-голямата си част представляват изтъкване на конкретни смекчаващи или отегчаващи обстоятелства. Всички те вече са били навеждани от страните и пред предходните инстанции. Внимателният прочит на мотивите на атакуваното решение не разкрива пропуск на въззивния съд при отчитането им, поради което спорна се явява единствено оценката на някои от тях.
Прокуратурата счита, че здравословните проблеми не предпоставят по-леко наказание, защото са лечими чрез интервенция, на която подсъдимият Ч. е отказал да се подложи. Тезата не може да бъде споделена. При този подсъдим е документирано повече от едно заболяване. Хуманният подход изисква влошеното здравословно състояние да бъде съобразено като фактор, утежняващ негативните преживявания при изтърпяването на лишаване от свобода. Възможността за лечение не променя факта на наличното заболяване, а правото на избор на подсъдимия кога и на каква медицинска интервенция да се подложи не следва да бъде ограничавано.
В протеста се атакува намаляването на наказанието на подсъдимия Ч., като се изтъква, че е неправилно да се съизмерява с това на З.. За да направи това възражение, прокуратурата е интерпретирала неправилно съдържанието на въззивния акт. Всъщност съдът е съизмерявал не наказанията на двамата подсъдими, а конкретния принос на всеки един от тях в съвместно реализираните престъпления, като по този начин е изпълнил задължението си по чл.21 от НК. Съпоставката е направена и по повод изложени съображения от защитниците, на които е следвало да отговори. Конкретните аргументи за намаляване на наказанието на Ч. от единадесет на девет години лишаване от свобода са ясно посочени и се свеждат до действително относимите към индивидуализацията обстоятелства, каквито са чистото му съдебно минало, семейното му положение, здравословното състояние, социалните и трудовите му ангажименти, характеристичните данни, тежестта на престъпленията, броя на включените в продължаваното престъпление деяния, възможността за постигане целите на наказанието и др.
Защитникът на подсъдимия В. оспорва възприемането на административно наказание, наложено на основание чл.78а от НК, като отегчаващо обстоятелство. Възражението е неоснователно. Освободеният от наказателна отговорност се третира като неосъждано лице и това обстоятелство се оценява в негова полза. Същевременно, фактът, че е осъществил престъпление, по повод на което има влязъл в сила съдебен акт обуславя законосъобразния извод за наличие на негативни характеристични данни. Тази оценка е направена и подробно коментирана във връзка с освобождаването от наказателна отговорност на основание чл.78а от НК и на двамата подсъдими Ч. и В..
Искането за намаляване на наказанията поради прекомерна продължителност на наказателното производство е неоснователно. Разумният срок за разглеждане на делото се преценява с оглед поведението на страните и органите, но най-вече е в зависимост от фактическата и правната сложност на казуса. Конкретното дело се отличава с изключително завишена степен на фактическа и правна сложност заради броя на подсъдимите и пострадалите лица, броя на престъпните деяния, за които е повдигнато обвинение и продължителността на времето, през което са осъществени, разнообразните правни квалификации, необходимостта от изготвяне и изслушване на експертизи, броя на свидетелите и вещите лица. Съобразявайки посочените обстоятелства, ВКС не намира основание да компенсира подсъдимите за продължително понасяне на неблагоприятните последици от процесуалното им качество чрез намаляване на наказанията.
Касационната инстанция констатира, че исканията на касаторите за намаляване на наказанията са основателни досежно приложението на чл.24 от НК. Преди всичко прави впечатление, че в решението липсва убедителна аргументация за необходимостта от допълнително увеличение на наложените най-тежки санкции. Апелативният съд е отбелязал, че в мотивите към присъдата не е обоснован извод за невъзможност целите по чл.36, ал.1 от НК да бъдат постигнати чрез налагане на най-тежкото от определените наказания, но на свой ред също не е отстранил този пропуск, като го е приел за несъществен. За да увеличи общите наказания, се е позовал на наличието на законовите предпоставки и на обстоятелства, които са идентични с подлежащите на оценка при индивидуализация на отговорността за всяко от отделните престъпления. Фактът, че престъпленията са „поръчкови“ е отчетен от съда с приложението на по-тежко квалифициращия признак по чл.116, ал.1, т.7 от НК, чието наличие обуславя съответно по-строго наказание за най-тежко наказуемото от осъществените в съвкупност престъпления. Засягането на „права и имущество на значителен брой граждани“ по същество е основанието за квалифициране на престъпленията като продължавани по смисъла на чл.26, ал.1 от НК, и за допълнителния признак „значителни вреди“, като всеки от тези два белега предпоставя по-тежко наказание за отделното престъпление. Извън цитираните обстоятелства, съдът е мотивирал решението си единствено със съображението, че са извършени множество престъпления в кратък период от време. Всъщност престъпленията, извършени от З., В., Г. и Р. са три, а от Ч. – четири, като броят им не надвишава обичайните случаи на съвкупност. Краткият интервал от време между престъпленията не следва да се възприема като основание за приложение на чл.24 от НК, тъй като не позволява изграждането на трайни престъпни нагласи у личността.
Според настоящия съдебен състав решението следва да бъде изменено, като бъде отменено приложението на чл.24 от НК. Предпоставка за увеличението е най-тежкото наказание да не е достатъчно за постигане целите по чл.36 от НК. В конкретния случай не може да бъде направен такъв извод. Ч., Г., Р. и В. са неосъждани. По отношение на тях до момента не са полагани усилия от страна на държавата за поправянето и превъзпитанието им, за да се твърди, че репресивното въздействие, което законът предвижда с разпоредбата на чл.23 от НК е недостатъчно. Същевременно и при четиримата се установява наличието на база за успешно постигане на целите на наказанието – при Г., Р. и В. младата възраст благоприятства податливостта към положителни промени, а за Ч. семейното и здравословно състояние, както и целият му начин на живот, включващ широкоспектърна трудова и обществена ангажираност и добър материален статус, представляват стимул за искрен стремеж към бърза и успешна ресоциализация. Загорски е с обременено съдебно минало, но решаващата му роля за разкриване на престъпленията представлява доказателство за осъзнаване на необходимостта от съобразяване с обществените норми на поведение и изграждане на правилна ценностна система.
В гражданско-осъдителната му част решението е атакувано като порочно поради разглеждане на искове, които са несвоевременно предявени. Същият довод е развит и пред предходните две инстанции и е получил законосъобразен отговор на две страници от мотивите на решението /стр.213 и стр.214/. Апелативният съд е проследил хронологията на предявяване на гражданските искове и произнасянето по молбите за съвместно разглеждане от страна на двата състава на първоинстанционния съд, като е посочил и какви са били законовите срокове за посочените процесуални действия, включително и след измененията в закона, изложил е ясни аргументи защо счита, че са спазени, които не са оборени от касаторите, и с които настоящият състав се съгласява напълно.
Не могат да бъдат споделени възраженията в протеста и жалбата на св. Г. за присъждане на прекомерно ниско обезщетение. Неправилно се твърди, че обезщетението е само за физическите страдания от уврежданията. Напротив, съдът е изразил недвусмислено позицията си, че стресът и емоционалният дискомфорт, заради които пострадалият е променил ежедневните си навици и местоживеенето си, са със значително по-голям интензитет от болките и страданията от телесните увреждания. Негативните преживявания на Г. са установени въз основа на неговите собствени показания и на тези на свидетели от най-близкия му кръг – сестра му и съдружника му, а сумата, с която следва да бъде възмезден за тях е определена от съда по справедливост и след съобразяване със съдебната практика по чл.45 от ЗЗД.
Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 и т.4 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И :
Изменя решение № 45 от 16.03.2020г. по ВНОХД № 75/2019г. на Пловдивския апелативен съд, като:
Признава подсъдимия А. Ч. за невиновен в това да е осъществил опита за предумишлено убийство с користна цел, и го оправдава по обвинението за по-тежко квалифициращия признак по т.7 на чл.116, ал.1 от НК;
Признава подсъдимия С. Г. за невиновен в това да е придобил боеприпасите, предмет на престъплението по чл.339, ал.2, вр. ал.1 от НК, и го оправдава по обвинението за осъществяване на посочената форма на изпълнително деяние;
Намалява срока на наложеното за осъщественото престъпление по чл.116, ал.1, т.7 и т.9, вр. чл.115, вр. чл.18, ал.1 от НК наказание лишаване от свобода на С. Г. от четири на три години;
Отменя приложението на чл.24 от НК по отношение на подсъдимите В. З., А. Ч., В. В., С. Г. и Б. Р..
Оставя в сила решението в останалата му част.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.