Р Е Ш Е Н И Е № 219 гр.София , 27 юли 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и прокурора от ВКП Антони Лаков след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 523/2015 г. и за да се произнесе,взе предвид следното: Производството е образувано по касационен протест, депозиран от Апелативна прокуратура-Пловдив и касационна жалба, подадена от адв. Е., повереник на частния обвинител Г. Д. К. срещу решение №6 от 16.01.2015 г.,постановено по внохд №432/2014 г. по описа на Апелативен съд-гр.Пловдив,на основание чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Оплакването в протеста относно касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК се свързва единствено с неправилно приложение от въззивната инстанция на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК. Посочва се, че АС-Пловдив е надценил приложената по делото референция от местоработата на подсъдимия, като изобщо не се е съобразил с качествата му на водач на МПС, „който обича високите скорости и е със самочувствие на проспериращ служител в престижна фирма”.Предвид изключително тежките нарушения на ЗДвП, допуснати от подсъдимия и обстоятелството, че произшествието е станало на пешеходна пътека, се моли да бъде отменено решението на апелативния съд и делото върнато за ново разглеждане на същия съд, друг състав, с указания за отмяна на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК. В касационната жалба на частния обвинител се изразява недоволство от приложението на института на условното осъждане по отношение подсъдимия М. Д.. Застъпва се тезата ,че добрите характеристични данни за подсъдимия са несъизмерими с причинените огромни вреди от престъплението. Посочва се ,че превишената скорост ,с която той е управлявал превозното средство, обстоятелството, че инцидентът е настъпил на пешеходна пътека и предходните административни наказания, наложени му за нарушения на правилата за движение по пътищата, представляват доказателство за създаден навик у подсъдимия за шофиране с превишена скорост. Моли се да бъде отменено въззивното решение, да бъде потвърдена първоинстанционната присъда, както и да бъде постановено реално изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. По делото е постъпило писмено възражение от подсъдимия М. И. Д., чрез упълномощения му защитник адв.Д.,в което се застъпва становище за правилност на изводите на въззивната инстанция относно приложението на чл.66 ал.1 от НК. Развиват се подробни съображения и относно това, че не следва безкритично да се приемат установените от експертизата скорости на движение на автомобила, управляван от подсъдимия, като при преценката им във връзка с определянето на справедливо наказание, следва да се подходи резервирано към тях. Посочва се ,че в подкрепа приложението на чл.66 ал.1 от НК следва да бъдат преценени обстоятелствата, че веднага след преустановяване на движението, водачът на автомобила е отишъл при пострадалата жена, за да й окаже помощ, че е казал на приятелката си св.Р. М. да се обади на тел.112, което тя е сторила. На следващо място се акцентира, че обстоятелството, че произшествието е станало на пешеходна пътека не налага неминуемо ефективно изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, тъй като това обстоятелство е включено като квалифициращ елемент в състава на престъплението и предвиденото за него наказание отчита завишената степен на обществена опасност. По-нататък се твърди, че за четиринадесетте години правоспособност, подсъдимият има само едно нарушение на ЗДвП, санкционирано по административен ред. В заключение се твърди, че жалбата и протеста са неоснователни, поради което се моли да бъдат оставени без уважение. В съдебното заседание пред ВКС ,представителят на Върховната касационна прокуратура поддържа протеста по изложените в него съображения и моли той да бъде уважен. Повереникът на жалбоподателя и частен обвинител Г. К.-адв.Е. поддържа касационната жалба и моли тя да бъде уважена по изложените нея доводи. Защитниците на подсъдимия адв.Т. и адв.Д. поддържат касационната жалба и допълнителното писмено изложение към нея. Акцентират на това, че подсъдимият има само едно нарушение на правилата за движение по пътищата, наказано по административен ред за петнадесет годишния си стаж като водач на МПС. Посочват ,че действително деянието е станало на пешеходна пътека ,но това обстоятелство законодателно е регламентирано като квалифициращо и за него е предвидено по-тежко наказание, поради което същото не следва да бъде отчитано отново при преценката относно приложението на чл.66 ал.1 от НК. Заявяват ,че след произшествието подсъдимият е направил всичко , зависещо от него, за да помогне на пострадалата.Твърдят ,че като е постановил условно осъждане, Пловдивският апелативен съд е намерил верния баланс между удовлетворяване целите на генералната и специална превенция. Подсъдимият М. Д. изказва съболезнования на роднините на починалата и моли за условна присъда. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите в касационните жалби, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №67 от 17.09.2014 г., постановена по нохд №927/2014 г., Окръжен съд-Пловдив е признал подсъдимия М. И. Д. за виновен в това , че на 13.07.2013 г. в [населено място], на [улица]срещу №91, при управление на МПС-л.а. „марка” с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по пътищата чл.21 ал.1 и чл.119 ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. С. К., като деянието е извършено на пешеходна пътека, поради което и на основание чл.343 ал.3 пр.последно, б. „б” във вр.с ал.1 б. „в” във вр.с чл.342 ал.1 и чл.58а ал.4 и чл.55 ал.1 т.1 от НК го е осъдил на една година и седем месеца лишаване от свобода, при първоначален „общ” режим, в затворническо общежитие от открит тип, като го е признал за невинен и го е оправдал да е нарушил чл.5 ал.2 т.1 пр.1, чл.6 пр.3 и 4 и чл.20 ал.2 от ЗДвП. На основание чл.343г от НК подсъдимият М. Д. е лишен от право да управлява МПС за срок от две години , считано от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия са възложени и направените по делото разноски. По въззивна жалба на подсъдимия М. Д. ,пред Пловдивски апелативен съд е било образувано внохд №432/2014 г., приключило с решение №6 от 16.01.2015 г.,с което присъдата е била изменена в частта относно начина на изтърпяване на наложеното на подсъдимия М. Д. наказание лишаване от свобода,като на основание чл.66 ал.1 от НК същото е било отложено с изпитателен срок от четири години и шест месеца, считано от влизане на присъдата в сила.В останалата част, първоинстанционната присъда е била потвърдена. Касационният протест и касационната жалба на частния обвинител са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Основното и единствено възражение, обективирано както в протеста , така и в касационната жалба, е свързано с приложението от въззивната инстанция на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК по отношение подсъдимия Д.. Правилно контролираният съд е приел, че са налице материално-правните предпоставки по чл.66 ал.1 от НК за отлагане изтърпяването на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода и в този смисъл искането на прокурора и на частния обвинител, е лишено от основание. Наказателният кодекс изрично подчертава преобладаващото значение на задачата за поправяне на престъпния деец, при преценката относно приложението на института на условното осъждане, без разбира се да игнорира въздействието, което последното ще окаже върху останалите членове на обществото. Съдебната практика също е постоянна във виждането си, че за приложението на института на условното осъждане е необходимо да се разгледа преди всичко въпроса, дали подсъдимият може да бъде поправен без ефективното изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, като съдът е длъжен да направи тази преценка и с оглед нуждите на генералната превенция, защото и тя е цел на наказанието. Следователно необходимо е диалектически да се съчетаят изискванията на специалната превенция с тези на генералната. Ето защо, когато съдът преценява дали наказанието да бъде изтърпяно ефективно или условно, той трябва да вземе предвид ,както личните качества на подсъдимия, така и конкретната обществена опасност на престъплението. В актуалната съвременност транспортните престъпления се характеризират с изключителна динамика и разпространеност ,което в принципен план предпоставя налагане на такова наказание, което да осигури психическо въздействие не само върху дееца , но и върху другите членове на обществото. Това въздействие следва да бъде разгледано в две насоки: 1.възпитателно и 2. предупредително -насочено към създаване на условия, мотивиращи въздържане от действия, които могат да предизвикат престъпни последици. Разбира се, във всеки отделен случай подлежи на преценка конкретната обществена опасност на дееца и дали с оглед на нея, целите по чл.36 от НК ще се постигнат чрез ефективно или условно изтърпяване на наказанието. В конкретния случай, подсъдимият е неосъждан, с отлични характеристични данни по месторабота, социално адаптирана , трудово и семейно ангажирана личност, изказващ разкаяние и съжаление за извършеното от него деяние, което е инцидентно в живота му. Твърдението в протеста, че разкаянието на подсъдимия е лишено от смисъл и съдържание, е изцяло на предположение и не може да бъде споделено. Принципно, подсъдимият не е длъжен да признава вината си , нито на досъдебното производство ,нито в съдебната фаза на процеса и от това негово поведение не могат да се правят никакви изводи в негова вреда. Провеждането на диференцираната процедура по глава ХХVІІ,в хипотезата на чл.371 т.2 от НПК улеснява прокурора във връзка с доказването на обвинителната теза, постига бързо и своевременно санкциониране на престъплението, но пък прокурорът е обвързан от закона да приеме по-голяма снизходителност при индивидуализацията на наказателната отговорност. От своя страна, подсъдимият получава по-леко наказание ,но пък се отказва от възможността да спори по поддържаните от прокурора факти ,т.е посочената процедура е разумен законодателен компромис между обвинението и защитата и не се свързва с причините , поради които подсъдимият признава фактите по обвинителния акт, нито пък с това, дали признава и вината си. Ето защо, е напълно некоректно направеното в протеста окачествяване на самопризнанието по чл.371 т.2 от НПК като „лицемерно”, тъй като същото не се свързва с отношението на дееца към извършеното деяние /дали същият съжалява, разкайва се, неутрален е, или изобщо не проявява съжаление/. Субективните причини, поради които подсъдимият инициира или се съгласява с провеждането на съкратено съдебно следствие по чл.371 т.2 от НПК, са ирелевантни. За отношението му към извършеното, следва да се търсят други доказателства по делото. В настоящия случай, следва да се отбележи, че пред апелативния съд , М. Д. е заявил ,че приема вината си искрено, като изказаното от него съжаление за извършеното, не се отличава с декларативност и формалност, тъй като е било констатирано от част от свидетелите още на мястото на произшествието, веднага след ПТП-то /в тази насока са показанията на свидетелите Д. Р., Е. М./. На следващо място ,действително подсъдимият е допуснал сериозни нарушения на правилата за движение по пътищата, довели до съставомерния резултат, което завишава обществената опасност на конкретното деяние. Обстоятелството обаче, че то е осъществено на пешеходна пътека е отчетено от законодателя при регламентиране на санкционните последици за извършителите на този състав на престъпление, като Наказателният кодекс не изключва възможността да се приложи института на условното осъждане и при осъществени квалифицирани състави на пътно транспорти престъпления, стига да се налице условията за това. От друга страна, конкретното проявление на поведението на М. Д. към момента на произшествието,довело до съставомерния резултат, не следва да се преценява изолирано, а е необходимо да бъде обмислено и на база на данните, характеризиращи го въобще като водач на МПС. От приложената справка от КАТ-ОДП Пловдив се установява, че за 13 години правоспособност, подсъдимият е наказван само един път по административен ред за нарушение на ЗДвП, и то с давност от 2009 г., което поведение не носи белезите на системност, упоритост или трайно изградено незачитане на установените правила за движение по пътищата. Съвкупната оценка на обсъжданите дотук обстоятелства, налага извод, че поради невисоката степен на обществена опасност на дееца, предупредителното и възпиращо въздействие върху него ,а и върху останалите членове на обществото, с оглед на изискванията на чл.36 от НК, може да бъде постигнато без неговата принудителна изолация в местата за лишаване от свобода. Действително тревожния ръст на пътно-транспортните произшествие изисква адекватна наказателна политика, но тя не би трябвало да се отъждествява единствено и само с налагането на ефективни наказания на лицата, причинили съставомерен резултат. Прилагането на института на условното осъждане всякога е свързано с изграждането на положителен извод ,че целите на наказанието ще бъдат постигнати и без въдворяването на лицето в пенитенциарно заведение. Съдебната практика познава случаи, в които положителната характеристика на личността в значителна степен превалира над тежестта на извършеното, така че изисква по-благоприятно наказателно-правно третиране на извършителя, в сравнение с други случаи на аналогично престъпно поведение. Именно тези характеристики на личността на подсъдимия са своеобразна гаранция за постигане целите на наказанието чрез условно осъждане. По настоящето дело, несъмнено невисоката степен на обществена опасност на подсъдимия Д., не налага изолирането му от обществото, за да се постигне максимален ефект на наказанието спрямо него. Точно обратното, откъсването от обществото на подсъдимия, който както беше посочено и по-горе е социално адаптирана ,образована, обществено вградена, семейно ангажирана и с отлична трудова биография личност, с нищо не би допринесло за осъществяване на по-ефективна преоценка и преосмисляне на бъдещето му поведение като водач на МПС, поради което би представлявало неоправдано тежка , предвид целите на специалната превенция, репресия. Ето защо, както апелативния съд ,така и ВКС приема, че за постигане целите на специалната превенция, не е необходимо подсъдимия Д. да изтърпява ефективно наложеното му наказание лишаване от свобода. По отношение на генералната превенция, тя също може да бъде постигната с прилагане на разпоредбата на чл.66 ал.1 от НК, защото условното осъждане оказва в съществена степен предупредителен и възпиращ ефект както върху подсъдимия, така и спрямо останалите членове на обществото. И това е така, тъй като при наличие на бъдещо престъпно поведение, подсъдимият изтърпява и отложеното наказание / в този смисъл Р №462/15 г. по н.д. №1390/2014 г. на ІІІ н.о.на ВКС/. Коментираният ефект, в настоящият случай, се постига и чрез размера на изпитателния срок- четири години и шест месеца ,чиято продължителност се явява сериозен мотив за М. Д., да се въздържа от неправомерни действия и поведение. С оглед на изложеното следва да се приеме,че условното осъждане на подсъдимия М. Д. отговаря на предвидените в закона предпоставки и няма да компрометира постигането на целите на генералната превенция на наказанието. Като не намери да се налице основанията на чл.348 ал.5 т.2 във вр.с ал.1 т.3 от НПК, ВКС прие, че касационния протест и касационната жалба на частния обвинител следва да бъдат оставени без уважение,а решението на апелативната инстанция- в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №6 от 16.01.2015 г., постановено по внохд №432/2014 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/