Р Е Ш Е Н И Е № 68 гр. София, 26.07.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести март през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ГАЛИНА ТОНЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ТОМА КОМОВ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 169/2018 г. по описа на ВКС, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на подсъдимия К. К. С. чрез защитника му адв. А. срещу въззивна присъда № 303 от 11.12.2017 г. на Софийския градски съд, НО, ХІV въззивен състав, постановена по ВНОХД № 5305/2017 г. по описа на същия съд. С касационната жалба към ВКС е отправено искане за отмяна на новата присъда с бланкетно релевирани основания за неправилно приложение на материалния закон при осъждането на подсъдимия и явна несправедливост на наложеното му наказание. В писмено допълнение към жалбата са развити доводи за нарушения на процесуалните правила. Изложени са твърдения, че въззивната инстанция не анализирала и обсъдила в пълен обем релевантните обстоятелства относно субективната страна на деянието, което довело до незаконосъобразно осъждане на подсъдимия С. за престъпление по чл. 144, ал. 3 от НК. Не били отчетени фактите, които сочели на липса на умисъл за извършването на инкриминираното престъпление, а изречените думи били плод на афект и влошено психическо състояние на подсъдимия, резултат от смъртта на детето му. Правото на защита на жалбоподателя било ограничено, доколкото доказателствата били разгледани едностранчиво, а разследването не било пълно, обективно и всестранно, тъй като не били назначени съответните експертизи. Наложеното наказание не съответствало на наличните по делото смекчаващи обстоятелства. По делото е постъпило възражение от частния обвинител П. С. Е. чрез повереника му адв. Х., в което са развити подробни доводи за неоснователност на подадената касационна жалба. В съдебно заседание на ВКС жалбоподателят К. С. и защитникът му адв. А. поддържат касационната си жалба и молят да бъде уважена. Частният обвинител П. Е. и повереникът му адв. Х. считат, че въззивната присъда следва да бъде оставена в сила по изложените във възражението им съображения. Представителят на ВКП дава заключение, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 10669 от 06.12.2016 г., постановена по НОХД № 14755/2015 г., СРС, НО, 105 състав, е признал подсъдимия К. К. С. за невинен в това, че на 13.02.2014 г. в [населено място], по време на интервю, излъчено на живо в предаването „Д. у., Б.” по телевизия „ТВ 7”, се е заканил с убийство на П. С. Е., като заканването би могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по обвинението за престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1 вр. ал. 1 от НК. По протест на прокурор от СРП и жалба на частния обвинител Е. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 5305/2017 г. по описа на СГС, НО, ХІV въззивен състав, като с атакуваната нова присъда № 303 от 11.12.2017 г. въззивният съд е отменил съдебния акт на СРС, осъдил е подсъдимия К. С. по повдигнатото му обвинение по чл. 144, ал. 3, пр. 1 вр. ал. 1 от НК и при условията на чл. 54 от НК му е наложил наказание една година лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, а на основание чл. 189, ал. 3 от НПК е възложил в негова тежест направените по делото разноски. Присъдата на СГС е обявена на 11.12.2017 г., а касационната жалба на подсъдимия е подадена на 18.12.2017 г., поради което ВКС намира, че е допустима – подадена от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба на подсъдимия К. С. е частично основателна. Възведеното с жалбата конкретно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК поначало предполага съгласие на обжалващата страна с изведената в съдебния акт фактология на деянието и ограничава пределите на касационната проверка до съответствието на правните изводи с приетите от въззивния съд факти. От съдържанието на допълнението към жалбата е видно обаче, че касаторът гради възражението си за материална незаконосъобразност на постановената от СГС нова присъда върху претенции за процесуални нарушения при установяване на фактологията, касаеща субективната страна на инкриминираното престъпление. В тази насока жалбоподателят твърди, че въззивният съд не разгледал въпроса за психическото му състояние към момента на деянието и не отчел фактите, че изречените от него думи били „плод на афект” в резултат на смъртта на сина му. Доводът за допуснато процесуално нарушение при анализа на наличните доказателствени материали не може да бъде споделен. Това възражение е формално и декларативно релевирано, без да е конкретизирано в необходимата степен. В жалбата не фигурират, а не могат и логически да бъдат изведени, съображения, изясняващи кои именно доказателства според касатора не са били изследвани всестранно и пълно, кои доказателствени материали са останали необсъдени, кои пък са били превратно преценени и пр. Голословно се твърди, че не били съобразени фактите за афектно обагреното „влошено психическо състояние” на подсъдимия. Конкретните игнорирани факти не случайно не са уточнени от касатора. Такива в действителност няма. В разглеждания казус към съдържанието на аналитичната част на атакуваната присъда не могат да бъдат отправени никакви упреци. В съответствие със стандарта на чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305, ал. 3 от НПК в съдебния акт подробно са обсъдени всички детайли на деянието, посочени са доказателствата, от които са изведени приетите фактически положения, аргументирано е развита юридическата им интерпретация. От мотивите (стр. 7 – стр. 8) се установява, че въпросът за емоционалното състояние на подсъдимия С. не е убягнал от вниманието на решаващия съдебен състав. Без съмнение съдът е съобразил конкретната специфика на деянието, като е приел, че на 02.03.2013 г. синът на жалбоподателя – непълнолетният В. Е. Д. – е бил смъртоносно прострелян, като във връзка със случилото се частният обвинител по настоящото дело св. П. Е. е бил привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 116, ал. 1, т. 2, пр. 1 вр. чл. 115 и чл. 338, ал. 1 от НК. Инкриминираното изявление на подсъдимия С. – „Болката ми е, че П. пуснат ли го, казал съм – ще го трепя… Пуснат ли го, моето решение е, че ще го трепем. Това ми е решението… Да. По-добре ще ми е, като знам, че го няма на този свят. Както синът ми го няма, така и П. да го няма. Спираме повече да говориме.” – е било направено в излъчено на живо интервю в предаването „Д. у., Б.” по телевизия „ТВ 7” по повод постановено на 10.02.2014 г. определение на състав на СГС, с което мярката за неотклонение на обв. П. Е. е била изменена от задържане под стража в парична гаранция от 5 000 лева. Тези характерни обстоятелства разбираемо са обусловили особеното душевно състояние на касатора като родител, безвъзвратно и несвоевременно загубил детето си. Те очевидно не са били неоправдано игнорирани, щом са били предмет на специално обсъждане. Противно на твърденията на жалбоподателя, съдът е взел предвид мъката на подсъдимия, както и чувството на гняв, породено от субективната му увереност за проявена от правораздавателните органи необоснована снизходителност към предполагаемия извършител на убийството на сина му. В този смисъл на стр. 8 от мотивите въззивният съд изрично е отбелязал, че мотивацията на дееца за извършване на деянието следва да бъде отчетена при определяне на наказанието. (Отделен е въпросът, който ще бъде специално застъпен в последваща част от настоящото решение, че според ВКС на мотивите за извършване на деянието СГС не е отдал необходимите тежест и значение). С оглед изложеното настоящият съдебен състав счита, че възражението на касатора за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК не се основава на действителни недостатъци в аналитичната дейност на СГС. В оплакването, с което е сезиран ВКС, прозира единствено недоволство от постановената осъдителна присъда и отхвърлянето на лансираната от защитата теза, като не се държи сметка, че субективното несъгласие на страната с дадената от въззивния съд суверенна оценка на събраните по делото доказателствени материали не представлява касационен повод. Не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК при юридическата оценка на поведението на касатора. В рамките на приетата фактология въззивният съд е приложил правилно и точно материалния закон, като с основание е заключил, че извършеното от подсъдимия С. деяние от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 144, ал. 3, пр. 1 вр. ал. 1 от НК, за което е осъден. Изложените на стр. 6 – стр. 8 от мотивите на присъдата правни съображения са верни, съобразени с трайната практика на ВКС и разкриват професионални умения при осъществяването на дейността по квалифициране на приетите факти. Установеното емоционално състояние на жалбоподателя законосъобразно е било третирано от контролирания съд само при индивидуализацията на дължимото наказание на дееца, но не и като обстоятелство, обуславящо субективна несъставомерност на престъплението или пък приложението на привилегирован състав. Очевидно е, че в касационната жалба думата „афект” е употребена единствено в житейския й смисъл, доколкото разпоредбата на чл. 144 от НК не предвижда привилегировани състави, а поради това липсва необходимост от подробна обосновка по отношение на отсъствието на състояние на силно раздразнение у дееца от юридическа гледна точка. Съдът е разкрил напълно вярно действителния смисъл на изречените от подсъдимия думи, като правилно е преценил, че обективират заплаха, намерение, и то категорично заявено, за посегателство върху живота на пострадалия. При внимателно изследване на съпътстващата деянието обстановка – масови протести на близки и познати на убитото момче и семейството му, брутални призиви за саморазправа с предполагаемия извършител на убийството, настойчиви опити за въздействие върху суверенната съдебна дейност по решаване на въпроса за мярката за неотклонение на привлечения като обвиняем Е. – съставът на СГС с основание е заключил, че публично оповестената от жалбоподателя С. закана по естеството си не само обективно е създавала възможност да предизвика у заплашения основателен страх от осъществяването й, но в случая е и породила такъв. Особеното емоционално състояние на касатора също е важен довод в подкрепа на извода на въззивния съд, че отправената закана не е била нито несериозна, нито хипотетична и лишена от съдържание. При установяване на действителния ефект от вербализацията на заканата съдът основателно е съобразил същественото значение на специфичния начин на осъществяване на деянието – публичното отправяне на заканата в ефир, пред неустановен брой зрители, съпроводено с множество заплахи за убийство спрямо частния обвинител Е. и от страна на други близки на убитото момче и семейството му, словесното съдържание на изявлението на подсъдимия, настойчивостта, с която няколкократно е декларирал решимостта си да посегне върху живота на свидетеля Е.. На фона на преживяванията и чувствата на подсъдимия думите му без съмнение са били от естество реално да въздействат върху заплашения, като внушават категоричност, реалистичност и осъществимост на заплахата. Защитникът неоснователно аргументира твърдението си за субективна несъставомерност на деянието с емоционалното състояние на подсъдимия. Несъстоятелността на такова възражение убедително е мотивирана в атакувания съдебен акт, като настоящата инстанция изцяло се солидаризира със съображенията на съда, залегнали на стр. 8 от мотивите. Представно съдържание и волята на подсъдимия С. при публичното отправяне на заканата са били много внимателно изследвани от въззивната инстанция. За да бъде осъществена субективната страна на престъплението по чл. 144, ал. 3 от НК, е достатъчно деецът да съзнава съдържанието на заканата, както и че тя обективно се възприема като реална. Не е необходимо към момента на деянието – когато отправя заканата – деецът да има предварително оформено решение да извърши убийството и да действа в осъществяване на това решение (ТР № 53/89 г. по н. д. № 47/89 г., ОСНК на ВС). Поради това е ирелевантно обстоятелството, че подсъдимият С. не е възнамерявал наистина да реализира саморазправата, с която се е заканил. Юридическото своеобразие на казуса е свързано с волевия момент на прекия умисъл: с оглед точното време на осъществяване на деянието – след постановяване на първоинстанционното определение за изменение на мярката за неотклонение на обв. Е., но преди произнасянето (на 18.02.2014 г.) на въззивната инстанция – изявлението на подсъдимия С., в синхрон с исканията на участниците в организираните шествия пред Съдебната палата, на практика е целяло натиск върху съдебните органи да продължат задържането на Е. до постановяване на осъдителна присъда срещу него. Известно е обаче, че когато деецът съзнава, че престъпните последици са неизбежен резултат по пътя към осъществяване на конкретните желани от него изменения в действителността, то се касае до пряк умисъл. Осъзнаването на неминуемото и законономерно настъпване на общественоопасните последици е равносилно на искането им. Такъв е и разглежданият случай – подсъдимият ясно е разбирал, че избраното от него поведение като противопоставяне на съдебното решение за изменение на мярката за неотклонение на обв. Е. неизбежно ще предизвика основателния страх на пострадалия от отмъщение и ще накърни свободната му воля. ВКС намира за основателно оплакването на жалбоподателя за явна несправедливост на наложеното му наказание. Наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е следствие на допуснато при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия нарушение на закона. Контролираният съд е отмерил наказанието му при условията на чл. 54 от НК, отхвърляйки възможността за приложение на чл. 55 от НК с акцент върху високата обществена опасност на деянието и дееца, изводими от обремененото му съдебно минало и начина на извършване на деянието – „чрез предаване по национална телевизия, посредством което е достигнало до неограничен кръг от зрители на медията”. Мотивите на съдебния акт не разкриват задълбочена и изчерпателна преценка на съвкупността от смекчаващи обстоятелства. Като такова на стр. 9 е изтъкнат мотивът за извършване на деянието, а именно чувството на гняв у подсъдимия заради проявената „снизходителност” към твърдения извършител на убийството на сина му. Поведението на дееца обаче е било доминирано не само от гнева и субективното му несъгласие с постановеното съдебно определение за мярката за неотклонение на св. Е., а преди всичко от емоциите на баща, който преживява трагичната кончина на непълнолетния си син. При прегледа на материалите по делото прави впечатление, че чрез комплексни съдебнопсихиатрични и психологични експертизи е било детайлно изследвано предизвиканото следствие заплахата състояние на св. Е. и съпругата му св. Е., докато емоционалното състояние и мотивацията на подсъдимия да извърши деянието са останали пренебрегнати на заден план. Въпреки това, дори и без да се използват научните методи на този доказателствен способ, е ясно, че болката и мъката от невъзвратимата загуба на дете са дълбоки и болезнени човешки чувства, които изключват хладнокръвно и обмислено поведение, като придават импулсивност и силен емоционален заряд на деянието. Последното не може да бъде преценявано изолирано от конкретните подбуди на дееца, които в разглеждания случай чувствително занижават действителната обществена опасност на стореното, като имат характер на изключително смекчаващо обстоятелство. На второ място, при определянето на наказанието на подсъдимия С. не е отчетена и времевата отдалеченост на момента на извършване на деянието (13.02.2014 г.) до санкционирането на извършителя с въззивната присъда (11.12.2017 г.). Настоящият съдебен състав преценява срокът от три години и десет месеца като достатъчно продължителен, за да намали на собствено основание обществената опасност на деянието. Липсват данни през посочения период подсъдимият да е осъществил каквото и да е противоправно поведение спрямо св. Е., което показва, че самото наказателно производство е активирало процеса на превъзпитание. С оглед тези доводи ВКС намира, че в разглеждания случай са налице предпоставките на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК за замяна на наказанието лишаване от свобода без специален минимум, предвидено в санкционната част на разпоредбата на чл. 144, ал. 3 от НК, с наказание пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК – задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от една година. Така индивидуализирано по вид и размер, наказанието на подсъдимия С. ще постигне баланс между посочените в чл. 36 от НК цели, като ще предотврати опасността от неоправдана репресия спрямо него следствие надценяването на значението на генералната превенция, а от друга страна, ще му предостави шанс критично да обмисли предходното си поведение и да се съобразява с установения правопорядък и без да бъде принудително изолиран от обществото и обичайната си социална среда. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т. 4 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ присъда № 303 от 11.12.2017 г., постановена по ВНОХД № 5305/2017 г. по описа на СГС, НО, ХІV въззивен състав, в частта относно наказанието на подсъдимия К. К. С., като: ЗАМЕНЯВА на основание на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” от НК наложеното на подсъдимия К. К. С. наказание една година лишаване от свобода за извършеното от него престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1 от НК с наказание пробация с пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НК – задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от една година. ОТМЕНЯ присъдата в частта относно определения строг първоначален режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.